Анита Коларова

                    „В началото бе словото”

Битката за българския език започва още в древността с победата на Солунските братя, светите равноапостоли, красноречивите и необорими Кирил и Методий. Канонът за трите благословени от Бог езици - старогръцки, латински и староеврейски е категорично разбит от неоспоримия довод на Константин - Кирил, поставен като въпрос пред римския папа: „Не свети ли слънцето еднакво за всички?”. Този простичък въпрос, поставен на място, узаконява с логиката си правото и на други народи /на първо място, оказва се, - на българския народ/ да говорят, да пишат и извършват богослужения на своя език. Епична по характер и историческа по новаторство е тази победа!
Следва гражданският подвиг на Паисий, великата му идея за опазване на българската история и език. С обич носим в сърцата си образа на този бунтовен монах, пръв начертал пред българския род Програма за Националното ни възраждане.
Не е ли Иван Вазов този, който пише, под влиянието на Паисий - този „монах тъмен, непознат и бледен”, великолепното си стихотворение „Българският език”, където пише вдъхновено за нашия нюансирано красив и лексикално богат език? Но няма ли същият своите външни и вътрешни врагове, които невежо го сочат за „орисан” единствено за „груб брътвеж”, недостоен за изисканите аристократични салони на уж почтените новобогаташи?
Какъв парадокс! - опазването на чистотата на българския език дължим, без преувеличение, не на учените, а на простите орачи и копачи, което Паисий няма как да не забележи. И, разбира се, на писателите и езиковедите-патриоти. На един Найден Геров, побрал словното ни богатство в своя многотомен Речник на Българския език. На онези „стражи” на езика ни, на които се е гледало с доза присмех, наричани ПУРИСТИ. С малки изключения останалите, чиито портфейли и банкови сметки нямат брой, дори не чувстват падението си, срамувайки се от майчината реч и говорейки предимно на гръцки и френски. Те са „героите” на Добри Войников от „Криворазбраната цивилизация”. Как комично се „носят” и сричат по францужки! Много по-успешно се справя с френския език руската аристокрация, която почти не знае родния си език /справка Пушкин, Толстой, Тургенев, Некрасов, Чернишевски и др./, защото когато князете и графовете възложат възпитанието на децата си на френски гувернантки и гуверньори, те забравят наученото от дойките. И в Германия се наблюдава подобно явление, не сме само ние, казано за наша утеха. Когато Волтер гостува две години на пруския крал Фридрих втори, саркастично пише в едно свое писмо: „Тук аз се намирам във Франция. Говорят само на нашия език. Немският език е за войниците и конете!” Навярно този факт е послужил на Георги Димитров в блестящата му самозащитна пледоария на Лайпцигския процес, превърнала се в апотеоз на обругавания дотогава от надменна Европа наш народ.
Въпреки „гърчеенето” /„О, неразумни, поради что се влачиш подир чужд език?”- Паисий/, въпреки турското иго, когато в езика ни неизбежно навлизат огромен брой турски думи, но все пак не се забравят и съответните наши, народът ни извършва подвиг и езикът ни се опазва. Развива се правилно и книжовният ни език, тази „Държава на духа” според Д. С. Лихачов. Но дали нещата вървят гладко?
През 70-те години на 20 век грижа за българския език все още имаше. Тя се изразяваше в изследванията и трудовете на наши езиковеди, в публицистиката на писателите, между които се открояваше с особена активност академик Николай Хайтов. Помним как той изучаваше родопските говори, как използваше в разказите си красиви родопски думи, за да ги въведе в книжовния език. Една негова проверка за развоя на езика ни, поместена в кн. 2 на сп. “Септември” от 1977 г., показва, че езикът ни се „обогатява” светкавично с чужди думи за сметка на хубави равнозначни наши. Според Хайтов, ако допуснем, че на всеки 96 години чуждите думи се увеличават с 14%, след 288 години 56% от нашия език ще бъдат чужди. От 1977 г. са минали вече 36 години!!! Страшничко, нали? С колко процента са нараснали чуждите думи в езика ни? А от 23 години насам мощното навлизане на американизми е направо унищожително. Така че, налагат се сравнения, които водят до извода за нужда от ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. Защото, доказано е, че езикът се развива по два начина:
1. В живата говорима практика! / Тежко ни!/
2. В литературното творчество! /Отново тежко ни!/
Вземам книгата на Любомир Андрейчин „Езикови тревоги”. /От същия автор - „На езиков пост”/
Питам се стои ли някой днес „на езиков пост”? Кой е този езиковед, филолог? Умолявам го да излезе от анонимност. Да се обади от БАН! В посочените книги се долавя тревогата на учения, който насочва вниманието ни не само към ненужните чужди заемки, тогава все още от руски, немски и френски език, но и дори срещу социалистически шаблони от рода на „строеж извисява снага”, „братя по перо” и др. Андрейчин дава много примери и за неправилно поставяне на ударението, като припомня, че в българския то не е на последната сричка. Радио, телевизия и особено Парламент в по-ново време налагат невероятни ударения и изрази. Ето примери за отвратителен съвременен шаблон, просторечие и безвкусица в говора: „Кво правим сега?”, „За какво говорим?”, „Пак казах”, казваното от артистите без повод „така”,
„Давам всичко от себе си” и др. Тъй нареченото „мекане” от незнаещи граматиката май се наложи - „правиме” вм. правим, „строиме” вм. строим. Забелязва се тревожна тенденция, наложена от неуки народни представители и разни рекламни текстове: „…заседание в Пленарна зала” вм. Пленарната зала, „Софийска опера представя…” вм. Софийската опера представя и мн. др. Употребата на чл. за ж.р. та е наложителна, за да се знае, че не Френската опера, а именно Българската ще представи „Дон Карлос”.
Когато чета кои са думите, които Л. Андрейчин е посочил за погрешно употребявани чуждици, не може да не си дам сметка, че усилията му, някога дали резултат, днес са анахронизъм. Книгата му “Езикови тревоги”, предназначена за широк кръг читатели - културни и редакционни работници, журналисти, учители, студенти, ученици, политици, бе помагало за времето си. Подписана е за печат през 1973 година, излязла в изд. „Наука и изкуство” в тираж 13, 109, който никак не е малък, доказва грижата на държавата за езика. Ето кои са тези думи, срещу които не отстъпва ученият, вече отдавна навлезли в българския речник и почти изместили красиви наши думи:
- монумент - паметник
- транспортирам - превозвам
- пособие - помагало
- мемориален - паметен
- превантивен - предпазен
- ритуал - обред
- стълкновение - сблъсък
- коригирам - поправям
- ниво - равнище
- директен - пряк
- мероприятие - почин, начинание
- коствам - струвам
- достижение - постижение

Ученият обаче обръща внимание на това, че не винаги чуждата дума може да се замени, че има чужди думи, които не може да не приемем като напр. интерпретация не е само „обсъждане”, а тълкуване, обясняване.
Но да вървим напред. Ако през 1973 година дразнещите ухото чужди думи са „капка в морето”, какво да кажем за по-късни дати? Ето едно мое наблюдение като учителка по български език над учебник за девети клас на общообразователните и трудово - политехнически училища, издаден две години по-късно. Прелиствам наслуки: крах /неуспех, провал/, кастово /съсловно/, дискредитирам /излагам, злепоставям/, идентичен /еднакъв, равнозначен/, монолитен /цялостен, здраво споен/, постулат /изходно положение/, базирам /поставям на основи/. Учителят се чуди урока ли да преподава или да обяснява значението на тези думи. Чуждите думи стават наши, а нашите - чужди!!! Защо се затормозяват учениците и този процес не престава? Те и без това имат да учат специфични литературни понятия-термини като: сонет, жанр, поанта, алегория, барок, алитерация, асонанс, епитет, анжамбман и др. В желанието си да покажат колко са учени авторите на този учебник бяха нарекли комедията на Молиер „Смешните преструванки”- „Смешни прециозки”!
Не, не съм черногледа, а реалистка. Най-тъжното оставам за най-накрая. По какви ли не канали нахлуха с „демокрацията” такива чуждици, че е вече неприятно и тъжно да ги слушаш: трейдър, фен, букмейкър, шафнер, килър, уъркшоп, шопинг, петинг, плейметка, сърфинг, бодигард, шоу, денс, кавър, диджей, фешън, пиар, трилър, чейнч, дилър, фемили, пърформанс, тийнейджър, мъни, хит, рейтинг, имидж, джипи, бестселър, омбудсман… Спирам изброяването, защото ме е срам и защото не е възможно да се изброят, а те са вече узаконени в новоизлезлия РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. Подозирам, че някой иска българският език да изчезне. Въпрос на време е. Гледахте ли концерта „Гласът на България” на 8 април? Всички кандидати за слава изпяха песните си на английски, всички дарования, а те наистина са такива, имитираха световно известни певци, като изключвам един певец с оригиналната му и прекрасна циганска песен.
Ако писателите са непризнатите „законодатели на света”, както беше писал някъде Шели, нека искрено да се замислят има или няма нужда от Закон за българския език и да не си оставят магарето в калта. Битката за спасяването на нашия свещен език трябва да продължи!