Иванка Денева

ДЪЛБИНИ

(Откъс от романа „Кръстопъти и ветрове”)

Милка не смееше да се яви пред детето си, сякаш грешната е тя: и сега, заслушана дали Аничка е станала, отложи разговора за по-сетен час. Той все не идваше, еднакво нежелан за двете, а провинението я сепна и закова на прага. Като застигната от сила, вселяваща подчинение, се върна. Янаки, свикнал да бъде напоследък сам, помисли, че цепещата болка е взела в плен съпругата му – и се притаи също. Звяр, тих и ненатрапчив, ги бе обсебил и те вършеха работата си, помнейки, че и в тъмното ги мерят немилостивите му очи…

Дъщерята на чифликчиите бе очаквала чудото да пие живеца й, но се усети неочаквано бодра в тялото. След дългия път и изтощението (когато бродеше из глъбините на Париж), на село се съвземаше бавно. Богородица й даде усетливост да долови навреме онова, което караше корема й да големее: след първичния ужас тогава, който я изпепеляваше, сега се заслушваше в соковете, които се движеха в различни посоки – от нея към човечето и обратно – и това бе ново за нея. Лежеше с часове на кревата с огромната топка към тавана – не, към небето – самата кръгла земя сякаш и не подозираше, че мери мощ с него, затруднена да определи кое е по-велико… И клонеше май към синята бездна над нас, която мами хората със своята безплътност и висини… Бе на път да проумее човешката природа и нуждите й, но душата – както и преди, я озадачаваше все повече… Понякога тя се издигаше над ливадите, висеше като любеница, разпукната да се пръсне и облее с кървав сок всичката живина, която щъка отдолу, любопитна и сама. Друг път трептеше с бели криле, волна да обхожда всичко – магарешките бодли даже, докато не изпълзи из облачните хралупи буря, неочаквана и смъртоносна. Душата – нестрашлива уж, се възправя с кураж – да се възземе, но природната лапа я затиска и оставя без …златния прашец на пеперудите… Тогава става като онези същества от древността – ни риба, ни рак: уж искат да летят, а инстинктът на пълзенето е силен и ги хвърля до влечугите. Някои, много изрядко – политат – през спънките на човеци и природа, затова чуждите очи ги гледат с почуда, докато засълзят, а слънцето ги кани в огнения си чертог…

Сега Аница се отказа от взирането, което я разпъваше и правеше неспокойна. Вървеше бавно, заслушана в онова нещо, неизбистрило се още, но нетърпеливо да й каже, че е нейно и… тук! В такива дни ставаше със зеници, които обгръщаха с ласка поляните – да сторят на човеците и на новия кълн заслон… Този свят бе плашещ със сгъстената си злина, която сам не осмисляше докрай и я носеше без притеснение, както лошият – вината си, а тя като гърбица тегне да го повали… В такъв час страхът протягаше закривени нокти – да изчовърка и изгризе душата, а Аница тичаше с разтворени ръце да огради близките си… Друг път голямата нощна пеперуда – с космат като на гъсеница корем, я смъкваше на крилете си долу, в бездната, тя трепереше от погнуса и се луташе как да се приземи далеч от мъхавите й криле…

Това стоене в стаята, по нямото решение на домашните – да се крие, бе започнало да й омръзва. Волното сърце, непоучило се от прагове и беди, я влачеше напред, където ледените пътеки щяха да доизранят коленете и да пречупят крехкия й гръбнак. Тогава искаше да излезе навън и да крещи на ливади и хора, докато вникнат – с цялата си ненекърнима чистота, в един порив – нейния, несъстоял се докрай. Той спря по средата на пътя и като какавида плашеше човеците с неяснотата какво се мъти в него. Друг път – не много често – мисълта, неустрашима и боязлива едновременно – да познае, я отвеждаше в Париж… Не при падналия ангел, когото искаше да възвиси или погребе завинаги – да не спомня нищо: самотните нощи пред бялата стена на пансиона, Мулен Руж или… господина с цилиндъра… В такъв миг долиташе бялата пеперуда – непръкнала се из зелевия лист, а другата, затрептяла над потъналата в омара Сена, която се виеше над кадифяната барета на Едуард Боне, а той упорито и с досада махаше да я пропъди… Все пак понякога я допускаше снизходително ниско – да надникне в картините му или да се пъхне в корсета на… някоя нарисувана мадона и да познае тайни… От това я досмеша, а радостният порив извика друг – на малкото краче в утробата й – да я ритне. Виж го ти: неизлюпило се, а вече пристрастно към онзи чаровник Боне – баща си, който имаше сто чалъма да омайва жените!

Напоследък Аница не можеше да устои на нещо, което я бе радвало преди заминаването. Но не бе даскалът: за него не смееше да пита, само надаваше ухо, а околните, сложили месал на устите, се отдалечаваха или махаха изразително с ръка. Накрая изкопчи нещо от баба Цонка: справедливата й душа избягваше да го кори, но не пропусна да се прекръсти благодарствено – задето са се отървали: всички и обичната внучка.

- Той ли, дъще?! Няма го тоя размирник – отиде си и да даде Бог да се… куртуляса!

- Как така, бабо?! И къде потъна? Жив ли е? – запита с вдървено сърце девойката, а на човечето в нея му захладня и се сви зиморничаво.

- Че кой да рече, дете? Думат – местили го една нощ в друг зандан, ама чиляк, щом почне да ги обикаля, не му е чиста работата! Хубо, че се махна ти от него тогаз!

- Той е добър човек! – прошепна на себе си момичето, но не беше убедително и с това ядоса още повече старата жена.

- Кротък – викаш!? Харният чиляк не срива царщината, чедо, че в нея живеем от… века!

И видяла немия ужас от неизвестността и възражението на чифликчийската дъщеря, заотстъпва назад – да си ходи, но не пропусна майчински да настави:

- Я си поспи! Ползата е там, а не да чоплиш… минали работи!

Над последното Аница се замисли, склонна повече да се съгласи заради детенцето. Но бе уверена: българският нишан стоеше навсякъде и трайно – като старо, изкорубено дърво, застигано от мълнии, в чието подножие жужат… оси – и бе устояло на превратности, както е неизтребима жаждата на човека за ширине и свобода… Отблясъци го осветяваха, понякога изваждаха наяве порива към видело, случваше се и примирение да пропълзи – че така е било и ще бъде, но… да са живи лудите – ония като… даскала! Те движат света, да не засмърди като… вонлива локва… Този човек, неспокоен и различен, й бе открил тогава миражни светове, изчезнал сетне далеч и взривил младата й душа – да дири! Тя искаше да го последва тогава, защото сега друго, неотложно и драматично, я задържаше. То занимаваше мислите й и я въздигаше и приземяваше, с обещание неясно и тръпнещо – да се избистри: за нея и детето…

След събуждането решимостта да изпълни едно намерение се бе върнала: завтече се към обора, което накара старата жена да подвикне подире й. Какво бе изумлението й да види Аница да извежда Сивогон: и не да го разходи, а да се… мята отгоре му! Жената искаше да се развика и сбере целия свят: да спре някак това лудо момиче, което… руши прегради и няма… страх от Бога и хората, а най-лошото – от себе си!

Но това бе разбрала и дъщерята на чифликчията: тогава човек, сринал клетката на собствената си душа, не се бои да нахлуе в нея и да я разгледа, а и тая на другите около него… Сега излетя бързо и не можа да я досегне вцепенението на старата: „Боже! Младост синор няма, а наш’та – хептен!”, завърши обърканите си мисли, все така загледана в сивата стрела, която скоро щеше да остави чифлика далече зад себе си…

От вика й се показа Милка, майка й, поуспокоена малко от компреса върху челото, с който бе излязла навън. Тя направи две неща, еднакво притеснителни за баба Цонка: започна да я кори, че не е спряла щурата й щерка – и друго: молеше да търсела Янаки – да я догонва! На първото старата жена вдигна безпомощно рамене, второто обобщи с твърдата увереност, че „чиляк мъчно стига вятъра в полето!” После заобяснява уморено и на пресекулки нещо, което трябваше да значи, че „всеки, както и да бъде съпикясван, си прави всичко сам и което му е драснато – ще стане!”

- Ша са налудува момето и ша са върне, Миле! И Сивогон си знай път назад! – завърши утешително старицата, вярвайки, но не докрай, на думите си.

А Мила още там, пред голямата порта, изричаше гореща молитва към Божията майка за едно: да бди Сивогон да не хвърли детето й, че… не е само! Тази жена, кротка и добра, която болката стягаше всекичасно в нажежено менгеме, в тоя миг даваше всичките чифлици: на Баръма, баща си, и на Янаки – само Бог да върне щерка й целокупна и с… всичките й щуротии! И с онзи див нрав, незнайно откъде долетял като конче, което не дава да бъде обяздено и се дърпа да поломи крехките си крака… Накрая, с прорязана шия и разкървавени от камшика хълбоци, ляга упорито на земята и не иска да стане, или изсвистява неочаквано като вятър в класилата ръж… Милка обичаше странното си дете и го чакаше, тръпна, да полее с блага вода раните му: получените скоро и незарасли още, и другите – лошо предзнаменование, които щяха тепърва да пълзят в душата и да правят струпеи в нея…

Аничка бе извиквала тоя миг на окръглени от учудване очи на „моазелата” много пъти там, в Париж, когато търсеше приятелката си. Радостта и потресението с Жозефа щяха да бъдат други – споделени и различни и да дадат покой на прашинката от скалата, полегнала до свои посестрими на дъното на реката. Дотогава вятърът я бе запращал нанякъде – досадна за другите и неизвестно откъде взела се частица, която засяда в окото единствено да го дразни, замъглява погледа и го лишава от изгледа на света. Следобедът за двете започна с приказки, които следваха моминските стъпки по парижките кътчета, връщаха спомени и не изричаха присъди, спестени от горещи и чисти сърца. Вестта от своята братовчедка французойката прие пристрастно и развълнувано – с готовност да се върне в търбуха на далечния град, откъдето бе дошла при тези непресторени и простовати хора. Икономката й присъедини без колебание готовността си да я съпроводи – и двете щяха да оставят за малко селото да си отдъхне от чудатости, и за жалост – да се взре в… Аничка…

А тя се връщаше с пълно сърце от къщата на „моазелите”. Отдавна човешката съпричастност не се бе изливала така всеотдайно върху нея: беше благодарна на двете жени и нетръгнали за Париж, едно сърце – нейното, вече ги чакаше да се завърнат. И майка й бе редом – за всичко, което взривяваше човеците: тя говореше малко, но момичето го усещаше като порив да загърби неодобрение и вой и да бъде с детето си. Жозефа го правеше по друг начин – някак душите им се срещаха и сливаха над човешката условност, готови да заслонят онова, което нарушава приетото и утвърденото от другите. С французойката двете, отричайки, ковяха други правила: отначало единствено техни, но бяха уверени – постепенно щяха да станат на всички и светът, трудно и постепенно – да ги приеме… „В някой друг живот – когато няма да ме има!”, помисли чифликчийската дъщеря и продължи: „И това нещо, Боже, – умишлено сторено или не – прости, те моля!” Не можа да изрече „Благослови!”, но го искаше, неистово… Последното се отнасяше не толкова до нея и постъпките й, а за детето, на което, лишено от човешкото одобрение и милост, щеше много да му трябва божията…

Сивогон сега пристъпваше достолепно, сякаш товарът върху него увеличаваше собственото му достойнство. Аница разкопча дрехата си – широка черна пелерина, каквато ездачите в Париж носеха от времето на Ришельо, а за нея бе удобна да прикрива… „Какво?!”, помисли малко развеселена, но и с изтръпнало от страх сърце… „Грехът! Е – да: моят и на… онзи Боне, който рисува сега… знойни хубавици и италианката си, а не знае…, не знае… какво изпусна той!”

Залоша й върху коня, поиска да скочи, да седне по-удобно и си почине, но се отказа – само разхлаби връзките на големия плащ и освободената дреха откри… заоблеността на корема… Почувствало сякаш ласката на въздуха, и съществото в нея се затаи, а гърдите й се напълниха, готови да продължат сблъсъка с този мъчен свят…

Тогава го видя: задаваше се недалеч, по пътя от чифлика на баща й – с бозави потури, дънести и с дамги. Селянин около седемдесетте, видял много в некраткия си живот: сега не вярваше на очите си и вдигна ръка – да направи заслон. Насреща му, яздейки на кон, се мъдреше… самият дявол! И… взел ангелско лице, нежно и бяло, с черна наметка, какъвто го рисуват бабите всяка вечер, плашейки внуците си да заспиват! Този изкусител нямаше рога – или бяха… скрити зад буйната коса, а опашката му… Сигурно се спускаше под широкото облекло, но… имаше корем! Голяма, пулсираща любеница, напращяла да се пукне, а из нея да… изприпка… дяволско мъниче!

Селянинът се замори, откритието го хвърли в догадки и ужас – за собственото… застрашено благонравие и… искаше да свърне, запушвайки очи и уши и да… търти да бяга! Последното бе невъзможно: чортът наближаваше, бе жена и той я разпозна – Аница на чифликчията, мома без перде, същинска… Не го изрече… Уважаваше Янаки и незнаейки какво да стори с дъщеря му, направи друго: свали капата си, което трябваше да значи някакво почитание, а едновременно с това – плю! Отначало кратко, сетне повтори – изразително и дълго – и това казваше повече от поздрав или неодобрение…

Аница усети нещо по-лошо от онова, при мъжа с цилиндъра в Париж, да я залива до шия и се давеше в лепкава като храчка слуз, сбрана от всичките теготии на тоя мръсен свят, от който, очевидно, и човекът насреща не бе успял да излази… Усилила галопа, все пак чу накъсаните думи, смесени с псувня, която не искаше да задържи, но тя настигна копитата на коня:

- Кучка разгонена! Срама няма, Боже!

И в безсилието си човекът плю пак – и тогава мазната река я застигна и искаше да я придърпа, както в детството – Голямата, но тя напрягаше мишци и излезе… суха на брега! Накрая все пак съдбата, определила бозавите потури за победител, довя до нея последното омерзение:

- Язък! За горките хора – Янаки и Милка! Че трошиха… грешна пара!

Имаше предвид ходенето й в Париж. Бе премислил и улучил какво да каже: ако нещо можеше да сломи Аница – това бе последното. Селянинът го бе забил като ръждив и сигурен пирон, след който дъската, прогнилата уж, щеше да векува…

И младата жена легна пак: като в гроб, в който един тънък гласец искаше да я възкреси, но се губеше, изнемощял, а тинята напираше, миеше преддверието и… почти влязла, щеше да опръска рожбата й… Не каза нищо на майка си, но баба Цонка бе тази, която й забрани да ходи при „оная въртиопашка – моазелата”. Търсейки оправдание и враг, го бе открила в неподозиращата жена и когато тя дойде на посещение, старческите избелели очи я гледаха изразително, неизрекли троснато: „По-харно забрави тоя праг!”

На другия ден селото знаеше каква дяволица е младата, на Писанколевите, щом като „трудна е яхнала кон и го пришпорва с… чортова опашка!” Отец Никон отслужи дълга молитва, която трябваше да предпазва миряните от съблазните на видимото, което е неистинско и често се уподобява – да отклони от предназначението ни. Словата му излизаха малко неразбрани и вместо да напътят, объркаха още повече плътта и най-много – душите. Не и преценките човешки, единни в едно: „Оная, малката чифликчийка, нито в Париж, ни тука е имала синор, но накрая Бог ще й… въздаде! Пази, Богородице, Майко!”, шепнеха жените и плюеха в пазва…

- Що искате от момата, ма, – напати се и не е свършило! – надигна глас след литургия баба Цонка, тръгнала с жените, а те се умълчаха подозрително.

И тъй като се ползваше с голяма почит, малко се повъзпряха: някои – иронично стиснали устни, други – стреснати, но без да щат всички се заслушваха в онова нещо със сламчещи стъпки, което нямаше да ги подмине и след него никой в селото нямаше да бъде предишният…