Проф. Тодор Боров – бащата на родната ни библиографска наука

Юлий Йорданов

Марин Ковачев с уважение разговаря със своя учител Тодор Боров.

В историята на българската библиографска наука името на професор Тодор Боров ще остане завинаги записано със златни букви. И с пълно основание – този наш земляк положи нейните основи, беше и си остава първият и единствен директор на Българския библиографски институт “Елин Пелин” от основаването му през 1941-а до закриването му през 1964 година.
Тези, които го познаваха, не може да не си спомнят високия като бор с достолепна възрастова осанка човек, който очароваше с изумителния си енциклопедичен ум, с неизчерпаемата си енергия, с благодумството си да впечатлява своите събеседници. Помня го от посещението му през последните дни на август 1991 година в родния му град Лом. Най-силно беше щастлив, когато влезе и се поразходи из къщата, където за първи път е видял света. Почувствал се в атмосферата на приятелската сърдечност, професорът развърза торбата на спомените и ни въведе в една епоха, за която ние знаехме само от книгите.
Разказваше с един тембър, който примамваше ухото да слуша, сърцето да се вълнува, темпераментът ти да се укроти и попива всяка казана дума. Това обаче, не беше разказ – регистрация, а изказ на категорична позиция по редица проблеми от историята и настоящето на българската литература и култура. И тук си пролича онова незаменимо Тодорборовско умение да хвърля мост през епохите, особено когато някой повдигнеше дума за отминали събития, в които е бил деен участник, и за личности, с които той е бил в близки отношения.
Малко по-късно след посещението си в крайдунавския град, професорът направи един жест, който заслужава да получи необходимите адмирации – подари на библиотеката на народното читалище “Постоянство” в Лом своята за жалост последна книга “Стъпки по пътя на един дълголетник 1901-1991”. Изпитвам огромно удоволствие, че бях един от първите читатели на това творение, което е с трудно определим жанр. Може да се каже, че всъщност книгата си беше чисто и просто литературна сплав от мемоаристика, публицистика, история… и всичко това написано с жив, метафорично-есеистичен език.
Имам усещането, че това е създанието – лебедова песен на ерудита Тодор Боров. В нея съвсем непринудено описва своята нелека житейска съдба, започвайки съвсем естествено от рода си, дал на България и света солидно колоритни личности. Та той е потомък на неподражаемата родолюбка Елена Циганелска, поставила заедно с Кръстьо Пишурка първото в България добродетелно женско дружество.
Изключително любопитна се оказва главата “Аджамийски години”. В нея с много горещо перо Боров ни посвещава в тайните на своята младост. Те естествено са тясно свързани с литературата. Ярко са представени годините на триумфа на основания от проф. Александър Балабанов вестник “Развигор” и непринудено създалия се около него кръг от преподаватели и студенти. Тук извисяват снага такива колоси на времето си като Николай Райнов, Христо Ясенов, Елин Пелин, Гео Милев. От “Развигор” и кръжеца “Бяло море” поема по широката магистрала на литературата младата тогава Люба Йорданова Ганчева, позната най-вече с измисления от Балабанов псевдоним Яна Язова. От тук прохожда белетристът Гьончо Белев и формира възгледните си критерии издателят Т. Ф. Чипев. Заедно с проф. Балабанов са бъдещият летописец и културолог Симеон Радев, литературните критици и историци проф. Боян Пенев и акад. Михаил Арнаудов.
Завършил специалността “Българска филология” в софийския университет “Свети Климент Охридски”, Тодор Цветанов Тодоров – синът на ломския магистър-фармацевт – заминава за Германия, където специализира в Хумболтовия университет в Берлин. Там той страстно изучава източноевропейска история, библиография и журналистика. Натрупал солидно количество знания, Тодоров започва работа като библиотекар в Софийския университет. Успоредно с това работи върху теорията, историята, организацията и методиката на библиографията в България. Така се раждат седемте тома на енциклопедичния обзор “Български книги 1878-1944 година” и тритомния библиографски указател “Български периодичен печат 1844-1944”.
В творческата атмосфера се създава една тройка, която безспорно ще изиграе важна роля върху литературните процеси в България – Александър Балабанов, Елин Пелин и Тодор Боров. За проф. Балабанов, Тодор Боров изповядва: “Той беше за мене повече от баща”. С Елин Пелин близо три десетилетия продължава приятелството му. След години за всичко това ще напише: “Очевидно ние, които оставаме по-длъжко на този свят, имаме задължението да разказваме за хората, които са си отишли преди нас, да предадем на по-новите поколения паметта за тях, особено за тия, които не бива да бъдат забравени, животът и дейността на които съставляват богатството на нацията.”
Благодарение на създадените връзки и дружбата с изтъкнатите творци от първата половина на миналия век Тодор Боров се изгражда и като мастит учен, който предава опита и знанията си на десетки свои последователи. Неговият ученик проф. Марин Ковачев си спомня: “Сред многостранната дейност на проф. Тодор Боров винаги ме е впечатлявала подчертаната му любов към книгата и професията на книговеда, библиотекаря и библиографа, но и магията, чрез която той съумява чрез един специфичен, свой, изключително елегантен начин да я събуди и “отгледа” у хората. От 1947 година е хоноруван професор, а от 1952 година – редовен професор, като още през следващата година създава катедра “Библиотекознание и библиография”, на която е и пръв ръководител и разкрива специалността “Библиотекознание и библиография”. Като негов студент от първия випуск на тази специалност не мога да не кажа за голямата му любов и всеотдайност към тази негова рожба и гордостта, че за пръв път у нас ще се подготвят специалисти с висше образование по библиотекознание и библиография в условията на университет, така, както е в големите европейски страни.”
Явно Боров е не само учен на своето време, но и на бъдещето. Иначе няма друг начин, за да си обясним неговото виждане за издигане българската наука на равнището на европейските критерии.