Георги Н. Николов

Поредната книга на Димитър Кралев - „Дяволското колело”, излезе от печат през 2012 г. в издателство „Рал Колобър”. Тя е спечелила конкурс на Министерството на културата, а създателят й я определя като „ироничен роман”. Така написаното веднага провокира, в най-добрия смисъл, любопитството на българския читател. Достатъчно изтерзано от преводни образци, подбирани за съвременната ни духовност по неясни критерии и достатъчно хаотично. А също - от нашенско подражателство на уж водещи европейски примери за сметка на най-добрите ни литературни традиции…

Сюжетът на „Дяволското колело” повдига завеса пред Селището на геолозите, край китното Бадемово, някъде у нас. „Всичко тук е на колела; едни пристигат, други заминават, надпреварват се автомобилни клаксони и на пръв поглед се натрапва впечатлението за хаос. Взреш се, заслушаш се и с едни вътрешни очи откриваш, че хаосът е организиран и бъркотията е само привидна”. В центъра е геологът Вакрил, ръководител на сондажи и откривател на сериозен златен залеж. Този залеж, определен в целия разказ като златна анаконда, ще подложи на проверка морала, приятелството, интимните чувства и душевния мир на всички централни персонажи: ликвидаторът Петър Гегов, журналистката Маги, Доктора и Кинчето. Отношение към него ще проявяват - пряко и не съвсем - и епизодичните Райко, Събина, бай Антоан, Жано. Няма как иначе: от страниците наднича позната България, тръгнала привидно по пътя на демократичните промени, а всъщност: към грабеж и официално благословена разруха. Към криворазбрано отваряне за света. Довело до много смачкани човешки съдби, надежди и очаквание. То е пуснало корени и в Селището на геолозите. Там Къщата на страха очаква своите нови стопани-господари, изпратени от митична Централа да превърнат всичко в бързи пари. И в конвертируема информация за находищата на ценни метали. Тя може да се изтъргува срещу валутни комисиони. Тя е и ключ към апетитно посредничество за концесионни договори, на които сме свидетели и днес. Всичко друго е второстепенно, невълнуващо, прозаично. „Гегов бе дошъл да разрушава - споделя авторът чрез разсъжденията на Вакрил - и не можех да не вярвам в циничното му откровение. Зад него стоеше Централата и самочувствието му на терминатор се усещаше във всяка негова стъпка. Учудваше ме другото - той се гордееше с това, от което аз се срамувах. След моите рудотърсачи вървят миньорите, флотацията, металургичните комбинати, и какво ли още не. Колелото на времето обаче се превъртя, идват нови геговци, за да натрошат тухлата, която ти си зазидал. Това колело на времето!- веднъж те завърта към върха, друг път прати геговци и ти полетиш с главата надолу”. Самото златно находище пък, разказано в дневника на Вакрил Мисловник и кодирано в тайната му геоложка карта, става мираж, става наркотик за околните. Всеки по свой си път се опитва да го открие и да се поклони пред измамно лъскавия му олтар. После - сбогом на сивото съществуване. На жълтите стотинки, на ежедневие и страха от утрешния ден. Проблемите изчезват яко дим заедно с тълпата, на която си принадлежал. Налице е масова психоза за бързо забогатяване и Димитър Кралев, безспорно вещ психолог, изправя всеки от героите си пред нейното криво огледало. Моделира характерите им търпеливо, в абсурдните реалности на неправилно разбран демократизъм. Те изповядват само една философска максима - или стигаш звездния си миг върху планина от натрупани пачки, или оставаш извън коловоза на живота. Затова не забравяй - живее се веднъж! И всички персонажи са подвластни на библейското прозрение: „По делата им ще ги познаете”. Настъпва празникът на дяволското колело и в неговия въртоп са удавени бивши идеи и довчера декларирана вярност. „Който цял живот е стискал дръжката на знаме, той няма да научи от кой край се хваща мотиката - прогнозира Кралев - Щото дръжката на мотиката е по-достойна от дръжката на знамето. Ако я нямаше мотиката, нямаше да го има и знамето”. Морални покойници и кукли на конци все по-задъхано гонят опашката на златната анаконда. В този парад на сенки са стъпкани понятията за чест и достойнство, за красота на личността, за любовта и верността. Единствен Вакрил, този мил особняк, разбира каква отровна сила се крие в златните кюлчета, попаднали в недобри ръце. Истинската карта ще бъде скрита на видно място в дома му. За по-добри времена, в полза на България. Когато страстите се уталожат, ако могат. И ликвидаторите в лицето на Гегов заспят в тежката история на нашия безкраен преход. Когато вече няма какво да се руши, продава и загробва, а хората осъзнаят вярната цена на съграденото. На мъдростта на поколения българи, че залъкът честно спечелен хляб е неимоверно по-вкусен от богатството. Заграбено от ближния в години, когато човек за човека отдавна не е брат, а вълк. И от веруюто му те побиват тръпки: „Вакриле - изповядва куклата Вакрил на своя биологичен двойник - намираш се пред седмия символ, изписан в ходилото на Буда. Гледай и се нагледай: два кръстосани лъча, а пречупените им върхове все в тази посока - от изток към запад, от изгрев към залез; и от петъка към съботата. Ние, куклите, сме с  дяволското колело; накъдето се завърти то, натам и ние. И прогони страха от очите си. Тук свастиката вземат за петолъчка, а самата петолъчка се превръща в свастика. И това не учудва никого, както не ще ни учуди, ако времето се превърта от съботата към петъка”. Зад тази привидна мистика се крие жалката орис на малкия човек, чийто незабележим бунт трябва да му осигури най-напред физическо оцеляване. Във всяко време, зад всяка красива, ала опасна политическа завеса. На всяка обществена сцена и граждански трусове, придружени с възход и падение. Мисля, че в чудатата алегория на романа геологът е сам. Отрудена икона на честта. Влюбен в малките подаръци на съдбата, опазил личното си „аз” в едно уж приятелко обкръжение. Събина отдавна е заминала на гурбет в Италия и само куклата Събина е до него. С мисия да го дистанцира от милата терминаторка Маги и от непредвидимите последици на искано от него откровение: „Къде е истинската карта? Къде лежи опашката на златната анаконда?” Но и с откровението, и без него, останалите готвят пир по време на чумата. Доктора вече е болен от сребърния грип. Кинчето бърза да скове сигурен тайник за откраднатите геоложки тайни. Близките на Вакрил са отвъд океана. Отчаян от бездушието на Централата, Райко също гледа натам. Познати и непознати крадци тършуват по всички ъгли. Картата вече не е карта, а болестотворна панацея с горчив привкус. За нея изневерите на Маги са позволен ход - „леглото знае всички тайни на света, стига да проговори и ще се ужасим. Там, в леглото са планирани войни - припомня съвсем на място авторът - и са сключвани примирия, пак там сме заченати всички; пак там изгряват нашите приятелства; и нашите предателства”. Аз пък си позволявам да припомня, в духа на цялата книга и в пълно съгласие с вплетените там прозрения, че кой каквото търси, това и намира. И умелото перо на Димитър Кралев решава да накаже егото на своите нечестиви герои. Журналистката-терминаторка краде карта, но тя се оказва фалшива. Ликвидаторът Петър Гегов я размножава в печатница за продажба на наивниците, нямащи край в жаждата за милиони. Сякаш гротескните фигури от платната на Йеронимус Бош са се преселили в нашето българско съвремие, за да се обезсмъртят чрез бруталната логика на постъпките си. Защото, както ни внушава в пластиката на разказа си Кралев, алчността е коварен съветник. Странни следователи идват в дома на геолога уж за продадено на богат ливанец злато. Кинчето и Доктора надяват шутовски одежди на неверници - оптимисти. В мечтите си да не броят стотинки от заплата до заплата приятелството им към Вакрил отстъпва място на коварно дебнене. Все за същата карта - къде е, къде е, къде е? Гегов ограбва собствената си банка и отмъщението на кредиторите тръгва по петите му. За да оцелее, фалшифицира собствената си смърт и потъва в бункер някъде сред пустошта. Нашенски Робинзон на прехода, потънал в циреи и параноя между дебелите бетонни стени, натъпкани с валута и брилянти. „Животът е дяволски дълго състезание, казва авторът - първите на старта не всякога са първи и на финала”. Но във финала на романа „Дяволското колело” всички отново са заедно, а сцената е подредена като за причастие. За едни то ще е награда. Защото Вакрил е оценен и професионалното му достойнство - върнато. Златната анаконда остава в България, макар находището да се разработва от канадска фирма.  Неговият оптимизъм, че геолозите са временно повалени, но не и победени, се оказва верен, издържал трудния изпит на времето. Появява се Райко, доскоро търсил в контейнерите за боклук храна - уж за кучето си. Лекарското семейство ще гледа с кухи очи станалия излишен тайник. Или могат да погребат в него несбъднати мераци за частен кабинет и охолство. И отново да надянат маските на недоброволни праведници, живеещи с пари, но не живеещи за пари. В Маги нявгашната делнична простота и сегашната алчност продължават да се борят за надмощие… Златният мираж е толкова силен, че тя се е превърнала в негова безмилостна весталка. Едновременно проповядваща и отхвърляща собствената си убеденост, че човек идва на белия свят от неизвестното и в края се връща пак там, в неизвестното. С това не е съгласен и бившият й съпруг Гегов. Той едновременно се страхува от разправа, но спомените за бившето му положение в гражданската пирамида са твърде пресни. Подтикват го  да приеме нова самоличност и отново да се появи, макар инкогнито, в обществото. Хем ще измами наемните убийци, хем под името Петър Неделин ще възкръсне за света. Само дето в егоцентризма си не предполага, че именно светът го е осъдил на жива смърт. Нейното име е „забрава”. Съдбата затваря своя кръг около Гегов - Неделин, а дяволското колело, на което е продал сърцето си, може да му предложи само окончателно връщане в бункера. Името на Гегов е умряло преди физическата смърт на собственика си. Слънчевият удар, от който го спасява Райко, е също внушение. Че доброто е вечно, дар само за хора с чиста съвест. Непотребната фигура на бившия ликвидатор изчезва под измисления гроб с некролога на собствената му майка. Звънът на китари и женският смях изпод земята карат Райко да възкликне: „Боже мили! В това шантаво време имало и щастливи хора!” Без да подозира, че и той е сред щастливците. Защото е опазил чистотата на природата си. Начинът му на мислене е гарант за мир със самия себе си в тежък, ала благодатен труд. Райко е всъщност умалено копие на Вакрил. А геологът и Петър Гегов са доброто и злото върху везните на смисъла, който влагаме в делничното си съществуване. Единият е отритнат и забравен. Другият - припознат отново. Два жалона: в утрото на светъл ден и в зоната на здрача. И двамата: строители на съвременна България, но с различен ореол. „Дяволското колело”- ироничен роман, показва дълбокото познаване на българската народопсихология. И предупреждава, че чаканото бъдеще не трябва да бъде познатото „вчера” в нов, пак така неискрен вариант. Несвършваща каца с мед за всякакви митологизирани централи и нейните емисари. Студена мащеха за други, сочеща пътища зад границата. Книгата на Димитър Кралев е паноптикум за общество у нас, създавано от хора срещу други хора. Че златната анаконда все така замайва погледа и съзнанието, обещавайки благословени грехове. Със събуждането идва грубата реалност, но е вече късно. Прегръдка за доброволните грешници предлага само бункерът на отчуждението, ала човекът е социален феномен. Тухла в обществения зид, кратка искрица в човешкото ято, което не търпи застой. И все пак иронията, преднамерената насмешка по страниците на книгата издават обичта на Кралев към хората. Готовността му да дари прошка, ако покаянието на грешника има реални измерения за доброто на околните. На сивата тълпа. Страниците са вид живописни платна за нашето лъкатушене между атавистичните копнежи и разумната посока напред. Наситени са с много алегоричност, гротеска в психологизирането на типажите и чудати хрумвания. Вписващи се напълно в конструкцията на книгата и в актуалността на трудното ни съвремие: с нескончаем преход и неясно бъдеще. Книгата е определен принос за българската литература чрез таланта на своя създател. Ние пък, след прочита й, сякаш ставаме по-смирени и добри. Нека това е тихата ни награда за изявения творец и наш добър майстор на словото - Димитър Кралев…