Борис Шивачев

След падането на диктатурата Мигел де Унамуно се завърна в Испания. Това даде случай отново да се заговори за великия писател и трибун. И не само в Испания. Но и в печата на цяла Западна Европа. Пък и отвъд океана - в Испанска Америка. И затова твърде много истина има в думите големия испански драматург Хасинто Бенавенте, лауреат на Нобелова премия, който характеризира Унамуно като „най-интересната фигура в днешната световна литература”.
Кой е наистина Унамуно? В България ние знаем съвсем малко за него. Може би никак. Тава се дължи преди всичко на нашата отчужденост от съвременната испанска литература. А Мигел де Унамуно без съмнение е един от нейните най-ярки представители. Най-големият, най-чистият, 100-процентовият испанец в същата тази литература. И затова Мендес Пидал, големият филолог и критик, не се стеснява да каже: „Унамуно се връща в Испания и, изглежда, като че ли че тази последната отново намира себе си.” За хората, които не познават Унамуно, това звучи съвсем парадоксално. И все пак този парадокс е най-добрата характеристика на Мигел де Унамуно.

Животът на Мигел де Унамуно е почти лишен от външи драматически ефекти. Големият писател е роден в Билбао през 1864 г. Там той завършва първоначалното си и средно образование. А после следва в Мадрит философия и литература. След свършването на университета става учител в родния си град. А по-късно - професор и ректор в стария и прославен университет в Саламанка.Там преподава дълги години гръцки език и литература. И в тишината на старинния град пише своите стихове., критика и романи. Но Мигел де Унамуно не е само професор. Той е размирен дух и диктатурата в Испания не може да го търпи. И ето че в началото на 1924 година той бива заточен във Фуертевентура на Канарските острови. Оттам Унамуно успя да избяга в Париж. Ала неговото заточаване и изгнаничество увеличиха извънредно много популярността му. Явно доказателство за същата тази популярност е тържественото посрещане на Унамуно в Мадрит след падането на диктатурата на Примо де Ривера. То е било истински триумф. Само Юго след падането на втората империя е бил посрещнат така възторжено от народа в Париж.

Творчеството на Мигел де Унамуно е многостранно. Той пише стихове и философски етюди. Пише романи и литературни критики. Унамуно засяга всичко. Използва всички литературни форми и видове. Но това, което го различава рязко от другите, това е неговата крайна субективност. Унамуно е преизпълнен с парадокси и противоречия. Може би това е най-характерното в неговото творчество. Защото Унамуно е безпокоен дух. Той вечно търси. Стреми се да надникне отвъд живота. Да победи смъртта и да придобие вечност. Стремежът към безсмъртиепоражда трагичното в неговите творби. Философските идеи на Унамуно са изтъкнати най-добре в „За трагичното чувство в живота” и „Животът на Дон Кихота и Санчо Панса”. Според Мигел де Унамуно Дон Кихот е най-големият идеалист, какъвто е имало на земята. И ако други мислят, че той е смешен и маниак, то причината се крие в самите тях. В тяхната ограниченост и еснафщина. Всички идеалисти са смешни в очите на обикновените хора. Тези същите идеалисти разсмиват другите, без да говорят смешни работи. Дон Кихот наред със Сид и Санта Тереса, с Кoртес и Писаро е най-великият герой на испанската земя. Той е испанският Христос. Символ на всичко възвишено в душата на испанеца. Днес ролята на Дон Кихот е поел Мигел де Унамуно. Той се гордее със своята донкихотовщина. Гордее се със своя идеализъм. И затова често пъти като самия Дон Кихот Мигел де Унамуно изпада и се уплита в мрежата на своите идеалистични настроения. Но това съвсем не тревожи автора на „Животът на Донкихот и Санчо Панса”. Унамуно вярва в своята голяма личност. Вярва в своите идеали и затова не се смущава от случайните пречки. Неговият поглед е отправен към бъдещето. Към вечността. Безсмъртието е единствената цел на всяка голяма личност. В това отношение Мигел де Унамуно се приближава към средновековните мистици, които имат своя поглед, отправен към Бога. И към другия живот.
Авторът на „За трагичното чувство в живота” също вяра в Бога. За Унамуно Бог е лична необходимост. Бог трябва да съществува, за да задоволи човешкия стремеж към безсмъртие.
Но Унамуно е размирен и неспокоен дух. Той е вечно жаден за нови истини. Той противопоставя една истина на друга. Винаги търси и критикува. И това именно го прави човечен. Сроден с големите фигури на всички времена. Близък на унижените и потиснатите. На хората, които се стремят към нов живот. Към създаването на едно по-друго човечество.
Същият този дух на критицизма и свободомислие постави Мигел де Унамуно в конфликт с Примо де Ривера и испанската диктатура. И пак същият този дух направи от Унамуно велик народен трибун и борец за испанската свобода.

Мигел де Унамуно спада към групата на писатели „98″. Тук са: Асорин, Бароха, Бенавенте, Ганивет, Гранмотан, Валье Инклан и Унамуно. Тава са хората от края на миналия век, които създадаха епоха, които разчистиха пътя на съвременната испанска литература. 1898 година (или съкратено „98″) е паметна дата. Тя е година на преоценка за испанския творчески дух. „98″ бележи възход. Именно на чело на това литературно движение застава Унамуно, тогава млад професор, със своята книга „En torno al casticismo” - редица оригинални студии, в които той се опитва да предаде характерното, чисто испанското, което отличава неговата родина от другите страни. „En torno al casticismo” и до днес е ценна като опит за обрисуване испанския характер. За създаване на една национална психология. В това отношение също ценна е и друга негова книга: „По испанските и португалските земи”. В нея Унамуно с опитното перо на голям художник предава характерното в иберийския пейзаж. Психология на земята. На пейзажа. На декорите. Необходимо допълнение към националната психология. Към разбиране характера на испанеца.
От романите на Мигел де Унамуно ще споменем: „Мир през време на война”, „Мъгла”, „Абел Санчес” и „Леля Тула”. От всичките му романи „Мир през време на война” е може би най-добрият. В него е обрисувана с четката на голям художник гражданската война в Испания през 1874 г. Борбите на карлистите с войските на правителството. Мнозина сравняват този роман с незабравимата руска епопея „Война и мир”, дело на гениалния Лев Толстой. Останалите романи на Унамуно са „чисти” романи. „Голи” романи. Според думите на самия Унамуно - „романи без всякакви декори и външни ефекти”. Всичкото внимание в тях е съсредоточено върху страстите и характера на самите герои.
Какво да кажем за стиховете на дон Мигел де Унамуно? Те са винаги пламенни и оригинални. Плод на една голяма душа. Унамуно и на старини не се е отказал от тях. Последната му сбирка стихове е писана през време на изгнаничеството. Тя носи странното заглавие „От Фуертевентура до Париж, интимен дневник на усамотеност и заточеничество, написан в сонети”.
Мигел де Унамуно е бил винаги поет. За това свидетелстват неговите стихове. Но Мигел де Унамуно не е забравил да бъде гражданин. Голям и свободен гражданин на своята страна. Пък и на целия свят. И тази е именно причината за неговата широка пуполярност днес.
А утре, ако в Испания под напора на събитията се обяви република, то Мигел де Унамуно вероятно ще бъде неин председател.

в. „Литературен глас”, год. ІІ., (1930), бр. 72