ОТКЪДЕ ТОЗИ СТРАХ?…
***
Откъде този страх? От кого, за какво?
Аз прекарвах на крак всеки грип и настинка.
Не предадох другар. Не отсякох дърво
от гора колективна. Не откраднах стотинка.
Не отвлякох съпруга на друг. И не съм
бил причина човек да осъдят случайно.
А кошмари, признавам, ме мъчат на сън,
без едничка да знам от държавните тайни.
Прародител ли мой в своя тъмен живот
грехове непростими неведнъж е допуснал
и сега ме избива студената пот
по очите ми слепи и над горната устна?
Закъсняла цена. Тя се плаща все пак.
Грехове на деди и от мен споделени.
И не знаеш, човеко, че може би враг
не отсреща си имаш, а в своите вени…
ВЗЕМАНЕ НА КРЪВ
Сестрата тук с едно движение ловко
във вената забива острието.
И с кръв се пълни
разграфената спринцовка,
додето поглед си извърнал, и додето
си взрян към календара на стената -
с прозорче върху днескашната дата,
и с лозунг, че във времето свободно
е първа грижа здравето народно.
Но ти пациент си на Съдбата дребен
и всъщност
пука ли й в действителност за тебе,
за твойта кръв - дали ще бъде здрава
и пътят ти дали ще продължава?
Да, вземане на кръв ти си описал.
Но теб те мъчи по-различна мисъл:
Поете, не повтаряш ли със нещо
това, щом боцваш вената гореща
на живия живот?
От нея тайно
ти теглиш кръв. Понявга май случайно,
понявга - сякаш Бог те е изпратил
да си проникновен изследовател,
да пишеш диагнозите си къси
с римуваните думи на стиха си:
веднъж - лечими, други път - жестоки,
ту с ведър хоризонт, ту без посоки.
Но както в календара на стената -
от всяка страница на книгата Съдбата
усмихва се, извила странно вежди.
И ще речеш, че дава ти надежди.
А всъщност само равнодушно гледа
погром пореден или е победа
написаното с кръв до днес, до края…
Това и аз, това и аз не зная!
СЛЕД БОЛНИЦАТА
Новороден съм. Нищо че от мама
не ще засуча първо мляко пак.
От доста време нея тук я няма…
Повдигам още топлия капак
на тенджерата с днешния обяд -
опитвам лакомо като дете сиротно.
Тъй вкусно е. Че кой на този свят
по-вкусно от жената моя готви?
И забелязвам нежния овал
под роклята й. Тя ме гледа благо.
И десет дни във болница лежал -
да легна с нея съм готов веднага.
След остър мирис на дезинфектант,
след хапчета и прегледи в леглото -
домът ми има чудния талант
да връща апетита към живота.
Човекът носи го във своя нрав:
за болестта, наскоро преживяна,
забравя той, почувства ли се здрав,
тъй както в детството за оздравяла рана.
Разтварям книга, стих чета на глас,
а може утре нов стих да напиша.
Помръкналото щастие у нас
отново диша, диша, диша…
КЪДЕ Е МЛАДОСТТА МИ
В коя река изтече, Младост моя,
по кой път тръгна и не се видя?
В кой град изчезна тихо зад завоя?
Да знаех - бент в реката щях да изградя,
засада да устроя в пущинака,
където ще премине твоят път,
щях да те чакам в следващата пряка,
ако известен беше ми градът.
Но няма изгледи отново да те срещна,
невярна си и казват: непукист.
Зарязваш дом, надежди, скъпи вещи -
за нов късмет под слънчевата вис.
А изоставен, с оредял перчем и стари щампи
във мисленето, но все още мъж -
седя пред телевизор „Електрон”, със лампи
изгарящи тримесечно веднъж.
Тъй избледняха бавно цветовете,
че, виж, екранът стана черно-бял.
И онзи шик балет от ГДР-ето
с теб, Младост, нейде се е запилял.
