Благой Ранов

Сутринта, като се събудих, през един пролетен ден, първо погледнах на изток - слънцето опожари студените ми и сънени очи и неволно се обърнах на юг. Тя стоеше на съседния балкон и решеше сламените си коси с костен гребен, а те блестяха като червени слънчеви снопчета и очите ми сякаш залепнаха за тях.
Всеки ден вече посрещах слънцето от юг. Ослепявах от лицето й - току-що узряла праскова, с нежен златист мъх. Усещах аромата им върху устните си. Под веждите й, пиявици дълги и извити, блестеше зеленият пламък на очите, които ме мамеха неистово. А гърдите й под копринената розова блуза пърхаха весело, като малки кученца, и сякаш ми кимаха: „Ела да ни погалиш!”.
Някаква режеща болка взе да ме притиска в слънчевия сплит и премалял присядах в изтърбушеното кресло.
Няма нищо по-безнадеждно от очакването за съпричастност.
Веднъж някой потропва на вратата, като полъх от вечерен вятър. Скочих - пощальонът - и някакво служебно писмо за дядо. Надали има по тягостно нещо от очакване, а адресатът друг.
В края на пролетта валя няколко дни дъжд - на юг нямаше нищо, на изток също.
И една сутрин, пак валеше, я срещнах. Връщаше се от пазар, защото държеше в ръцете си две пълни торбички с продукти. Първо не я познах, но стоеше пред входа на къщата си. Косите й, мокри и разчорлени, падаха тежко върху шлифера й и отронваха малки червени капчици. А лицето й сякаш се бе спаружило, дребни бръчки като паяжини прихващаха очите и устните й. Имах чувството, че е сложила на лицето си, сега, маска от някаква зловеща пиеса.
Разминахме се като непознати.
После разбрах колко лесно един мъж може да бъде хванат от изкуствен чар.
Жена, която държи на себе, не пазарува в дъждовен ден или поне носи чадър.