ИСКРИ ОТ ДУШЕВНИЯ ОГЪН
За Словата на Васил Попов
Чели сме словата на Васил Попов в периодичния печат - винаги свежо звучащи, дълбоки по смисъл и оригинални по форма. Усещали сме и сме оценявали значимостта на личностите и явленията, за които пише авторът. Но събрани в книга, тези своеобразни слова, близки помежду си по интонация и образност, ни разкриват с удивителна сила и това, което е отвъд обектите на творчество - страстната, търсещата, екзалтираната натура на писателя Васил Попов. Те са прекрасни изблици на неговия интелект и чувствителност, на неудържимата му духовна енергия.И никакъв елемент на предпоставеност, на нагласяване в тях - може би защото В. Попов пише своите слова само за личности и явления, които високо цени и силно обича, с които живее. А какво по-голямо доказателство за младостта на неговия дух от способността му да бъде пристрастен.
Като творец от двадесети век В. Попов притежава завидна ерудиция. Словата за Лорка, Мопасан, Хемингуей, Неруда, Алиенде са написани със сериозни познания за живота и делото им, с историчност в мисленето и с вдъхновение. Само с няколко щриха авторът улавя многобройните аспекти от живота на хора от различни времена и ги представя по един изящен начин. Особена сила блика от редовете, възхваляващи величието и непреходността на изкуството. И макар понякога писателят също като него да е „огромен, планетарен, небесен, космичен, ироничен”, у него има и „забрадки и чернозем, дъх на зърно и изгрев над българска нива” /”Слово за собствената територия”/. Именно в българската нива е неговият корен, оттук започва собствената му територия, оттук идва самочувствието му на творец. Словата за българския хайдутин, за Хаджи Димитър, за Васил Левски, за Елин Пелин и ” бялата страна” на Йовков, за Емилиян Станев и Илия Бешков са изпълнени с преклонение и любов към българския гений. От съвременни позиции и през очите на една нова чувствителност В. Попов се обръща към светли образи от историята ни, за да ги възпее още веднъж като творци на човешки идеали и като велики възпитатели на следващите поколения. А когато пише за свои съвременници, повечето от които познава и като хора, той никога не си позволява самоизтъкващото се фамилиарничене, винаги запазва дистанцията, полагаща се на големите. Но в замяна на това личи колко добре е вникнал в тяхното творчество и как живо е то в съзнанието му. Жива и крепка е връзката на голямата литература с живота, бялата страна на Йовков е „в изровеното имане, дето го поделихме по равно помежду си, в темелите на дворците, които издигнахме за човека, във вятъра и във водата, които укротихме в земята, която разровихме в гората, която отсякохме и засаждахме отново… Неговата бяла страна не може да се пипне, но е навсякъде из българската земя, прозрачна и нетленна…”
С особена поетичност се отличават словата за музата, за душата, за ръката на художника, за морето. Оригинални като хрумвания, наситени с пищна образност, те по-скоро са приказки за мъката и вечността на творчеството, за свободолюбието на човешката душа, за саможертвата, за неизчерпаемостта и съзидателната сила на природата. Тук Васил Попов е и философ, и поет, той стремително ни увлича със силата на своето бурно въображение, кара ни да се възхищаваме от умението му да представя духовното чрез материалното и обратно, за да ни внуши по един прекрасен начин известни, но позабравени истини.
Достигнал своята човешка и писателска зрелост, с натежал поглед, Васил Попов умее да отсява голямото, трайното, жизнерадостното, доброто и светлото. Затова можем безрезервно да му вярваме и доверчиво и с радост да го оставим да ни води в света на своите мъжествени предпочитания, на своето по юношески чисто преклонение пред големите проявления на човешкия дух, на многото познания, осветени от душевния му огън.
