ПОСВЕЩЕНИЕ
ПОСВЕЩЕНИЕ
Ти бе жената,
за която нощем пишех стихове,
и без да те познавам,
те обичах.
Зората те убиваше със първия си лъч,
но като античен бог
през следващата нощ те възкресявах
и още по-красива те извайвах.
Добре си спомням:
събличането в мрака беше
като раждането на Венера.
О как сияеше вълшебното ти тяло,
обгърнато от ореола на страстта ми,
и колко светла и просторна беше ти!
Изправях се на пръсти – да те стигна,
да стигна висотата на небето ти,
но ти отлиташе все по-високо
и аз отново те творях.
Творях те като Бог,
изтръгнал себе си от ноктите на нищото,
който за доказателство, че съществува,
се облича в слово.
Затуй написах стихове,
в които любовта поставих за начало.
И много ненаписани останаха,
защото бях зает
с плетенето на венци за твоето пристигане.
О колко дивна и величествена беше ти,
когато слизаше и тръгваше през пламналата ми душа.
Пристъпваше към мене като жрица,
намерила посоката към Бога,
която без да търси път, ни брод,
през огън и вода,
през пропасти и бездни от страдания
го следва.
Тогава те жадувах
и точно по извивките на своите желания те ваех.
Творях те като Бог,
който работи седем дни в неделята, а на осмия
започва отначало,
защото от душата му струи
и непрестанно се разраства и множи безкраят.
Навярно затова си съвършена и навярно затова
си неувяхващата дума в моя стих –
луната-цвете, цветето-звезда –
в букета многоцветен на света,
закичено
върху ревера тайнствен на Вселената…
ОТВЪД, ОТВЪД
Отвъд, отвъд, където не залязват
и най-далечните копнежи,
и най-несигурните ни надежди и мечти…
Отвежда този път все по-далече и далече –
там, където
над пиедестала на духа стои сърцето
и любовта не се облича с думи,
а е Бог…
ОЧИТЕ МИ
Очите ми
са омагьосани от красотата ти
и сякаш са на древен бог
щастливите очи.
С движения, с които
са тичали след хукналия по вълните хекзаметър,
извайват гъвкавия силует на тръпното ти тяло
и ти звъниш
като разлистено под напора на вятъра дърво.
Задъхани, изкачват
заоблените хълмове на твоите гърди
и върху искрящите им върхове
за миг застиват, за да си поемат дъх, а след това
като пенливи ручеи подскачат и се спускат към бедрата,
изливат се в потоци нежност
и като гълъби излитат и се реят
сред светлите прозрачни небеса,
потънали сред заливите на очите ти.
Замаяни от блясъка златист и от сиянието на косата ти,
която пръска
мирис на небе след лятна буря със светкавици и плисък
на развълнувани реки с развени гриви и прелели брегове,
след миг се стрелват нанадолу. С притихнали криле
по водопадите на въздуха се спускат,
над златорогите луни на раменете ти кръжат,
изписват шеметни спирали, после
на челото ти кацат, за да чуя как
като вълни пулсират и се плискат съкровените ти мисли,
които идват от най-дълбокото и развълнувано море на твоята душа.
Ликуват слънчевите аполони на кръвта ми,
искрят
щастливи мигове зад спуснатите ти клепачи…
НАВСЯКЪДЕ СИ
Навсякъде си и отвсякъде ме гледаш,
и ме изправяш на крака – да съм достоен
за себе си,
за своето дълбоко “Аз”, което
полага за начални думи
любовта
и
свободата
и ги следва неотклонно.
Тъй неотклонно, сякаш
от тях извира видимият свят
и с тях пребъдва
вечният живот.
