Христина Панджаридис

Ровичкам из съкровищата си. Те са в кутия, обвита в целофан от три млечни шоколади, които татко ми беше подарил, когато се научих да плувам. Вътре намирам топчета, изрезки от вестници с артисти, неизвестни за днешните млади, хербарий от рози. Червени рози. Спомням си и кой ми ги подаряваше, но няма да кажа. Патила съм си от признания. Прошепнеш на някого тайна и хоп - повтарят я всички от нашата улица, а даже и от съседните. Ровичкам из съкровищата си. Вдетинявам се. Денят ми тръгна по нанадолнището. Затъркалях се към детството.

На другия ден ставам и се правя на разумна. Пораснала. Малкото момиченце да си седи в кутията и да си пази ценностите. Аз съм голяма. Имам си специална кутия за бижута. Успокоявам се и първият имейл, който виждам в пощата си, ме връща кръгом. В правоъгълничето, където пише относно, е допълнено -  намерих те след 25 години… Нима някой ме е търсил? Не съм се крила. Даже и фигурата си не смених. Качила съм само два килограма. Редовно боядисвам косата си, за да поддържам младежкия кестеняв цвят. Но явно съм била станала невидима за някого. И след детската кутия на съкровищата преминах към миналата любов. Огряха ме едни спомени. Почти като слънце. Пипах се и парех. Почти се изкушавах да кажа на мъжа ми и синовете да използват крем против изгаряне. Въздържах се.

Отговорих на имейла. Заредиха се въпроси, отговори, въздишки. Припомних си думи, които някога ми подкосяваха краката, днес сърцето ми на зряла жена се изпълваше със сокове и се разлюляваше. Казвах си стоп. Умната, момиче! Спомените оживяват, но те са минало свършено. Ровичкаме ги, излиза пушек и очите ни почти се навлажняват. Повече неговите. Сигурна съм. Моите са тренирани и лесно не се подхлъзват по емигрирали истории. Той или е забравил, или смята, че му е простено. Преди тези много години аз го зарязах заради изневяра. Бях хубава и горда. Непрощаваща. Сега съм предимно горда и симпатична. Всеопрощаваща. Но да тръгна да летя към него, все едно не съм похапвала мед. Смешно ми е. Жените сме сантиментални, е, не цялата женска половина от света, но сме и разумни същества. Покрай гледането на момчетата ми пораснах и аз. Много от романтичните ми люспи по кожата изпопадаха, други изстъргах сама.

Полетяха имейлите ни. Направо бързокрили птички. И стихове ми посвети. Една сутрин в кутията ме чакаха осем четиристишия. Преди да се посбръчкам не бях муза на никого, а доживях да ми редят епитети и сравнения. Единственото ми съмнение беше, че не са измислени от него, но поети по земята колкото искаш.

Пишем си ние, забавляваме се с миналото, пристъпваме внимателно в настоящето. Човекът подпитва как съм, променила ли съм се. Не отговарям на въпросите му, а разказвам за децата си. Избутвам напред майчините чувства. Той дърпа все назад. Изчаквам. От опит съм станала подозрителна и не се хващам на първосигнални трепети. А… разбирам. Не живеел с жена си от две години. Свободата му се отразявала добре, но е толкова широка, че място за още един се намира. И се започва - всеки ден ухажване. Къси приказки за моите неземни добродетели. Пише възторжено, аз отговарям сухо. Пише или преписва стихове, аз му пращам лесна рецепта за ядене. Нали е сам - да не гладува.

„При маминка съм!”, отблъсна загрижеността ми. „Готви чудесно и пълнея. Вече задминах 90-те килограма!” Заех позиция на разбираща. Излъгах, че си похапвам добре и не нося по технически причини къси поли. Неговото любопитно сърце не изтрайваше повече да води разговори. Стига с поезията, жадуваше истинска среща.

Спомените са ценни, защото са затънали до гуша в украса от носталгия. Спомените са скъпи от преувеличаване и избледняване на детайлите. Лодката стои добре завързана на пристанището. Тръгнеш ли в морето с нея, краката ти се мокрят от дупките - естествено продължение на старостта.

Питах се защо му е на това изоставено момче, май непораснало, да пресичам наново пътя му.

Наранявах хората и техните разочарования не ми правеха впечатление. До преди година и три месеца. Както обърнах гръб на синеещия му се поглед в младостта, така обръщах гръб на нормалната за другите скорост. От бързане катастрофирах.

„Щастливка!”, поздрави ме хирургът. Бях жива и не в цветущо здраве. Мърдах глава и ръце - късмет за вихъра, който преследвах.

Общите семейни пари ми осигуриха грижи и повъзстанових част от себе си. Сто процента не, но трийсет. От бързане се наложи да забавя движението. И да разчитам често на чужда помощ.

Протаках срещата, но старият приятел не се отказваше. Измислих удовлетворяваща развръзка. Той се надяваше да види сочна и изрусена жена - бях се поразкрасила в имейлите, аз го наблюдавах в инвалидната си количка.

Бях по-силната и този път. Оставих непокътнати спомените.