Таня Танасова – Тодорова

ОТЛЕЖАЛА ЛЮБОВ

Някаква синева се опитва да пълни очите ми.
Мисълта ми се среща отново със някакъв път.
Как и дали да избягам от себе си – питам се.
Питам смутена душа, развълнувана плът.

И будувам, и спя аз единствено в твоя прегръдка.
И вървя, и стоя аз единствено в твоя земя.
От живота отпиваме заедно глътка по глътка.
И нощта я превръщаме в ден и във вечност – деня.

Отлежала любов! Знам така, може би, не се казва.
Но това ми остана след бавно угаснала страст.
Отлежала любов, колко пъти от теб се отказвах!
Но след миг или два бях отново във твоята власт.

ЗА БОЛКАТА

Есента с късо жълто палтенце
трепери. И няма навес,
нито завет, нито парченце
стряха за нея днес.
Есента разбрадена е, рошава.
А дъждът неуютно вали.
И разплита косите й лошият
вятър. А мен ме боли.

* * *

В душата ми празна, във тясната пазва
се вмъква страхът.
По пътя си смело всичко погазва.
Убива духа.
А старите църкви със остри кубета
подпират нощта.
Съвсем се обърквам, прегръщам небето.
И сякаш летя.