Георги Н. Николов

След разказния сборник „Здравей - Довиждане” и романа „Любови”, Детелина Барутчиева ни поднася поредната си творба. Отново роман - „Клетката”, дело на издателство „Изток - Запад”, С., 2013 г. Ново, нетрадиционно вникване в дебрите на хаотичното съвремие. Пречупено под ъгъла на абстрактен реализъм. Нарисуван от „аз” героинята в сравнително кратък монолог върху графиките на нещо уж сиво и познато. Но подклаждащо несъгласие с паяжината на делничността. И разкриващо трогателно безпомощен бунт, преди да принесем себе си пред коварния олтар на една обречена безличност…
Прозата на Барутчиева в „Клетката” е изповед на мислещата личност. Която търси, ала не открива себе си. Търсенето е още по-трудно, защото жената у нас е носител на негласна анатема от време оно. На принизяване до второстепенен фактор в обществото и тласкащите го напред процеси. Наистина, по етажите на гражданската пирамида цари привидна равнопоставеност. Тя започва и свършва с красиви думи, докато семейното „огнище” стегне бившата любима във веригите на монотонност и слугинство. Труден е и изборът на самостоятелната, на мислещата личност: „Питам се дали ще мога да си проправям път през лепкавата субстанция. Дали няма да се подхлъзна, или да затъна още при първата стъпка. Ще ми подаде ли някой ръка. Ще мога ли да я поема. Ако никой не ме забележи, или се направят, че не ме виждат…” В реториката на тези въпроси тече привидната безсюжетност на повествованието. Героинята се разтваря в служебното приятелство на своите колежки. Всяка със свое бреме, различно от тегобите на другите и всъщност поразително еднакво. Гравитира около фирмения шеф, който, в митологизираната си заетост, не се появява до края на разказа. Споделя вълнения, попива чужди копнежи и полива своите с надежди, че ще се сбъднат някога. Структурата на творбата е „насечена” от отделни фрагменти - взаимно допълващи се, но почти всички могат да бъдат и самостоятелни разкази. Заглавията им са показателни и сякаш самият читател се вгражда в тях: „Фрашкана съм с добри намерения”, „Следобедът е интензивен”, „Нови дертове в службата”, „След време в офиса”, „В офиса се ритаме по кокалчетата” и т.н. Всеки текст е доминантно противопоставяне на теза с антитеза и напомня за Кафка в огледалото на ново време. Както при него, съдбата на отделната личност в „Клетката” не значи нищо. Дните й се всмукват в незабележим водовъртеж от монотонност и ще бъдат хвърлени пред прага на старостта. Втори шанс за красота в живота не е предвиден. И е невъзможен в странната си прилика на учреждение, от което ще те изнесат само за опело: „Не умирам от желание да се бутам в колежките, но масовката вдъхва живот на тясното помещение. Иначе прилича на склад. Бюрата се огъват под книжа, модни списания и празни саксии с вкоравена пръст. Кашони с неизвестно съдържание подпират стените. Избелелите пердета висят, непрани и нетупани от началото на демокрацията. Прокъсаната тъкан пращи и изпуска облаци прах… по стените пълзят петна. Покриват ги червени, сини и зелени надписи… водим се шест жени със средна възраст над петдесетте. Всеобщ климактериум”. Нина, Мария, Ани, Светла, Елена и останалите типажи чрез своя изповедник - авторката, са тъжни клонинги от неудачен щам на ХХI век. Мъжете и жените в романа имат обща биографична черта: крещяща неудачност, ръсена с бонбонени надежди. Край тях истинският живот минава като мираж, без право да го докоснат, или да станат част от него: в далечни пътешествия, аристократична обстановка, материални възможности, разкрепостяване на духа. Семейството е крехка играчка от „Всичко за 1 лев”. Новата любов - копнеж без реални очертания и ясна физиономичност. Детелина Барутчиева рядко съчувства на своите герои. Не ги наставлява, не ги коригира пред прага на поредна грешка. Тя само разлиства страниците на ориста им, подканвайки и нас да напишем нещо зад сцената на редовете. Не искаме. Защото виждаме собствените си снимки някъде там, в миманса. Сливаме се със събирателния образ на малкия човек - този мил, но несретен художествен герой, без който литературата сякаш не може…
Между стените на „Клетката” кипи театър на абсурда. Централната героиня е дарена с право на избор за бъдещия си живот: или да изпадне от обществото, или да се превърне в негова безлична, непотребна пепел. Двете възможности са лице и гръб на кривото огледало, наречено „делник”. Обществото не желае да я оцени и издигне нагоре в гражданската пирамида. Не забелязва научните й титли, а разсъжденията за добро и зло, морал, човешка етика и потребност от ценностна система посреща с присмех. Жената - кръстопътен образ в романа на Барутчиева, е много самотна. Нейната социална функция е разградена, зовът за разбиране и взаимност: давен в ледено мълчание. Тя е жива покойница, стремяща се да отложи произнесена присъда. Съществуването на „Аз”-а тук е чрез преразказ за щастието, или нещастието на други себеподобни. Уж близки, достойни за доверие и споделени неща. Има ли такива в „Рени се омъжва”, „Държа се разпасано”, „Сдобивам се с картина”, „Откриваме паралелен бизнес”? Мяркат се случки с привкус на любов и изневяра. На парещи страсти под шапитото на интелектуален цирк. Алкохолни пари водят съзнанието в емоционални измерения с надежда за психическо разтоварване и промяна. После идва новото утро - остаряло в мига на раждането си и всичко се повтаря: познат, безцветен кръговрат. В застинал календар на отредено време, където се ронят ден след, а хоризонтът е все така мрачен. И жената-символ разбира, че тя си е най-верен, най-дискретен, най-ласкав изповедник. Който никога няма да я подведе и да направи тайните й достояние на околните. Още повече, че те нямат сили да ги чуят. Защото търсят храм за своите копнежи: също така безуспешно и понякога - през сподавен стон: „Обичам самотата, отпускането в гънките на пространството. Покоят се процежда през порите ми, пъпли по окончанията на нервите, гали сгърченото ми сърце. Разхлабва хватката на деня. Прошумоляват и се изплъзват видения. Не се опитвам да ги задържа. Разтварям се в образи и преживявания, очертанията ми постепенно се размиват. Когато отново се събирам с тялото си, почти не ми остават спомени.” Барутчиева е добър психолог и не просто разказва, а извежда на преден план мисловната структура на жената. Минала границата между вчерашния ден и днес, незрящо търсеща порти към по-хармоничното „утре”. Детелина скулптира образа на героинята преднамерено хаотично. Като в разбъркан пъзел от събития, споявани без ред и последователност. Ала носещи ясно внушение, което ще разберем с пулса на кръвта. И на човешката съпричастност. Защото никой от нас не е благословен с непогрешимост и праволинейни решения. В новия роман на Барутчиева не откриваме познатите сюжетни рамки за личността, която незаслужено страда. Не е разбрана и неразбрана ще слезе от сцената на живота. Истинската й същност осъзнаваме постепенно. Сякаш леден блок гори в неудовлетвореност от ролята си на земята. Моли Създателя за капка божествен разум и в аромата му добива тленна красота. Разчиства непотребните отломки. Загърбва всичко познато, за да пребъде в мултипликацията на ново измерение. Такъв избор прави и героинята на романа. В заключителния фрагмент, също именуван „Клетката”, тя скъсва със самата себе си. С досегашното си „аз” под напора на колеблива, но убедително мотивирана борбеност. Дали е реинкарнация на духа? Или човешкото достойнство бронира красотата си срещу равнодушието на околните? Авторката не предлага еднозначен отговор. Защото изборът е наш: да останем в пределите на домашния затвор, или заедно с героинята да разперим криле над рутината на посредствеността. „Половината ми тяло вече е извън клетката. Чувствата ми са смесени - недостиг, безхаберие, безотечественост, необвързаност, любопитство. Все още мога да се върна. Единият ми крак ме е напуснал, но другият е като зазидан. Само да се осмели да пристъпи, знам, че ще напусна завинаги защитеното място. Прави го! Вървя неохотно. Ако някой ме гледа, да разбере, че не завися от себе си. Спъвам се в нещо много по-остро от познатите ми грапавини. Наранявам се. Прескачам и продължавам напред. Прилича на сън, в който се отричам от себе си. Възможно ли е животът да тече без клетката ми? Не мога да си отговоря. Не мога обаче и да се върна назад”.
Новата книга на Детелина Барутчиева е изградена върху дилемата коварна сигурност -възкресна неизвестност. Ако правилно съм разтълкувал посланието, само ние решаваме дали да бъдем цветни личности или сиви сенки в здрачната тълпа. Човекът е малка вселена с ореол, който понякога свети и след смъртта. Или гасне приживе, стъпкан в праха на мимолетни щения. Отговор как да го опазим дава романът „Клетката”: творба, която вече прочетена, ще ни връща отново и отново към откровената си мъдрост…