Георги Н. Николов

В Република Македония издигат паметник на Никола Йонков. Народът там се гордее с него. Тачи го. Има го за изконно свой, редом с Гоце и Даме. С братята Кирил и Методий, Пере Тошев, цар Самуил… С още цяла галерия светли имена на исторически фигури, духовни просветители, културни дейци. Издават се книгите на автори, които бяха „наши”. У нас не се издават дори класиците. Вазов бил архаичен, Ботев - коцкарин винолюб, Смирненски - червена цветарка, а Априлската вълна: болшевици в червата. Лекьосан демократичен пешкир отнася и Вапцаров. Разстрелите му след 1989 г. нямат край. В плювки на анемични поетични кухоглавци, в научни „преоценки” и в мълчание за единствения българин - носител на Световната награда за мир. Новото пет спрямо него сега е тихомълком. Паметникът му е махнат от центъра на София - от градинката зад Националната художествена галерия и скрит в измисления Музей на социалистическото изкуство. Официалните причини за кощунството са две: продължително уж ерозионно въздействие върху метала и опасността цигани да го нарежат за скраб. С протестна позиция от името на най-изявените си членове излезе Съюзът на българските писатели. Мисля, че вапцарофобите обслужват задкулисно чужди интереси. Получили са платежно нареждане да скрият Вапцаров - правят го. За тях поетът е ненужен: нито е чужд инвеститор с подкупи, нито кокаинов крал. Нейде му сменят националната принадлежност, а ние мълчим като пукали? Имат баламите пари за паметници, нека правят. Нам е все едно…
Шамарите, плющящи върху българската политическа буза, не престават. Тя обаче е свикнала да се прави на три и половина: глуха, сляпа и безсловесна за собствената си вреда спрямо авторитета на страната. Злите езици на евродепутати съобщават, че България се превръща в размито географско понятие. Без никакво значение за Стария континент. Освен като сточна гара за всякакви потърпевши от стипчивата арабска пролет. За света и дума не става. Той не се сеща за нас, ние не се сърдим. Дали сме му много - учени, артисти, изобретатели, лекари. Даваме му и сега. Безконтролни емигрантски потоци, в които пеленачето и библейският Ной еднакво търчат да пресекат границата… Както впрочем си харизваме, на де що има желаещи, историческата памет, човешкотото достойнство, подземните и надземните богатства, надеждите за по-добър живот. Прословутото славянско гостоприемство днес е хибрид между нисък поклон и изуй - гащи. Селектиран услужливо в нечистата ни политическа кочина. Воняща на предателство, където и да бръкнеш. На първо място - под покрива на Народното събрание. То чака новите следизборни хайдуци. Няма да чака дълго. Гризе ме тревога останало ли е нещо още непродадено, нехаризано, неутрепано в името на чужди интереси, та и те да близнат пръсти? Има ли нашенец, хранещ надежди за добро бъдеще? Да, българските политици, доколкото се броят за нашенци. Ние, „малките, серсемите”, по определението на Радой Ралин, пак ще духаме липсващата супа. Индикации, че старата песен ще се пее на стар глас, вече има и ще стават все повече. Оказва се, че гражданското участие във властта, чрез потайно приети закони и правила, е сведено до дърдорене по кръгли маси. Или до симбиоза с някоя крадлива „официална”партия с плачещи за дранголник патриоти. До протоколни, безрезултатни срещи. До градеж на нови партии. А най-добре е представителите му вече да стоят вкъщи. Поиграха си на протести, стига толкова. Юздите на държавата са в служебното правителство - ликуй, народе! Нищо, че обещаните помощи за най-бедните ( те са почти цялото население на страната), умряха финансово неродени. Нищо, че вдигането на пенсии бе пак символично и не се отрази на старците иначе, освен като присмех. Медийните фанфари, заедно с едрия бизнес, трябвало да зяпат министрите в устата. За нови работни места (мръсна дума - б.а.), не се говори. Щом няма работеща икономика, те не могат да дойдат по заповед на щуката. Но се превръщат в болезнен препъни-камък за всички следващи правителства. В сигурна гаранция за граждански бунтове с кръвопускане, с предсрочно прекратени мандати и избори до Второто пришествие. Може би - със заробващи външни заеми, защото потребление, данъчна събираемост, бюджет и фиск се превърнаха в отвлечени понятия. Днес отделни личности, без значение какви са големи сладури и как се прехласва Европа пред тях, са нищо. Защото в страната липсва какъвто и да бил политически консенсус по жестоките делнични проблеми. Много са, повтаряли сме ги и пак ще споменем безработицата, престъпността, корупцията, болестите, фатално намалялата раждаемост, увеличената смъртност, самоубийствата. Но това е песен за глухи. Височайшето държавно блато се цупи. То нямало да позволи обиди срещу властовите структури, пазещи го от народната любов. Нямало да пипа милионерите, забогатели незнайно как. Нито кадрите на издуханата от властта ГЕРБ. Нито ще ръчка прокуратурата за факти около престъпници-ексминистри, нито ще търси ефективни присъди. Не е чуло и разбрало за монополния феодализъм у нас, нито за картелните споразумения навсякъде и във всичко. Така, в щастливо неведение и медиен унес, служебното правителство джурка честни избори. Поръчвайки ксерокси за отчитането на желани резултати с надежда, че енергийните барони няма да спрат тока в изборния ден. Освен в часовете за броене, разбира се. Така се избягва опасността партийни активисти да се сецнат в кръста, носейки крадени чували с бюлетини към печката. Споменът с президентските избори е достатъчно пресен и вонящ в демонстрираната си наглост. Но, минало-незаминало и челният опит със сигурност ще влезе в употреба отново. В медиите вече лягат и стават социолози трето качество с прогнози, правени в обществен WC. Последният хит бе оповестена изборна разлика от 14% в полза на ГЕРБ срещу БСП. Запитана от колеги как е получила процентите, кой е платил опашатата лъжа и за чия кауза, авторката се оплете здраво. Първо заяви, че е хвърляла боб по заръка на две посолства, после - на „авторитетен”, световно неизвестен форум. Стана ясно, че изследването си е нашенска партийна шмекерия, мерена в банкноти. Накрая колегите на врачката се разграничиха публично и заявиха, че повече няма да участват в предавания с нея. Че ги излага и обират негативи, каквито не заслужават. Помним, че нейна милост активно игра юдино хоро с друго паралия маце. В отвратителното, крайно просташко изследване на тема: „Щастлив ли е българинът?” Стана съмнително ясно, че нашенецът бил щастлив, ама се криел, или не знаел как да изрази щастието си. Според мен една от продавачките на емоционална диария е била щастлива заради тлъст хонорар. Двете заедно - че не са чули „щастливите” псувни на електората по адрес на идиотщината им. Е, никога не е късно да станеш за резил, та и тогава. Сега - с фалшиви проценти. Утре: с неизпълнени предизборни обещания от партии и „независими” дармоеди. Сетне - с наакани оставки. И всичко започва отначало. От познатия до втръсване фалстарт, до финал с отчетено голямо нищо. С реанимирани надежди, кухи като тъпан. Ситият на гладния не вярва, у нас гладният не вярва на търбуси. Вече. Едно по-трезво политологическо проучване обяви, че следващото „нормално” правителство ще пребъде не повече от година и половина. И ще се изсули по дяволите под натиска на безконтролни улични протести. После изборният цирк ще се повтори, после… по дяволите предсрочно, после… докога? Днес общественият живот на България се изразява само и единствено в предизборно ръмжене. Всичко останало е на заден план, неактуално и дребно. Виновниците за колапса на страната са в изборните листи ни лук яли, ни държава затривали. Лъжат народа, както само български политик го може. Оглавяват партийни щабове и не ще бъдат съдени за корупция, незаконно подслушване, търговия с власт и геноцид над людете. Защото пак имат имунитет и от черупката му цинично, като съсели, се пулят във власттта. Разбрахме, че други, уж паднали от парламентарната каца с мед, стягат куфари за евродепутати. За да няма празно, а не от дебелоочие и непукизъм. Без капка срам, че България е оглозган скелет, чието бъдеще крещи от гробищата. Осветено с пламъка на живи факли. Средният и малък бизнес проси милостиня в бюрата по труда. Българино Вапцаров, честни пророче… икона на човешкото достойнство, разстреляна за енти път: Комай ни лъжат тия синковци, политическите муцуни, а? Докато беше жив казваше, че сега не е за поезия - и днес не е. Че хлябът е малко. Продължава да не стига! Че има думи, наливащи воняща отрова в сърцата. Не свършват, мъчат ни даже и в съня. Показа ни на дело що е гражданска доблест, ала ни е страх. И умствено сме нефелни да вникнем как съединението прави силата. Както всяка коза за свой крак, хленчим сами. Не търсим рамото на единомишленик, не свиваме длани в протестен пестник. Уж протестираме, а се изпокарахме. Дори мухите не ни плюят вече - гнус ги е. Страхуват се от заразното ни малодушие. То е нелечимо. Кой да ни отвори очите, кой? И защо, щом всеки дърпа общата черга, за да завие собствения си гол задник?..