Иван Енчев

„Какво опустошително, жестоко същество  е човекът,
колко разнообразни живи същества и растения е     
унищожил, за да поддържа   своя живот” - мислех си аз,
като търсех неволно нещо живо сред това мъртво   черно поле.    

 /Хаджи Мурат, 1905/

                                                            Лев ТОЛСТОЙ

Притихналият мъж на средна възраст, един от многото безработни българи, отдавна стои на самия праг на деня обърнат с лице към нощта. Седи  на ръбестия пън на столетен дъб, който до миналата година се извисяваше над цялата околност и се пъчеше сред поляната с табелата: „Защитен природен обект!” Неграмотни роми го отсякоха през зимата и никой не ги осъди за престъплението.

На запад, зад храсталака на далечината, се снишава и този безименен залез - гладна рижа лисица, която се преструва на умряла. Подлъгва наивните зайчета към острите зъби на поредната им заблуда за почтеност на животинското общество, оглавявано от мистър Homo sapiens recens, пред хищността на когото господин Canis lupus бледнее.

Слънцето се сгушва за сън под широката завивка на един морав облак, по краищата извезан с тънка пламтяща дантела. Повече никой не вижда окото му чак до сутринта.

(Тогава то отново ще се покаже иззад източния хоризонт - сънено, гуреливо, зачервено като лудо вино в чашата на човешките надежди. Само политическите сомнамбули няма да го виждат. - Те още ще сънуват, че ходят сред народа като девствени самодиви, или че летят като ангели към някоя обетована земя на любовта човешка).  

Смълчаният мъж гледа право в безделния залез, който му заприличва на много парчета от огромен детски балон. С него се е спукало и всичкото време на деня му. Безвремието кънти в ушите му, в сърцето, вдън душата. Чувства се по-празен от древна амфора, която някога е пълнена догоре с еликсир на живота.

Съкрушен е от липсата на перспектива пред себе си - дребна мравка, без вина захлупена под тежък камък от някой нехаен злосторник.

Здрачът го заварва все така. Седнал на грамадния пън на отсечения столетник. С поглед, забит като клин в огромния дънер на нищото. Усеща как откъм мътния залез приижда нощен хлад и как вълните му се наслагват наоколо като спирали на блатна вода, сред която е цопнала подплашена жаба.

Тъжният мъж потръпва зиморничаво и тръгва с уморени крачки към дома си. Вцепенението му досажда като неудобна тясна риза. Влиза в стаята си тихо - блед и беден като просяк. Не проси пари, нито хляб, нито подслон, нито признание. Иска от обществото себе си. От онова игриво време, когато в детинството си береше лакомо първите зрели череши в градината на своите възрастни съседи, пък те снизходително се преструваха, че не го виждат. И от онова  бързо време, което му услаждаше дните с щедрата ръка на неудържимата младост. И от онова бавно време, което доста години радваше семейството му.

Невидима обида огъва раменете му. Бремето на несправедливостта го притиска със своята тежка плоча. Защо е било всичкото негово старание да е все добросъвестен в обществото - още от първото детско училище, та чак до сегашната зрелост? Защо? Какво печели от своята честност и почтеност?

Укорява се: „Я ги виж другите наоколо! Ех, ти, бяла врано! Черните гарги в перушина на бели гълъби ще ти изкълват очите, ще ти издерат лицето с нокти, ще те преследват ден и нощ. Ако не станеш като тях - жална ти майка!”

През големия прозорец, където никога не е слагал никакви завеси и пердета, любопитно наднича огромната луна. Тъй отдавна беше, когато ослепя от щастието на любовта през онова гальовно пълнолуние.

Ах, как му се ще да бръкне с пръст в това ококорено жълто око на нощта!

Някъде, откъм покрива на сградата, изневиделица избухтява дрезгав глас на бухал - присмех ли е това, или пък възглас, само нощният бродник си знае какво е съзрял.

„С крилете си вижда! Как да му се оплачеш от хищните нокти на това озверяло бездушие? Колко хора биха те разбрали? Малцина могат да летят из мрачината.”  

След продължителното будуване, умореният мъж внезапно се сеща за думите на дядо си в един тъй далечен разговор с него. Тогава той му беше рекъл: „Щом искаш да спреш един петел да не хвърчи през оградата към градината, не си точи брадвата за главата му! Подрежи му крилете!”

Току си казва шепнешком: „Всичките богати предприемачи в държавата ни, наши и чуждоземни, постъпват точно така с народа. - Подрязват крилете на цялото общество, да не прелитаме оградите им, за да има все повече плодове за тях”.

2013