Рачо Стоянов

Запознах се с него във Варна, гдето ме бе завеяла вихрушката на моите осемнадесет години. Той работеше в книгоиздателството на Г. Бакалов, уж щеше да ходи да продължи образованието си и уж аз се готвех да постъпя на негово място. Не можа да отиде да следва, не можах и аз да го заместя, но се запознах с един интересен момък, който при втората ни среща заключи издателството, обяви „пайдос” и тръгнахме да се разхождаме край морето и да говорим за нашите планове, нищо чудно нямаше в това, бяха почти еднакви: две момчета бленуваха да оправят света и да станат писатели.
Недовършил гимназия, Страшимир чувствуваше с горчивина празнотите на своите знания. И със сила, която учудваше всичките му познати, той работеше усърдно да придобие знанията, които по-облагодетелстваните от съдбата придобиваха така охолно. По едно време той живееше в къща, гдето обитаваха група ученици от гимназията, състоятелни и весели момчета, които до късна вечер пееха и приказваха около самовара си. За да може да се занимава на спокойствие, той си беше изработил странната програма да ляга да спи тутакси, когато се завърне от работа. Събуждал се към полунощ, четял и пишел до сутринта, окъпвал се в морето и отивал на работа. Присмехите на околните не го разколебаваха. Той следваше програмата си. Какво не четеше и какво не пишеше той по онова време! Интересуваше го науката, дори естествените науки, социологията, марксизмът, политиката, историята. Но най-силно - литературата.
Пишеше той с такова увлечение, с каквото и четеше. И стихове, и проза, и статии, и поеми, и драми. Винаги недовършени, понеже винаги бе недоволен от делото си. Той отлагаше доработването им за някакво незнайно по-добро бъдеще, и то все не идеше. Затова мечтите унасяха младия ум по някакви нови страни, морето го мамеше с простора си и той бленуваше да обходи света. Трябваше да се знае един чужд език - и той започна усърдно да учи френски. Трябваше човек да е силен и закален - и той правеше гимнастики и плуваше в морето. Трябваха пари, а тях нямаше. Тогава… нищо по-просто, ще се качи на „Фрейсине” без билет. Какво ще му направят? Ще го принудят да хвърля въглища в пещта? Добре, стига да може да достигне до Марсилия. А оттам - по широкия свят.
Тоя копнеж за пътуване, който бе само една разновидност на общия му копнеж за знания, го повлече в 1907 година за София, гдето пак беше ни събрала съдбата, да замине за черноморския бряг и да отпътува, мечтата му пак беше Франция, но можа да достигне само до Египет. Плод на тия скитания беше книгата му „В страната на палмите” - песен на един бохем, който вижда света през страданията си.
„Доброто старо време”, на което така завистливо гледат някои млади, не бе никак добро за него и за такива като него, които нямаха диплом. На черна работа в книгоиздателства, беден, амбициозен, кой можеше да го осъди, че чувствуваше собственото си положение като общата социална неправда, че негодуваше, търсеше изход и го намираше в безпощадната критика над един строй, който го отблъскваше от въжделената му мечта за знания и късче хляб?
Неговата младост мина в тежък труд. Това, което извърши като литературно дело, колкото и да е малко, бе извършено при тежки, бих казал, непоносими за друг човек с по-слаба воля, условия. Колкото си го спомням сега, след неговата смърт, като разравям спомени за разговори, срещи, препирни, винаги е пред очите ми тревожен за утрешния ден, винаги несигурен, неуверен, че няма да изгуби по някаква прищявка на господарите си и онова малко, което имаше, за да съществува. И винаги унесен в някой сюжет, винаги заседял до късна нощ над ръкописите си, късащ от съня си и от здравето си може би, за да задоволи неутолената си творческа жажда.
Най-после го забелязаха. Дадоха му работа в Дирекцията на печата. Разбрали бяха, че той, макар и самоук, владее добре френски. Ако бяха знаели колко усилия и труд му бе струвал тоя език! Срещах го понякога из софийските улици занесен, не забелязва никого. От единия джеб на палтото си извади листче, прочете го внимателно, сложи го в другия джеб и извади ново листче.
- Остави ме, нямам време сега, уча френски - отговаряше той на запитването ми какво прави и къде се губи.
Някакъв лъч от надежда озари живота му, когато се видя поне малко осигурен. На упреците на приятели, че пише, но не довършва работите си, той отговаряше, че скоро ще довърши и преработи всичките си ръкописи. Сега поне хлябът, негов и на близките му, бе осигурен.
Но имаше сякаш един тъмен облак над неговата съдба. Наскоро избухна войната против Турция и той замина като войник. Отново се отлагаха възможностите за литературна работа пак за неопределеното бъдеще.
Последната ни среща беше в 1913 година, в навечерието на Междусъюзнишката война. За кратко време се отби в София и трябваше отново да настига частта си. Изрусял, с овехтяла войнишка униформа, крайно нервен, той не предвиждаше нищо добро от струпването на войски около сръбската граница. Познаваше духът на войската, сам бе войник, настрадал се беше, искаше му да се върне на работата си, към книгите си, към ръкописите си. Чувствуваше се, че промяна се е извършила в него и на мястото на предишния оптимизъм и бодрост се е явило черното отчаяние и предчувствие за нещо злокобно. Какво значат приятелските думи и насърчения в такава минута и могат ли те да разкъсат тъмното було, което покрива погледа? Чувствувате, че те не отиват на място, че душата и сърцето желаят да ни повярват, но не могат, понеже те знаят нещо друго, което вие не можете да разберете.
В общата покруса от края на войната неговата смърт мина почти незабелязана. Не мога да си спомня сега дали и вестниците я отбелязаха. Помня само тъжния разказ на негов другар по рота, който беше помагал да свалят Страшимира до болницата, а след това до гроба. Помня и сълзите на тоя корав войник, когато разказваше тая скръбна история.
И ето, години минаха оттогава. Той спи в гроба си между другарите си по оръжие, прости и трудови люде, които той така много обичаше и с които го свързваше обща участ през живота му. Дори смъртта не можа да го отдели от тях и от съдбата им. А усърден труд, денонощни бдения бяха обогатили духът му и ако отечеството не бе поискало най-скъпото, живота му, той би пренесъл плодовете на тия свои усилия на народа си с чисто сърце и неопетнена съвест.

в. „Литературен глас”, г. ХІ, бр. 438 от 07. 06. 1939 г.