Емил Симеонов

ВНУК

А ме тревожи днес и друго:
Кажете ми какво ще стане
със стиховете, дето трупам
по папките като имане…

Светът ще бъде. – И без мене
със слънце сянката ще чисти.
Но – дяволите да го вземат –
какво ще стане с тези листи?

С очите – сякаш на столетник –
изтръпнал виждам как аз тука
тършува в мойте чекмеджета
и преобръща всичко внука.

А в къщата ми няма никой.
(Ах, точно днес ли съм излязъл?)
И стиховете ми – фунийки –
излитат шумно от перваза…

Боли ме вече… Но не плача.
Защото, вярвам си, ще случа
на внук с добро сърце – така че
прозорците ви да улучи!

БАЩИНСТВО

Живеят толкова деца
от двама раздвоени,
та сам не зная – как сърца
намират и за мене…

Не съм си го измислил пръв:
Кръвта вода не става.
Но става ли водата кръв…
Това ме натъжава.

И мъничко дете ако
заспи на мойто рамо,
поглеждам го с едно око.
А с другото – баща му.

УЧИЛИЩЕ

И вместо да се плашиш от това, че
едва ли още нещо ще напишеш,
и вместо да се имаш за сираче
от няколко приятелства предишни,
и вместо да се самонаблюдаваш –
кога, къде и кой те е разсърдил,
и вместо да очакваш шумна слава,
която поначало е за мъртви,
и вместо да бленуваш кариера,
която само в живите дълбае,
и вместо да се силиш да намериш
мечтаното – което е накрая,
и вместо да допускаш сто обиди
хазяи да ти бъдат на сърцето –

далече по-добре е да отидеш
и вземеш от училище детето.

ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ

Ето летището – ето го! Ето
пистата – опната жила в пръстта.
Мачкаш в ръцете си потни билета
като отказана вече мечта…

Още нагоре те тегли – защо ли
бе заприбирал крилата си сам?
Още небето те моли за полет –
силен си, тръгвай по-бързо натам.

Там прогърмява летището твое –
сякаш в сърцето трещи ледоход…
То е последно повикване – то е
всичко, което наричаш живот.

ВЕЧЕ

Обръщам се за Игор и за Росен,
обръщам се за Гошо и Мирон –
те тичат през росата вече боси
с един побит
в петата им пирон.

Избягват клуба, ъгловите маси,
отрупани със здрав и болен смях.
Не зная те без нас оттатък как са.
А крием ние тук,
че сме без тях.

Очите ни обаче – черно-бели.
И думичките ни – и те едни…
Като цветя запътени в неделя
нанякъде
в ръцете на жени.

НЕБЕ И ПРЪСТ

Какво объркване настава,
когато някой си отиде –
роден, за да ни оправдава,
живял, за да не ни обиди…
Какво разпятие чертае
стрелата – щом улучи корен!
И този жребий подир края:
да е забравен и припомнян,
да е небе и пръст… Къде е
спокойствието на всемира? –
От спомени не се живее,
а от мечтите се умира.