(откъси от кореспонденция)

Георги Ангелов до Красимир Симеонов:

Тази вечер набрах в Гугъл Георги Господинов и прекарах няколко часа с Негово Величество.
Твоето отворено писмо до “гения” липсва в първите 25 страници, по-нататък се отказах да търся.

Изводът ми:

увъртлива и пробивна личност,

стремеж към кариеризъм,

пълна комерсиалност,

ловкост на квадрат.

Разбрал е важната истина, че ако говори любезно и двусмислено /“Книгите ми не разчитат на баташки кланета.”; “В литературата подобно патетично отношение към традицията е белег за провинциализъм. А аз се чувствам спокоен, защото нямам прабългарски и тракийски комплекси”; “Провинциални са и опасенията ни, че влизайки в Евросъюза, ще загубим идентичността си.”/, дава го скромно, а стиховете му звучат уж съвременно, има щаб зад себе си и е колумнист /пак чуждица!/ в “Дневник”, номерът ще мине.

Да, Краси, изглежда, че Господинов се купува, макар че аз изобщо не вярвам да е така. Но безспорно е харесван от не малко дами, минали през зомбиращата мелачка на университетите. Харесван е и от актьори, поети, критици. Стиховете му висят в блоговете и форумите, по Канал Едно Божана Апостолова го нарече ни-повече, ни по-малко, “велик писател”. Факт.

В ЦЯЛОТО медийно пространство – книжно и виртуално, няма нито ЕДИН сериозно оспорващ го писател. Ти и Стоян Вълев сте единственото изключение. Искрено се надявам публикациите на Владимир Трендафилов и Милчев да не са плод на вътревидови борби…

Затова добросъвестно и търпеливо изчетох за пореден път новия “класик”.

Чувствам се омърсен и изцеден.

Не мога да повярвам, че този кротък и благообразен литературен никаквец без масирана чужда помощ е успял да стигне толкова високо. Тук има някаква сложна и мръсна игра, разчитаща на нашето покорство, на нашата робска страхливост, на всеядните ни стадни инстинкти, на доброволното ни дистанциране от местата, където се раздават пари – фондации, министерства, институти…

Казвам ти като пред Бога: Господинов е сапунен мехур. Нещо страшно трябва да е станало с хората, щом толкова го издават, купуват, обичат, награждават и превеждат. Ето защо в момента събирам материали за родния постмодернизъм. Скоро ще съм готов с нещо по-цялостно. Но ще изляза от тяхната схема – наукоподобни изрази; прикрито развенчаване на българщината; двусмислици, котиращи се пред академичните кръгове; непрекъснато заиграване с Големия Западен Свят и Печалбата от писането.

Напълно съзнавам, че войната с тази мимикрираща група ще бъде трудна, опасна и крайно неравностойна.

Здравей, братко!

16 май 2008

Красимир Симеонов до Георги Ангелов:

Жоро, братко,

сапунен мехур и нищо повече – това е вярно за Господинов. Ще мине време и хората ще го видят по-ясно, без неотменния PR, без преструвките му. Това проглеждане няма да е скоро обаче, а дотогава той може и Нобелова награда да е взел.
Но на мен не ми е толкова любопитен самият Господинов, нетърпимо ми е явлението “господиновщина” /терминът мой/. С какво е характерно това явление:

- с нагаждаческите похвати на твореца спрямо влиятелните в социума;

- с официализиране на схемата за “купуване” на твореца от фондации и министерства;

- с подтискане на различните мнения и въобще автори, посредством чисто политически и икономически лостове;

- с недопускане на по-талантливи от него в публичното литературно пространство;

- с предумишлено пристрастие към политическите партии, когато са на власт /обърни внимание, че той като “колумнист” няма сериозен материал с честна социална позиция и срещу дадените за момента управляващи. Склонен е по-скоро да нападне народа си и да го наругае, отколкото да разкрие мъките му и да изобличи виновните/;

- с лицемерие спрямо медии и спрямо богатите и влиятелни личности.

Господинов е новият Бай Ганьо, но вече прекроен спрямо модерната ни епоха, най-после успял да се намъкне /привидно, разбира се/ в кожата на мъртвия Алеко. Господинов е новият герой на нашето време – харизматичен, студено-хлъзгав, безсрамен, нескромен, алчен.

Какво да говорим повече, такива хора те надживяват богати и преуспели в бизнеса си /в случая литературата/ и в края на живота си демонстративно заживяват “изолирано” някъде далече /в Швейцария, да речем/.

Но трябва да знаеш, че е добре, че я има “господиновщината”, защото ние с нашия спонтанен рефлекс срещу нея се самоопределяме и заемаме единствено достойната позиция – тази на страната на изгубената кауза. И слава Богу, защото истинският поет е винаги на страната на изгубената кауза.

Знамето на свободата е черно, братко, защото свобода няма.

Виждам себе си и теб свободни единствено в смъртта.

……………..

Как бих искал някъде да бъдат публикувани тези две писма – твоето и моето, но съм наясно, че литературните милиционери бдят и няма да допуснат лесно истината. Но ако искаш ги препрати на Стоян Вълев – той поне се бори, макар и по своя начин с нетърпимите явления.

Твой: Красимир

16 май 2008

КНИГИ NEWS