Георги Н. Николов

Въпросът-заглавие е традиционно реторичен. Творците на словото, от много време вече, са оставени „сами да се спасяват”. Непотребни са, защото притежават особено неприятна за обществото ни черта - могат да мислят. Могат вярно да анализират процесите в гражданската пирамида и пак така вярно да предскажат къде отива нашата страна. Защо умира пред  очите ни, лишена от историческа памет, развиваща се духовност, културни традиции. Лишена от обич към ближния и от християнско милосърдие. За жалост, не притежават и атавистичния инстинкт за самосъхранение: споделят прозренията си открито, в прав текст. Повярвали, че мястото им е в първата редица на гърчещото се общество. Лице в лице с неговите убийци и коректив за нещо по-добро. Също лоша черта, за която се полага наказание…

То, впрочем, за разлика от увеличени заплати, пенсии, майчински придобивки и животоспасяващи лекарства, не закъснява. Изразява се в правото на българския писател, за да опознава по-добре делника, да е трайно безработен. Или да бъде пазвантин, охранител, момче за всичко. Общ работник, озеленител, продавач на личната си библиотека. В някой закътан уличен ъгъл, за да не бъде глобен за незаконна търговия и участие в сив сектор. Писателите-пенсионери могат да посветят свободното си време на броене. Пенсията им е от жълти стотинки и броенето отвлича от неради мисли, докато дойде време за отвъдното. Край тях в галоп отминава животът. Накичен с мис „Мокри фланелки”, милионери-мародери и грамотни политици, можещи дори да се подписват под тлъстите си ведомости. Галопират и псевдоавтори. Към държавни учреждения, където са „съветници”. Към отворени общества с притворни задачи и към силните на деня. Те са малко. Затова пък, имунизирани срещу презрението на истинските творци и на критиките, отговарят мълком, сочейки сития търбух. Но, слава Богу, те наистина са малко.

С какво пречи българският писател на собствената си страна днес? С обичта си към нея и към човека в пределите й. С болезнената си привързаност към родна стряха, бит, социални копнежи. С опитите да спаси българския език, да корегира книгоиздаването, да съхрани творческите традиции и да ги развива на ползу роду. Много от тези начинания, във вид на законопроекти, изгниха от чакане в Народното събрание. Под покрива му се приеха всякакви текстове - за залесяване на пустинята Сахара, за ланшния сняг и за увеличаване популацията на краставиците на търкалета. Не се намери един парламентарист да внесе законопроектите, дело на нашите писатели, езиковеди… българоведи. Явно щафетата на безхаберието ще се предаде и на новите избраници.  А бе, кой го е еня за някакви си книжки?

България е залята от плодовете на страшна културна инвазия. Не говорим за телевизионни сапунки и чалга. А за откровени преводни боклуци. Но финансирани от собствените си страни от превода и книгопечатането, до масовото разпространение. С тази лавина беднягата - български писател не може да се конкурира. Може само да се моли на спонсори. Или да си отиде от този свят без време - така е по-полезно. Или, в тон с нашето здравеопазване - да си наляга парцалите… Химера звучи създаването на профсъюз на българските писатели и издатели. Химера - подпомагането на безработни автори. Химера - финансовото им подпомагане по общини и на висше държавно ниво. За хала на съвременния български писател май химера е всичко. Но не и за кръговрата на историята…

Независимо от всичко, българската литература е жива и ще живее. Опазиха я, съхраниха я и я развиват в най-добрите български традиции Валери Петров, Андрей Андреев, Никола Инджов, Георги Константинов, Христо Ганов, Боян Ангелов, Петър Андасаров, Иван Гранитски, Борис Данков, Георги Ангелов. Не е потребно да изреждаме още. Но трябва да запитаме: кога ще се чуе гласът на българския писател? Без него България загива, отива си. Тя може без политици, но без своите духовни водачи - не. Време е да се събудим и да запитаме има ли място за българския писател в собствената му родина. Защото светът го цени. Ние, поради типична нашенска завист, го загърбваме и се правим, че не съществува. Или го кичим с нелицеприятни епитети. Или го разстрелваме за пореден път, като крием бюста му в измислен Музей на социалистическото изкуство. Българският писател трябва да стъпи на пиедестала си сега, приживе. Или просто българската държава да обяви публично, чрез президентство, министерства и учреждения, че й е време да заспи в мъртвата история. Без творческия дух тя и няма друг избор. Уверихме се вече след безплодното присъствие на безброй наши правителства от 1991 г. насам. Отче Паисие, ела и ти - нима не виждаш отвисоко, че нехаем за своя род и език?..