Цветан Минков-Моряка

Утрото е тихо и прохладно. Само след час слънцето буквално ще се развилнее, но засега е под хоризонта и нощта все още не е вдигнала звездното си пончо.

Просветлява. Оранжево-виолетови пламъци се прокрадват към небето и люлеят своите отблясъци като далечно зарево на огромен пожар. „Южният кръст” агонизира пред настъпващия ден, а пълната луна зад кърмата на кораба се стопява като привидение.

Вървим с пълен ход. Океанът край нас диша лениво на широки, мъртви талази. Вече навлизаме в устието на голямата африканска река, а наоколо не се виждат нито рибарски лодки, нито пироги - само гладни олуши кръжат зад кораба и раздират с крясъците си утринната тишина. От време на време, с прибрани криле политат надолу и се забиват като стрели в неподвижната вода след някоя риба. Местността доста навътре в континента е равнинна и реката, отдавна изтрезняла от дъждовете, едва забележимо влачи ясно кафявите си води към океана.

Движим се близо до левия бряг на устието. Разстоянието до другия бряг е голямо, дори при ясно време едва се вижда, но сега той е съвсем забулен и притиснат от утринната омара, която проблясва, като траурно-бяла драперия от прииждащата слънчева светлина.

Мястото, където трябва да сменим курса и поемем нагоре по реката е близо. Оттам няколко часа срещу течението до първия рейд и още няколко, с лоцман на борда, за да ни преведе по фарватера между островите до градчето, в което трябва да разтоварим хранителни припаси и медикаменти.

Работата ми като четвърти помощник на кораба е стажантска - давам съвместна вахта със старши помощник-капитана, а по време на влизане в пристанища, реки и други по-трудни маневри, съм длъжен да бъда на мостика на постоянно разположение на капитана. Стоя близо до рулевия - всеки момент ще му заповядат да изключи автопилота и да премине на ръчно управление, а едно от задълженията ми е да следя дали точно изпълнява командите, но съм се захласнал в палмовия океан вдясно, който е опънал до безкрая своята отморяваща погледа зелена магия и буквално дими.

- Изключи автопилота! - стряска ме гласът на капитана.

Чува се прещракване.

- Пет градуса надясно!

- Пет надясно - повтаря рулевият и аз заставам плътно до него.

Носът на кораба полека тръгва надясно и така продължава няколко секунди.

- Средата руля!

- Средата руля - отново повтаря рулевият.

Корабът плавно забавя движението надясно, не след дълго се задържа на прав курс и леко потръпва.

- Така дръж!

- Така… Курс 47 градуса.

- Добре! Легни на 50!

- 50 градуса, ясно.

Отдръпвам се към крилото и отново поглъщам с поглед димящата влага, която се сляга между дърветата на зеления килим - слънцето е изплувало иззад него и оранжево-виолетовата феерия бере душа, а небето започва да придобива оня неопределено син цвят, който може да се види само над екватора. Сивеещата вече омара отляво се топи и бавно отстъпва към далечния бряг. Над реката се носи мирис на тиня и гниещи някъде из полумрака на джунглата окапали, многогодишни листа и треви. Гладните олуши и техните крясъци са останали далече зад кърмата и единственото нещо, нарушаващо покоя, е приглушеното бумтене на корабните машини…

Отначало прозвуча като тътен. Тежък, агресивен тътен. Секунда след него една ясна, оглушителна експлозия разпра утринната тишина и накара всички, които бяхме на мостика /с изключение на рулевия/ да изскочим на лявото външно крило… На по-малко от миля видях широк воден стълб, който вече разпиляваше наоколо изригналата от експлозията вода заедно със стотици черно-кафяви отломъци наподобяващи трески, греди и някакви неясни, разпарцаливени предмети. На няколко стотин метра оттам един бързоходен катер се отдалечаваше към отсрещния бряг с пълен ход, ако се съди по кипналата зад кърмата му винтова струя. Широкият стълб се разля и около него се образува невисока, концентрична вълна, която се пръсна на всички страни, а когато реката около мястото на експлозията се успокои остатъците от взривеното нещо заплуваха леко надолу по течението към океана. Водата около тях беше порозовяла, вероятно от червеникавата тиня, която детонацията беше извлякла от дъното.

Капитанът и старпомът стояха един до друг на крилото насочили биноклите са по посока на взрива, плуващите отломъци и отдалечаващия се катер. Размениха по няколко думи и когато концентричната вълна достигна борда на кораба ни и леко го залюля, аз се изнизах тихомълком и застанах до рулевия, който се беше съсредоточил в цифрите на компаса.

- Имаш ли представа какво беше това? - попитах аз.

- Трупи!

- Трупи ли? Какви трупи?

- Ами, такива… Там нагоре из островите секат едни дървета баобаби ли, боабаби, как им беше името и разни други големи дървета. Като изтърват някое в реката го настигат тук и го гърмят - пречат на корабоплаването. Много са дебели и тежки и няма как да ги върнат обратно, а ако се блъснеш в такова нещо…

- Стига си дрънкал глупости, ами си гледай руля! - капитанът беше влязъл на мостика - Какъв курс държиш?

- 50 градуса.

- Легни на 55!

- 55 градуса, ясно.

- Старпом, хващай трубката и започвай да викаш пилотската станция, дано успееш за 2-3 часа да ги разсъниш, докато стигнем рейда! Не умирам от желание да стоя на котва и да ги чакам.

Жизнерадостният допреди малко вид на старпома се беше изпарил - провеси бинокъла на гърдите си, кимна, че е разбрал и се насочи към УКВ-то. Каналът, на който трябваше да отговори пилотската станция пращеше непрекъснато и само от време на време се чуваше накъсана, неясна реч на непознат език, но на повикванията никой не отговаряше.

Корабът продължаваше с пълен ход нагоре по реката. На няколко пъти сменяхме курса, разминахме се с нещо като ладия. Повече от час плавахме покрай голям остров откъм левия борд, но от възцарилото се на мостика мълчание, нарушавано само от приглушеното пращене на радиостанцията и повикванията на старпома, ми беше неловко да се зазяпвам натам и ако не беше слънцето, което се катереше към своя зенит, в цялата тази монотонност бих помислил, че времето е спряло… УКВ^-то рязко изпращя, чу се нещо като продухване и един ясен глас произнесе името на кораба ни. Капитанът пое трубката и отговори. Тогава същият глас започна да дава наставления на напевен английски. Успях да разбера, че товарът, който носим ще бъде разтоварен в по-близкото градче, но кейовото място, определено за нас ще се освободи утре сутринта и дотогава трябва да останем на котва… и каза координатите. Капитанът ги повтори, доуточни нещо, благодари, тресна трубката върху вилката и изпсува вулгарно, като вбесен човек. Вмъкна се в щурманската рубка и се надвеси над картата. След няколко минути излезе на крилото. Долу, на бака боцманът и помощникът му, нахлупили избелели коркови шлемове пит „колонизатор” /кой знае откъде изровени/, се мъчеха да се крият от палещото слънце в сянката на котвения шпил.

- Боцмане!

Двамата на бака скочиха.

- Приспусни дясна котва на метър от водата и я приготви за свободно отдаване!

Боцманът вдигна ръка, че е разбрал и се зае с шпила, а капитанът отново влезе в рубката и заби поглед в картата.

- Среден ход! - Провикна се той отвътре към шеф-механика, който стоеше до пулта за дистанционно управление на машините.

Десетина минути след това застана зад рулевия, посочи му с пръст малко в ляво от курса голяма туфа тъмнеещи храсти на брега на заливчето в края на големия остров, където влизахме и му каза да държи курс срещу тях, а след още десетина минути заповяда „Малък ход”. Секунди след това: „Най-малък ход!”. Скоростта на кораба се изравни с тази на едва доловимото течение и той остана неподвижен. Капитанът отново излезе на крилото и извика:

- Отдай дясна котва!… Два ключа на вода!

Както си беше с гръб боцманът вдигна лявата си ръка с разперени два пръста, а с дясната бързо разви спирачката. Освободената от спирачните челюсти верига изгромоля през котвения клюз и потече надолу към дъното. Около клюза се посипа облак ръждив прах.

- Стоп машини!

- Стоп машини - повтори шеф-механикът.

Когато котвата захапа глинестото дъно, веригата се натегна и носът застана срещу течението, капитанът обяви „Свободни от места!”. На старпома нареди да определи мястото на котвената ни стоянка и да го нанесе на картата. Сне бинокъла от врата си, подаде ми го да го прибера и заслиза към каютата си.

Маневрата беше свършила. Отдъхнах с облекчение - с излизането си капитанът, като че ли отнесе със себе си натегнатата атмосфера, която витаеше на мостика през последните няколко часа. За първи път влизах в тая река и нямах представа от дълбочините й, затова, когато корабът се насочи към средата на заливчето, брегът ми се видя толкова близо, че очаквах всеки момент да заорем нос в тинята - сърцето ми се качи в гърлото, но капитанът явно отлично познаваше и острова, и течението, и залива, защото влезе в него като в собствен дом и изсипа котвата на стотина метра от брега, но огромните дървета насреща създаваха илюзорната представа за много по-голяма близост.

Още от пръв поглед заливът омагьосваше със своята красота. Беше просто осезаем. Гъсти, високи храсти, разцъфнали с цялото многообразие от цветове на богата палитра и снопове саблеподобни, зелени листа  покриваха сушата до самата вода; от нея ги делеше тясна, около педя, ивица червеникава кал, а зад тях дебели лиани и пълзящи, полупаразитни растения се виеха около грубите стволове на дърветата чак до широките им, гъсти корони, които покриваха всичко под себе си така плътно, че дори лъч от светлината на изпепеляващото слънце не успяваше да проникне надолу. Цареше полумрак и покой. Не се чуваха нито врякания на маймуни, нито птичи песни… Нито някакво движение. И ти се струва, че там някъде, дълбоко в тоя непристъпен полумрак се е утаила вечността и дебне със своята тайнственост и безмълвие.

Стоях до фалшборда на външното крило на мостика и се мъчех да се оправя с блендата и скоростта на старомодния си фотоапарат, когато забелязах как храстите и тревата насреща плахо се раздвижиха и на брега, сякаш изникнал от нищото, предпазливо застана човек и нагази до глезени в тинята. Беше нисък, много нисък и много черен, съвсем гол мъж. Имаше голяма, колкото чалма, ситно къдрава коса и подут, като на жена в напреднала бременност корем. В едната ръка стискаше тояга /или копие/, която стърчеше над главата му и забита в тинята до нозете, където високото слънце бе струпало сянката му. С дланта на другата ръка направи заслон над очите си, хлътнали в дълбоки орбити и започна трескаво да ги мести от носа до кърмата и обратно, сякаш за първи път виждаше бял кораб. Забеляза ме и се втренчи в мен. Видимостта беше отлична. Имах чувството, че джунглата е на няколко метра от мен и на фона на тая истинска, жива икебана, черният човек насреща за миг ми заприлича на овъглен дънер, стърчащ от тинята.

Не се стърпях и насочих фотоапарата, набързо фокусирах и снимах, но докато презаредя човекът изчезна. Буквално изчезна, като фантом, като… Като че ли потъна в тинята или се изпари, защото храстите зад мястото, на което стоеше до преди малко дори не потрепваха.

- Нищо не направи! Далече е за фотоапарат като тоя - старпомът беше означил мястото на картата и стоеше до мен - Знаеш ли какво беше това, което видя преди малко?

- Прилича на дете.

- Не! По-скоро на пигмей. Както ще да е, нямах предвид това - замълча за момент - Умните глави са го кръстили „Позора на века” - и посочи с очи джунглата.

Проследих погледа му, но освен познатия вече, наситен с почти хищническо разточителство от цветове и форми пейзаж, в който нямаше какво да се досътвори, друго не виждах и вдигнах рамене.

- Ние, по-простосмъртните, му казваме глад. Умопомрачителен глад… И страдание!

Нищо не разбирах и казах първото, което ми хрумна:

- Нали поетите казват, че страданието очовечава?

Старпомът ме изгледа подозрително.

- Очовечава! Е, щом твоите поети го казват, сигурно е така, само дето преставаш да приличаш на човек. Ти как мислиш, тоя дето беше там, успя ли да го снимаш? Успя, друг път - още, докато долепяше апарата до лицето си, той вече се беше смушил в треволяците. Откъде да знае какво насочваш към него и какъв ужас може да излети оттам - той друго не очаква… Бъди сигурен, че сега ни наблюдава от някъде! А и не само той.

Гледах съсредоточено пред себе си и едва ли не очаквах да видя стотици очи разпилени из храстите, втренчени в нас, като във филм на ужасите. Тръснах глава да се освободя от това внушение:

- Много ли хора живеят на тоя остров?

- Живеят е силно казано, знам, че доста народ се вре из тия шубраци.

- А какво ядат? - продължавах да питам аз.

- Какво? Откъде да ги знам, все е останало някое влечуго и гъсеница - замисли се и се усмихна - Не се бой, не са човекоядци.

- Защо, разтревожен ли изглеждам? - усмихнах се и аз.

- Е, не съвсем, но може да ти се случи и да се поразтревожиш, докато сме тук.

Със старпома давахме вахта вече два месеца. Беше мъж на средна възраст, преплавал десетки хиляди мили по света, много препатил и доста ерудиран, според моите представи, но и доста неразговорлив и за мен беше истинско приключение да измъкна от него няколко изречения, които не са свързани с професионалните ми задължения. Понякога, когато имаше настроение ставаше и приказлив, но все ми се струваше, че втъкава някаква иронична нишка в разказите си, което след това, като се замислях над думите му, го отдавах на собствената си мнителност. Себе си не бих нарекъл любопитен, по-скоро любознателен, но тъй като това е присъщо на повечето млади хора не го считах за недостатък и продължих да упорствам:

- Все пак какви са тия хора?

- И аз не знам! Хора, останали без поминък, без покрив, гладни… У тях и най-човешкото чувство - самосъжалението е изчезнало, стигнали са самото дъно на мизерията. И какво може да прави такъв човек, освен да проси или да краде, ако преди това не се самоубие… А в тая страна най-голямото престъпление е кражбата - погледна ме - Чувал ли си нещо за човешките права?

- Естествено! - отговорих бързо аз.

- Така! Правило номер едно: “Право на живот!”. Да, ама тук това са приказки от „Хиляда и една нощ”. Човешкият живот на тия хора не струва пукната пара - за един откраднат комат хляб им режат ръце, уши и т.н., ако успеят да ги хванат, ако не успеят, ги обявяват за престъпници и ги преследват. А един преследван човек е като животно: бяга и се крие! - старпомът описа с длан една широка, хоризонтална дъга - Не само тук, навсякъде, където е по-закътано и непристъпно. И да не мислиш, че не ги знаят къде се крият? Знаят, но няма как да ги докопат. И хеликоптери съм виждал да прелитат над тия гори, но колкото ти можеш да видиш рибите на дъното, толкова и хеликоптерите могат да надникнат в тая пустош.

- А въоръжени ли са?

- Въоръжени. Какво по-голямо оръжие от глада? Знам ли, преди не бяха, но чувам, че започнали да надигат глава напоследък… Не се стряскай, за нас не са опасни! Само че много крадат - капитанът затова беше толкова ядосан, че ни набутаха тук на котва. Крадат каквото им падне и са толкова изобретателни, ловки и находчиви, че не можеш да ги усетиш кога и как се промъкват на борда и тършуват. Сякаш от водата изплуват, като духове. Иначе са наплашени - само да им викнеш и изчезват… Чакай малко!

На няколкостотин метра, иззад носа на залива се беше появил голям катер и се насочваше към нас. Боядисан в кафяво-зелено той почти се сливаше с цвета на реката. Когато се изравни с нас намали ход и спря - вероятно оглеждаха кораба и острова, но ние не виждахме хората в него, защото вместо традиционната надстройка, имаше нещо като купол, от който стърчеше дуло на картечница.

Старпомът помаха с ръка за поздрав. Изненадващо за мен от върха на купола се подаде една черна ръка и отговори на поздрава, след това катерът усили ход, обходи кораба зад кърмата и отпраши срещу течението.

- Обичайна проверка - продължи старпомът - но май работата се е затегнала, щом и военните взеха да се навъртат насам… Тая страна открай време я управлява един съвременен Драконт, само че черен и казват, че е един от най-богатите хора на света… Знаеш ли кой е Драконт?

Поклатих отрицателно глава.

- Няма значение! - прекъсна ме той - сега като слезеш отвори енциклопедията и прочети! А тоя фотоапарат го прибери и докато напуснем страната го забрави - да не отнесеш някой бой… И кажи на боцмана да дойде при мен!

Прибрах фотоапарата в калъфа и тръгнах към палубата.

Слънцето бе достигнало зенита, и сякаш разтопено от собствената си топлина, се бе разляло наоколо - едва си поемах дъх, но климатичната инсталация на кораба работеше безупречно и във вътрешните помещения температурата действаше като живителна прохлада. Бях станал много рано сутринта и от продължителното стоене, от жегата и напрежението се чувствах изтощен, затова след като обядвах, направо легнах и ме събудиха чак вечерта, когато трябваше отново да застъпвам на вахта.

Заварих старпома на същото място на крилото на мостика, където го оставих на обяд, като че ли не беше мърдал от там. До него стоеше рулевият и наблюдаваха едно кану на десетина метра от брега, в което коленичил с единия крак на дъното му, черен човек забиваше нещо като къса лопата във водата и гребеше ритмично. Кануто се плъзгаше на тласъци, като водна бълха по спокойната повърхност на реката. Няколкостотин метра по-надолу се мушна в една пролука между храстите и се изгуби. Старпомът поклати глава след него и се обърна към нас:

- Ти - погледна мен - включи външното осветление по кораба! Цялото, прожекторите също и отивайте на бака. Това дежурство ще изкарате там: около магазиите, трюма, котвата, докато ви сменят! И си отваряйте очите на четири! Не е лошо да си намерите по един сап… За всеки случай.

Включих светлините и двамата с рулевия се изнесохме на бака.

Нощта ни похлупи също така бързо, както нахлу и денят, но на добре осветения бак ние се чувствахме на своя територия и след като направихме една обиколка, седнахме върху капака на трюма. Помълчахме, разменихме по някоя дума, като хора, които са си казали всичко и няма за какво да си говорят… Пак обиколихме и пак седнахме. По едно време нещо припляска във водата откъм левия борд. Скочихме и се надвесихме през фалшборда, но светлините, които заливаха бака бяха силни и неосветеното пространство извън кораба тънеше в мрак и ние не видяхме нищо.

- Сигурно някоя голяма риба. - казах аз.

- Или крокодил!

- А, че тук има ли крокодили? - изненадах се.

- Абе, аз лично не съм виждал, но казват, че има.

Повече нищо не се чу, само шумът от монотонното, глухо туптене на дизелови мотор на токогенератора в машинното достигаше до нас като приспивна песен. Наближаваше полунощ и нищо не се случваше. Трябваше да ни сменят вече. Направихме още една обиколка и застанахме до котвения шпил. Рулевият каза, че отива да събуди смяната и се отдалечи. Аз се облегнах на шпила и се загледах в ръждивата прах, която веригата беше посипала около клюза и ми направи впечатление, че нещо като метла беше минало отгоре й. Инстинктивно направих няколко крачки натам и сякаш някой ми каза да се обърна… Едно черно човешко тяло, струпано като купчинка между двата барабана на шпила, се сливаше със сянката им и само двете му очи блещукаха срещу мен. Вцепених се. Нямах нито тояга, нито успях да извикам, защото в тоя момент откъм машинното се чу как двигателя на токогенератора се закашля, задави се и спря. Настъпи такава непрогледна тъмнина, че се почувствах като изгубен в пространството, където единствено нощния покой стенеше в прегръдките на настъпилия космически мрак и сякаш не човек, а времето бе затаило дъх до шпила и се готвеше за скок. Не помръднах. Не усещах и човекът срещу мен да мърда, усещах само как всичко това започна да шета по опънатите ми нерви, че няма да издържа и ще започна да викам за помощ.

В машинното токогенераторът стартира и отново заработи, но успя да направи само няколко оборота и пак спря. Няколкото оборота, които възпроизведе разляха по кораба плаха, мътножълтеникава, като от кандило светлина, която се задържа две-три секунди, олюля се над палубата като омагьосана и пространството около мен отново изчезна, но за тия две-три секунди сварих да видя, че и черната фигура до шпила беше изчезнала в нощта. Сварих и да се озърна наоколо - нямаше я. Нервите ми се поотпуснаха и доколкото можех да разсъждавам след тоя стрес стигнах до извода, че нямаше откъде другаде да проникне на бака, освен през котвения клюз - беше се покатерил по котвената верига и се бе промушил през клюза, не по-широк от половин метър и пак бе успял да се измъкне от там, но толкова ловко и безшумно, че стоях като сащисан. Токогенераторът отново стартира неуспешно, отново същата ленива виделина се задържа за секунди и отново се стопи. В същия тоя момент в реката, някъде в страни от носа на кораба друг двигател стартира, форсира се и пред все още сащисания ми поглед проблеснаха лампи, които очертаха силуета на голям катер, а миг след това мощен прожектор на носа му плисна пред себе си сноп ослепяваща светлина и зашари по повърхността на водата. Двигателят отново се форсира и катерът се придвижи напред. Прожекторът не преставаше да шари припряно наоколо, подмина някакъв силует, върна се бързо и се съсредоточи върху него. Беше кану. Коленичилият в него човек гребеше панически към брега, опитвайки се да избяга от сполетяващата го беда, но картечният откос, който последва и с оглушителните си трясъци разпра покоя на нощта, го прекъснаха - от кануто се разхвърчаха трески, а човекът излетя от него и пльосна в реката. Всичко стана толкова бързо и ненадейно, че не разбрах дали сам скочи или някой от тежките куршуми го улучи и изхвърли от кануто. Прожекторът продължи да шета. Освети част от джунглата, върна се, зашари по борда на кораба, заобиколи кърмата, прошета другия борд и реката наоколо, но вместо да продължи нагоре, както очаквах, той се плъзна край носа ни, доближи се възможно най-близо до острова и картечницата отново затрещя. Беше толкова мощна и скорострелна, че огънят от дулото й не излиташе на откоси, а плискаше като от огнехвъргачка. Прожекторът се движеше успоредно с нея. След като реши, че е избродирала достатъчно от храсталаците и дърветата замлъкна, или засече, но не поднови канонадата. Катерът направи плавен завой, усили ход, понесе се нагоре и се потули зад носа на острова.

Не бях помръднал от мястото си. Не бях и усетил кога светлината отново беше заляла бака. Стоях като втрещен и не проумявах нищо от случилото се… Не исках да го проумея, само подсъзнателно се досещах, че това беше същия катер, който видяхме на обяд, че беше се промъкнал без светлини и без ход, носен от течението до тук… И толкоз. Огледах се за рулевия дали не се е върнал. Освен него, близо до надстройката на бака стояха още няколко души. Преди да тръгна към тях погледнах още веднъж шпила, ръждивата прах около клюза - това, което видях и въздействието, което ми оказа не бих нарекъл нито стрес, нито шок. Сковах се, парализирах се: в самия клюз, вкопчено във веригата, може би същото черно тяло, което се беше спотаило между барабаните на шпила преди малко, ме гледаше с поглед… Не поглед! Срещу мен, съвсем осезаемо, се беше втренчило самото отчаяние и безпомощност. Не знам как, но успях да се опомня и несъзнателно заотстъпвах. С всяка измината стъпка се усещах като престъпник, сякаш аз бях виновен за безпомощността и ужаса в очите на тоя човек вътре в клюза. Овладях се и се запътих почти спокойно към наизлезлите моряци и го оставих да се спасява, както си знае.

След случилото се никой от екипажа не мигна до сутринта, когато един бял скутер докара лоцмана на борда ни и след по-малко от час се вързахме на освободеното кейово място в близкото градче.

Въпреки бдителността на разставените по кораба постове среднощните „пирати” все пак бяха успели да се покатерят до един от високите филистрини на надстройката откъм борда ни, да проникнат в кухнята и да отмъкнат десетина хляба, малко консерви и няколко замразени бройлера.

***

Описало един широк завой на реката с кейове и ниски, дълги постройки, пристанището има вид на задрямало. Освен двамата, които поеха въжетата, наоколо не се виждаше никой. Но това бе само на пръв поглед - още докато спускахме трапа от кораба към кея, от близките складове, наизлязоха двайсетина души, вероятно докери, скупчиха се около него и търпеливо зачакаха. Пропуснахме само униформените от пристанищната контрола и митница.

При добра организация стоката, която носехме, можеше да бъде разтоварена за не повече от денонощие и за моя голяма изненада, тя се оказа точно такава - веднага след като контролните органи слязоха от кораба, на кея се появиха камиони, мотокари, палети и разтоварването започна. Бил съм и в други африкански пристанища, където разтакаването на докерите, умишленото разкъсване на кашоните със стока, хленчовете и претенциите с повод и без повод, са нещо обичайно - да не говорим за кръстосващите скитници и просяци… Такова нещо тук нямаше. В очите на тия заети с работата си хора не можеше да се прочете никакво недоволство или искане - те просто криеха погледите си.

След преживените стресове и безсънието през изминалата нощ, вместо да бъда уморен, се чувствах превъзбуден - в никакъв случай нямаше да мога да заспя и слязох да се разходя из пристанището. Недалеч, пред носа на кораба, между баналните складови сгради, се открояваше висока, триетажна къща. Строена, вероятно през колониално време и боядисвана с традиционната ярко-жълта охра, тя някога сигурно е била дом на богати хора - сега поолющена, поизбеляла от времето и с орешетените си прозорци, приличаше на каземат. Пред единствения й вход стоеше въоръжен с автомат як, униформен негър, с черна барета. Не можех да преценя по униформата дали е военен или полицай, защото в сградата непрекъснато влизаха и излизаха хора с най-различни униформи, но правеше впечатление неговата бдителност и стойка - не приличаше на оня въоръжен, полузадрямал войник, който видях да пази на портала в едно друго африканско пристанище и за който все си мисля, че ако му бях дал един долар, щеше да ми даде да гръмна веднъж… Тоя униформен цербер тук стоеше изпънат като тетива. Сигурно доста дълго и нетактично го бях наблюдавал, нещо което явно му се е сторило подозрително или просто не му е харесало, защото в един миг ме изгледа изкосо - разбрах, че нямам работа тук… Тръгнах из пристанището. Зад оградата се виждаха накацалите по хълмовете едно и двуетажни къщи на градчето. Можех само да предположа, че не е голямо и доста пръснато, но така и не разбрах повече - не стигнах по-далече от кафенето на портала. Обмених няколко долара, пих кафе прав до шубера, зад който барманът четеше някакъв розов вестник и не ми обръщаше внимание. Поиграх на електронните игри, пак пих кафе, накрая си взех бира и се усамотих на една от масичките пред кафенето. Извадих от задния си джоб прегънатата тетрадка, която винаги носех със себе си и при възможност записвах впечатленията си от преживяното - нещо като дневник. Писах известно време, поръчах си още бира, пак писах и чак когато усетих как умората надви и взех да придремвам над тетрадката, станах и тръгнах към кораба. Разтоварването продължаваше, а моряците по двама, по трима тръгнаха да се разходят из градчето, но аз се чувствах вече така изтощен от безсъние и емоции, че не можех да направя друго, освен да полегна малко… И така до сутринта, когато разтоварен и приготвен за отплаване корабът ни чакаше само пилотът да ни изведе от пристанището.

- Наспа ли се? - посрещна ме старпомът на мостика, оглеждайки съненото ми лице. - Добре! Ще те помоля само да налееш малко вода, докато дойде пилотът… Тъкмо ще се поразсъниш!

Кимнах, взех плетената дамаджанка и слязох на кея. Чешмата се намираше на двайсетина метра от кораба. Кранът й пръскаше и тъкмо се чудех от коя страна да подходя към него без да се намокря, когато до мен изникна  странен негър с голяма туба за вода. Гол до кръста, с найлонови обуща на бос крак и мръсни дочени панталони, които от прасците надолу приличаха на водорасли. Усмихна се на моите маневри около чешмата, подложи тубата под крана и го отвори. Намести отвора на тубата под струята и зачакахме да се напълни, но не дочакахме… Не помня дали чух трясъка на експлозията. Спомням си само, че от единия прозорец на орешетената сграда пред мен излетя голямо огнено кълбо. Горещата му вълна се отлепи от кея и ме помете на няколко метра от чешмата до една локва, до която пльоснах по очи полуоглушал. Не помня и колко време съм лежал там в полусъзнание. Главата ми звънеше. Долавях около себе си крясъци и топуркане на крака, обути с тежки обувки. По едно време надигнах глава и се огледах - на метър от мен лежеше по гръб същия странен негър. Лежеше възнак. Найлоновите обувки липсваха, а „водораслите” на панталоните му се бяха запретнали над кльощавите колене. Усещах болка в дясното си коляно, но допълзях до него. Кръв не се виждаше. Подвикнах му и го сръгах в хълбока. Озърна се наоколо и осъзнал случилото се, скочи така поривисто, че аз инстинктивно залегнах, чух само отдалечаващото се шляпане на обоселите му крака. Когато шляпането се изгуби сред останалите шумове, отново надигнах глава и станах. Направих опит и аз да се затичам, но ми се зави свят, коляното ме болеше и аз залитайки и куцукайки тръгнах към кораба. Наоколо щъкаха въоръжени, униформени мъже, долавях викове, команди. Близо до трапа на кораба ме пресрещнаха двама от нашите моряци, подхванаха ме под мишниците и буквално ме изнесоха на палубата. Преди да ме сложат да седна на един сандък до фалшборда, чух единия моряк да псува: „…, няма ли да я пуснеш най-после!”, рязко дръпна от ръката ми дамаджаната, която все още стисках несъзнателно и я запрати към другия борд. Долу по кея продължаваха да сноват въоръжени хора, появиха се и джипове. В същото време корабът, освободен от въжетата, се отделяше от кея и се насочваше към изхода на пристанището.

***

Африка - копнежа на детството ми, мечтата на юношеството ми, представата ми за екзотика, красота, диви животни и приключения. Представа, внушена ми от стотиците приключенски романи, с които съм си затлачвал мозъка и която бе една от причините сам да избера „африканската линия” на бъдещите си пътувания… Да не споменавам приказките за процъфтяващия след свършека на колониалното иго черен континент, защото за двете години, които плавах из тия води, тук не видях разцъфнало друго, освен цветя и дървета.

По природа съм романтик и отдавам внимание повече на красивото и доброто, но човек трябва да е съвсем оформен идиот, че да не се впечатли от чудовищната мизерия, до която е докарано голяма част от населението; от „пиратските” набези на гладните, последвано от зверското насилие на една побесняла от патоса на собствената си правда върхушка, на което рано или късно се отговаря също с насилие и на което бях неволен свидетел, че и потърпевш. И може би точно в такива мигове си задаваш въпроса: „Защо…? наистина ли това човечество непрекъснато трябва да се самоунищожава, за да могат останалите живи след тях да ликуват и добруват?… И докога?…” Седях на празния сандък и запретнал крачола на панталона натисках носната си кърпа върху ожуленото и леко кървящо място над капачката на коляното, но изглежда беше доста ударено - болката се усилваше.

Тласкан по кърмата от течението корабът с пълен ход се носеше надолу по реката с почти удвоена скорост. Познатите пейзажи се изнизваха покрай зашеметения ми поглед като кадри от износен филм. Само подсъзнателно отчитах: мястото, където бяхме стояли на котва, по-надолу пъстроцветните шамандури около фарватера, но вече нищо не можеше да ме впечатли. Бях изгубил всякакво желание да съзерцавам заобикалящото ме великолепие, което сега разбуненото съзнание приемаше като буренясал пущинак, над който дори въздухът тегнеше като безупречна отрова и миришеше на небитие.

Появяването на доктора поразгони мрачните ми мисли. Беше нисък и тантурест възрастен човек - не усетих кога се е доближил до мен.

- Дай да видя! - едва долових гласа му.

Отлепих носната кърпа. Той огледа ожуленото, накара ме да си опъна крака и взе да го опипва. Изрови от чантата, която носеше, необходимото, почисти раната и започна да я превързва, като в същото време напъваше ленивия си глас да ми говори, но аз не се заслушвах, а само долавях по тона му, че е нещо успокоително и кимах с глава.

Островите вече бяха останали зад нас и корабът продължаваше с пълен ход през широкото устие на реката към океана. Докторът превърза раната и ме потупа по крака. От същата чанта извади бутилка газирана вода и се изправи до фалшборда без да спира да говори. С дръжката на някакъв от неговите си инструменти се помъчи да я отвори, но изглежда беше видял нещо необичайно в реката - вторачи се натам и онемя. Любопитството ми надделя - станах от сандъка и проследих погледа му: на едно разстояние от… сега не мога да определя какво, но беше достатъчно близо, за да мога да разгледам обекта на изумлението му. Подминавахме нещо като сал, който плътно беше покрит с полегнали, сякаш приковани за него полуголи, изпосталели хора. Едно почти сюрреалистично подобие на преплетени, черни тела, заели всички пози на изтощението. Прилепен плътно за сала, същият въоръжен катер-фантом от по-предната нощ изчака кораба ни да подмине, отблъсна се от сала, водата зад него кипна от мощната му винтова струя и полетя към по-далечния бряг.

Докторът инертно упорстваше да отвори бутилката газирана вода без да откъсва поглед от вече останалото зад кърмата ни плаващо видение, но тя бе така добре затворена, че все не му се отдаваше. Когато бутилката наистина се отвори и капачката отхвръкна на палубата, той се стресна и така я изгледа, сякаш се беше случило нещо непоправимо. В същото това време леко полюляващият се от образувалата се от кораба ни вълна сал  изчезна. Потъна за миг, като че ли някаква исполинска сила рязко го дръпна към дъното. Чу се тежък тътен, последван от експлозия и на мястото на люлеещия се допреди малко сал, изригна широк воден стълб, който запремята във въздуха трески, греди и разпарцаливените остатъци от човешките тела, които пренатовареното ми въображение възприемаше за ръце, които се протягаха към небето и се мъчеха да се хванат за него като последно спасение.

- Господи! - докторът изтърва бутилката. - Господи! - гласът му проникна през заглъхналите ми уши като изтръгнат вопъл.

Когато водният стълб се разля, водата около мястото на взрива леко порозовя…

Спуснах припряно крачола на панталона си и закуцуках към мостика. Докторът тръгна след мен. Не спираше да говори, но дали, объркан от случилото се, говореше несвързано, или бучащата ми глава беше виновна… Думите, с които ме замеряше, като че ли залитаха и аз долавях само откъслечни фрази: „Господи!”… „социален геноцид”… „самият край на века”… „изверги”…, пак „Господи!”…

Докуцуках до мостика, влязох направо в щурманската рубка и се облакътих на картата. Търсех мястото, където се намирахме в момента.

- Боли ли? - дочух гласа на старпома зад гърба си, но аз се бях съсредоточил над картата и не отговорих. - Съжалявам! - добави той - Нищо не можем да помогнем.

Когато намерих мястото, което търсих, се изненадах от дълбочината: беше толкова голяма, че само хилядократно по-мощен взрив би могъл да извлече червеникава тиня от дъното на повърхността на реката и да накара водата да порозовее.