Един спомен за големия художник

Георги Михалков

Спомням си първата среща с Димитър Казаков - известния и талантлив български живописец. Беше през есента на 1988 г. Работех в отдел “Култура” към столичния район “Люлин”. Една сутрин в стаята на отдела бяхме само аз и моят колега Петър Ройдов - художник, когато влезе непознат мъж, около петдесет и няколко годишен, малко странен, с брадясало лице, небрежно облечен, с яке не съвсем ново и вълнени чорапи, в които бяха пъхнати крачолите на панталона му. Беше късна есен, хладно и затова мъжът беше с вълнени чорапи. Най-силно впечатление ми направи голямата му черна шапка с широка периферия. Не знам какво точно си помислих за него, но моят колега Петър Ройдов побърза да ми го представи:
- Запознайте се - каза - това е художникът Димитър Казаков.
След като чух името, погледнах мъжа с още по-голям интерес и с по-голямо учудване. Бях чувал за този известен художник, бях виждал репродукции на негови картини, но не бях посещавал и разглеждал негова изложба.
В отдел “Култура” Петър Ройдов и аз отговаряхме за организирането на изложби. В “Люлин” по това време имаше художествена галерия в големия мебелен магазин, в центъра на комплекса. Беше филиал на Градската галерия и много художници желаеха да направят самостоятелни изложби в тази Люлинска изложбена зала. Обяснението не беше сложно. Тогава за да стане член на Съюза на българските художници, художникът трябваше да има самостоятелни изложби, а за да направи самостоятелна изложба в някоя столична или провинциална галерия, трябваше да е член на Съюза на българските художници. Получаваше се затворен кръг, от който не можеше да се намери изход и затова по-младите художници идваха в район “Люлин”, за да направят първите си самостоятелни изложби.
Този ден Димитър Казаков беше дошъл в отдел “Култура”, за да уговори организирането на самостоятелна изложба на дъщеря си Бисера Казакова, която тогава беше млада художничка, рисуваше и първата й изложба щеше да бъде в Люлинската галерия. С колегата ми Петър Ройдов започнахме подготовката на изложбата на Бисера под строгия поглед и надзор на баща й.
Отначало Димитър Казаков ми се виждаше невъздържан и сприхав. Беше много критичен и взискателен към всички, особено към административното ръководство на района и гласно изразяваше недоволството си. Обвиняваше районната администрация, че не полага достатъчно грижи за творците, които живеят в “Люлин”: художници, писатели, композитори, музиканти, артисти, филмови дейци. А тогава в “Люлин” живееха много столични творци и интелектуалци. Казаков критикуваше кмета на района и аз се учудвах на неговата смелост и безпардонност, но не беше напълно прав, защото по това време в “Люлин” творците бяха на уважение и се ползваха с известни привилегии, получаваха с предимство апартаменти и ателиета. Началник на отдел “Култура” беше Димитринка Лазарова, изцяло отдадена на проблемите, свързани с културата в района. На нейната енергичност и всеотдайност се дължеше създаването на художествената галерия, организирането на изложбите, национални и международни, основаването на Клуба на културните дейци, на големия фолклорен ансамбъл “Люлин”, на литературния клуб, на духовия оркестър и на още много други творчески формации.
Казаков намираше грешки в почти всички, с които разговаряше или се срещаше. Смятах го за труден характер и за човек, с когото не е лесно да се общува, но постепенно започнах по-добре да го опознавам и да вниквам в него. Разбрах, че е не само голям талантлив художник, но и човек с оригинално и нестандартно мислене, със свои възгледи за живота, за хората и за изкуството. Творец с чувствителна и ранима душа и това негово странно поведение в обществото беше своеобразна броня, която го пазеше от хора, с които не желаеше да общува. Той обичаше хората, но по своему. Искаше да ги накара да мислят, да разсъждават, да не приемат наготово всичко, което им се предлага, а сами да стигат до изводите. Беше безкрайно честен и принципен, убеден, че всичко, което се прави трябва да бъде за хората. За него изкуството, живописта, имаха целебно въздействие. И картините му сякаш лекуват. Те излъчват не само красота, а нещо тайнствено и мистично, което в миг грабва погледа и изпълва душата с вълнение и радост. И сега, колкото повече гледам творбите му, имам усещането, че ме теглят към друг необикновен свят, който ме извисява и вдъхновява. Той беше изцяло погълнат от българската митология, от фолклора, от тайнствеността на народните ритуали и непрестанно разсъждаваше върху различните обреди. Обясняваше ми, че българското хоро има магическа сила, защото хванати един за друг хората си предават силата и си влияят здравословно.
Казаков трудно общуваше, но като всеки истински проникновен творец преценяваше хората безпогрешно. В първите дни на нашето познанство, аз, ако трябва да бъда откровен, се плашех от него, защото ми се струваше, че съвсем неочаквано ще започне да ми се кара или да ме упреква за нещо, но за мое най-голямо учудване към мен той се държеше много дружелюбно. Беше разбрал, че пиша, че съм автор на книги и обичаше с мен да разговаря за литература. Не говореше за отделни писатели и книги, а за значението и същността на литературата и колко е важно човек да чете, да анализира и да вниква в това, което чете. После, след години, научих, че си е водил дневник, в който е записвал своите интересни мисли, които са като късчета скъпоценна руда, изсечена направо от огромни масивни скали.
Изложбата на Бисера Казакова мина успешно. Откри я Владимир Свинтила, който каза топли насърчаващи думи за картините й. Казаков беше видимо доволен, но с нищо на показваше задоволството си, а все така сериозно и малко подозрително гледаше присъстващите.
След изложбата на Бисера станахме добри приятели. Той често започна да се отбива в отдел “Култура” и да разговаря с моя колега Ройдов и с мен. Един ден ни покани да отидем с Ройдов в ателието му в Божурище.
Спомням си, че пак беше мрачен есенен студен ден. Ателието му беше в двуетажна къща, на втория етаж. Качихме се по стръмна външна стълба. Когато влязох в голямата стая, сякаш се намерих в света на чудесата. Картините нямаха брой, бяха по стените, по пода, по масата и къде ли не. Вътре сякаш всичко плуваше в багри, а специфичният аромат на боите изпълваше стаята. Започнахме да говорим и Казаков пак подхвана вечните теми за изкуството, които непрестанно го вълнуваха и с които живееше. Направи ми впечатление, че тук, в ателието, той беше изцяло обсебен от мисълта за творчеството, а когато беше извън ателието, се вълнуваше от неуредиците в живота и от безотговорността на хората. Тогава се ядосваше и ставаше невъздържан и груб.
Гостуването в ателието му беше последната ми среща с него. Наскоро след това напуснах отдел “Култура” и започнах да преподавам в Софийския университет. След година или две чух, че е починал. Беше време на бурни политически вълнения и затова късно научих за смъртта му. Така неочаквано изгубих един честен приятел, пред чийто голям необикновен талант се прекланям.

София, 5. 04. 2013 г.