Кънчо Великов

Поезията е като дъх и ласка за изтерзаните ни души. За поета тя е всичко на света - крехка вечност в необятната вселена на сърцата. Той минава през света заслушан в песните на черните бардове - щурците, и от тези поетични мигове като градини, разцъфтявят цветята на стиховете му.
Въпреки че не съществуват дефиниции за поезията, горните определения се родиха от някои заглавия, които поета Димитър Горсов е поставил на своите книги: „Като дъх и ласка”, 1971, „Всичко на света”, 1975, „Крехка вечност”, 1981, „Черните бардове”, 1994, „Мигове като градини”, 2000, „Кафез за феникси”, 2001, „Ранени притежания”, 2003, „Ронливи повеи”, 2004, „С лице в мравуняка”, 2006 г.
Един поет, който живее в дълбоката провинция, но живеещ и дишащ чрез Поезията и за Поезията. Той търси своето начало далече в мрачините на времето, още преди да се родят дедите му. Вслушва се в гласа на корените, в песента на ручеите, а постоянството на камъка приема като своя философия.
Димитър Горсов е роден на 28 януари 1939 г. в с. Долна Липница, Великотърновско, където живее и днес. Работил е какво ли не, последно като редактор в алм. „Зорница” - Габрово. Умъдрял от университетите на живота, сега е приседнал на „Праг”-а пред бащината къща. Там където се кръстосват прашните пътища на равнината, където още отеква тътена от галопиращите копита на последните коне:

Не доизбивайте последните коне!…

От векове скръбта е легнала в очите им,
от векове среднощ те цвилят по могилите
и чакат свойте варвари…
                         / „Реквием за живите коне”/

Преминавайки „от отсъствие в отсъствие”, поетът се слива със зримите неща на своя делник. Пряко пясъка на дните намира брод към себе си и под поглед на жена усеща сладостта на целувката, на хляба - дарени му от Бога на плътта. И осъзнал земната си жажда, обещава: „на цветята обич,/ на детето - път.”/ Но пътищата на лиричния „аз” са нажежени до коварство, а може би той злорадства и хитрува, защото:

На речта властта е сладка. Опиум е тя
в час на втръсване от истини-абсурди…
                                  /„Дивак с бъдеще”/

Като нишката на Ариадна, пътят се „навива и развива” през сърцето му и следва все посоката на птиците в търсене на Минотавъра. Но кой е Минотавъра? Има ли изход от Лабиринта му? Въпроси, въпроси - насочени към духовната същност на твореца. Независимо от всичко това, поетът не бяга от хората, не се затваря в своя замък. Напротив - състрадава ги, защото е един от тях. Въпреки безмилостните ветрове на времето поетическата му същност е отворена за болките им. В своето откровение той е пределно ясен, лишен от всякаква поза:

Тъй близо съм да вас - като вода до бряг….
                                                            /”Пиета”/

Противно на утвърденото понятие, че поетът е „дух метежен”, той копнее за съпричастие към всичко родно - към родните небеса, под които е родния дом. Опияняват го простите неща, които насищат битието му със земна радост:

Градина с малък дом и свиден смях ми стигат
душата си с безрадостната шир да помиря,
да приведа под порещи луни риданията на тия гривести петли
и в мрежата на паяците зодиака си да разчета…
                                                        /„Не искам като Одисей…”/

Ако можеше пак да се роди, ако по други пътища би свърнала душата, дали участта й би била същата?..
Никога не ще узнаем какво ни очаква зад гибелната черта на земното ни битие. Ако е само тленна вечност там, какъв е смисълът на познанието тук? Но човекът е длъжен да противостои на великата тайна и въпреки безсмислието да насища със смисъл земните си дни, и да се чувства отговорен:

Дръж мислената земна ос като тояга и със нея премини
мъглявините на уплахата, които вятърът издига срещу теб!..
Самотният пейзаж те моли, отразен в очите ти.
                                                              /„Бедният пейзаж”/

И се въртят сезоните. Всеки с нещо ни дарява и нещо взема от душата ни. Пияни от желания, отровени от амбиции - не приличаме ли на сезоните и ние? След ледения лъх на зимата сетивата се събуждат за ново възраждане:

И пак интимността на свободата
е неизразима в необята на душата ми,
пак цялата звъни от пролетна пъргавина….
                                           / „Желанията…” /

Голи и незащитени сме срещу силата на стихиите. Влудява ни тайнството на мрака, а не можем да устоим на неистовата жажда по далечните звезди. Изпреварила със столетия плътта ни, мисълта бере цветя в космическите градини. Но коренът ни връща тук, в пръстта на старата земя - тъй подвластна на стихиите и тя. И защо сме сътворени след като с ненаситени сетива лягаме в нея:

С кръв ръста сляп на риска тук не мерим ли?.. И с устни
стипчиви не шептим ли словото, с което Бог ни сътвори?
Защо тогава смърт ни дебне?…
                                       / „На гордия живот лъжата…”/

Още от детството - тая светая светих за всеки автор, тръгват тревогите на Димитър Горсов за човека и света. Отправени директно към неговите предци, те намират израз в няколкото стихотворения подредени хронологично: „Цветята на детството”, „За ония дни”, „В онзи сезон”, „Сянка като слънце”, „Предците”. Разбираемо е, че тези заглавия не изчерпват всичко за онзи космос, с който идваме, живеем в него и си отиваме с него:

В този мрак, в тази странна алхимия,
       някой ден скръбно виното си ще допием…
И пак пристан свещен ще намерят молитвите ни
в незримия мир…
                      / В този мрак над праха…”/

Поетът - роден брат на птиците, мечтае за тяхната свобода, защото нали един и същи Бог ни сътвори. Еднакви с тях сме може би само в любовта и само с нейните криле политаме в небето на мечтите си. Много за кратко ни е дадена тази неповторима радост. Битът ни връща отново върху коравата почва на делника, където грижата за хляба зачерква високите пориви. И така безпросветно, от изгрев до залез, в мрак се оттичат годините. А би трябвали да следваме примера на предците, живели по-мъдро от нас и си тръгнали, оставайки в преданията
Дали ще имаме някога отговор за „въпросителните на света”, като все сме „с лице в мравуняка на щипещите тайни”? Не чакайте отговор от автора, защото той задава въпросите. Само ако знаем накъде сме се затичали и се вслушаме в мъдростта на сърцата си, ще открием отговорите и ще разберем какво искаме от света:

И исках за свойто небе други птици,
друг привкус - за свойте мечти огорчени
друг свят - за почивка на своите ангели,
друг сън - за душата си неутешена….
                                        /„Аз исках…”/

Душата на поета е винаги неутешена и неприютена, и остава такава, защото в нея веят във всички посоки ветровете на света, и защото уютът е като стрела, пронизала сърцето му. Той разговаря с времето. Това време на полуистините, което го държи в алчните си шепи и от което творецът с мъка откъртва хляба си. Това време понякога го зазижда в безизходицата си, изходът пък от която е пак във вълшебния свят на детството. Но този свят е вече „ тъжен разказ за изгубени неща”. Няма ги феите от приказките, а „само едно море от жалост” и разбити илюзии.. „Болката е душеядна” - изповяда поетът. И как да се смириш, когато си „кълбо от огън зад залостени врати”. Но без болка има ли духовна печалба и ако някой преглътне твоята болка, това ще те спаси ли?
В едноименното стихотворение, дало заглавие на книгата, Димитър Горсов с носталгично чувство извиква в спомена отново онзи далечен свят на предците, които „от лунния бокал/ в безименен сън виното си пиеха”. През лабиринта от спомени поетът крачи сам, осъзнал че „няма път назад”. Кое го крепи в днешното му битие и кое му дава сили да продължи към „пъстрата змия на хоризонта”? Навярно това е любовта:

„ А вечер самота… И лутане из бездни,
отгдето ни насън, нито наяве ще излезна….
————————–
И все така - до другия живот….
                               /„ До другия живот….”/

Къде е спасението? Дали хипотетичната вяра в Бога и в „другия живот” ще донесат така желаното духовно равновесие. Едва ли! Поетът се прекланя пред святостта, но неговата вяра е езическа. Той иска да служи на онзи Бог, който е „…в сърцето и в душата”./ Христо Ботев/. Затова търси и намира своето равновесие единствено в думите, в словото: „С тези думи/ своя стих сега изстрадвам,”. А може би страданието, болката - ражда нови надежди:

И тече реката, както всичко… И това е
Бог, и аз го следвам в спомена за слово.
                  / „Като след обстрелвани простори…”/

И в Еклисиаста е казано - дадено ни е време за всичко, но ние се лутаме в колебливата пътека на живота. Окото не се насища с гледане, нито се пълни ухото със слушане. „Най-желаните неща се спъват в прага на усилията ни…” - заключава авторът.
В поезията на Димитър Горсов няма чисто любовни теми или строго ангажирани социални строфи. В своите стихове поетът се стреми да обхване всичко, което живота предлага, всичко видимо и невидимо, воден от жаждата да бъде частица от мирозданието:

да съм пръв звук на неродената мелодия,
     която утре в нечия душа ще зазвучи;
да съм тъга в самотното убежище на спомена;
     сълза - в опарените от любов очи;
                                                    / „ Каприз” /

Без да унива, с една трезва равносметка поетът се вглежда в своя изминат път през годините. В този ад на битието има всичко: и скъдни тайни, и гняв атавистичен, където всеки миг е начало на живеене. Няма плач, няма клетви! Душата е вървяла по пътя, който й е било отредено да извърви:

За каквото плаках в дни на скръб - отдавна е умряло,
а желаното не стопли с обич моята ръка….
————————
В редки мигове си казвам: няма друг път за душата
освен този, който тя сама си съгради!…
И уж слагам пръст на миналото, но се вслушвам в небесата -
пак ли искат всичко да е, както Бог го подреди?
                                                             /„Колкото старея….”/

Уви, така е! Не можем да не се съгласим с думите на автора за предопределеното от съдбата. Тогава, какво ни остава? Освен да прегърнем всичко около нас със любов и доброта. Да отключим сърцата си за съчувствие към страдащия. Милост за дървото пред издигната брадва, милост за сърната, за щурците, за бедния врабец - милост! Но душата не може безславно да се смири пред насилието в живота, пред пошлостта и злобата, пред бликащата злъч. В нея се надига цунамито на гнева и протеста. Човекът няма друг избор, освен да се изправи срещу вълните на времето в името на живота. А животът е жилав! Въпреки суховеят и изгарящата ласка на слънцето, унизяван и стъпкван - той ще пребъде. Кълновете пробиват спечената пръст, защото в тях напира великата жажда към светлината, към живота:

Една надежда ще остане - че съм мил все още
на живота… И той няма да ме предаде!…
                                 /„Изпращам сините ята…”/

В днешния жестоко материализиран свят, въпреки всичко - ние ще оцелеем. Ще оцелеем, защото от ефира, от екраните се грижат за нашето храносмилане. Непрекъснато ни съветват какво да ядем, какво да пием. Какви хапчета са необходими за комфорта на стомасите ни. А за комфорта на душата ни?! След ситите вечери вече не ни тревожи онзи въпрос, измъчвал някога датския принц:

И все пак, Хамлете, ти оцеля. Сега сме сигурни -
      избра живота… И ще бъдеш!..
                                   /„Хамлет - ХХ век”/

В „Праг” над многообразието от образи и метафори, над цялата словестност, която изгражда книгата, доминират няколко думи, които се запомнят. А именно: „живот”, „време”, „жажда”, „хълми”, „душата” и особено „вятър”, която е употребена във всички възможни варианти. Сякаш поетът иска да извика: „Елате, ветрове, и утолете вечната ми жажда!” Милостив е Бог! Десница ще издигне и ще го съхрани за Болката, защото животът непредвидим е:

Протегни, Боже, свята ръка! Посочи ми кои са земите
на Ханаан в този гнусен свят, в който кръвта изпреварва
росата след страшните нощни разстрели…
                                                         /„Почти молитва” /

С крилете на своето неизтощимо въображение Димитър Горсов достига недостижими за неизкушения читател висини. Прониква в сфери, където мисълта е силно нагнетена от застигащите се една след друга метафори. На общия фон от лавината печатана поезия в книги и електронни издания, „Праг” се отличава рязко с безспорната си индивидуалност на своя автор. Многоцветна е палитрата от теми, които вълнуват поета. Мисълта е многопластова, със стремеж към всеобхватност. Това на моменти затруднява читателя, но достигането до същността е неминуемо. В стиховете е интересно съчетанието на философия, фолклор и модернизъм. Въпреки че мисълта е устремена към космоса, към загадъчното, сърцето на автора остава тук, на земята, при хората с техните страсти и заблуди. Той не декларира своята любов към тях, но чувството прелива от нея в написаните строфи. Димитър Горсов намира своя ъгъл, за да изповяда тази любов, своя „родов глад за обич” - стихотворението „Молитва”.
В „Праг” поетът е събрал най-доброто от своите десетилетни усилия в каменистата нива на Словото. Неговият талант е преди всичко в изключителната сила на изказа и в богатството от метафори. Стиховете са заредени с огромно напрежение и с един непрекъснато нарастващ вътрешен ритъм. Поезията в тях не ни се открива веднага, тя е като океанските бездни. Нейните бисери лежат на голяма дълбочина. Необходими са усилия, за да стигнем до тях. На моменти ние сме стъписани от сгъстената образност и ярката метафоричност, но увлечени от тях се потапяме отново и отново, за да открием сами за себе си своите бисери.

Димитър Горсов, „Праг” - избрано, 2007, изд. „Фабер”, Велико Търново