БОГОРОДИЧНА РОСА
миниатюри
БОГОРОДИЧНА РОСА
Разказаха ми една история, която граничи с чудото. Не е лесно човек да повярва в нещо, което се случва в омерзителното ни ежедневие, в напрегнатите усилия да преживеем, да дочакаме следващия ден.
И така - всяка пролет благочестиви, набожни люде уреждали литийно шествие от Бачковския манастир в планината до града на изток, в полето. Четирима души носели на рамене чудотворната икона на Богородица. Пътували пеша. Излагали иконата в един от храмовете на Асеновград, където усърдни миряни се тълпели да целунат ръката на Божията майка, палели свещи, кръстели се благочестиво.
Привечер понасяли обратно иконата към манастира. Сега я носели само двама души. Иконата вече не тежала така, както когато поемала надолу към полето. Смрачавало се, росял чист, разхлаждащ дъждец. Жените, които крачели по нанагорнището, смятали, че тая роса всъщност била богородични сълзи. Безсмъртната майка проливала сълзи за вси угнетени и нещастни и така ги лекувала - плачейки.
В дните преди Рождество Христово си спомних за шествието. Светна ми странно хрумване. Когато пътувала Божията майка надолу към града тя навярно е била натежала от смут и тревога - предстояло й да види много угрижени миряни, да чуе безгласни молитви за спасение. Завръщайки се в манастира, майката сякаш поемала лекотата и благочестието на вярващите. Подобно на работна пчела тя се прибирала в своята обител, за да преработи нектара от хорската обич и почит в спасителен мед, който облажава занапред надеждите и любовта на хората, повярвали в чудото на молитвите.
ВГЛЕЖДАНЕ ПО ПЪТЯ
Всеки път, когато пиша, си представям евентуалния читател: ще разгърне ли новата ми книга или ще я остави равнодушно. Писателите също са суетни, очакват с трепет: ще се състои ли плодотворната среща с любителите на художествената словесност или ще се размине. Разминаването наранява и обезсмисля творческия труд. За мен писането на книги е мъчителна, отговорна работа. Не се заигравам с евтини експерименти. Искам да бъда верен на живота. Ако успея да развълнувам читателя, да спечеля неговото доверие това за мен е награда, която ме окриля и насърчава.
В интервю на въпроса какво ме е накарало да стана писател, отговорих: човешката болка Всякога тръгвам от живота, който ме среща и изпраща съc сурови предизвикателства. Пазя се да не допусна наивно наподобяване и амбициозна имитация на страсти и чувства… От родните писатели класици съм запомнил, че каквото пишем, трябва да дъха на роден чернозем, на първородни корени.
Като редактор в издателство „Хр. Г. Данов” и сп. „Тракия” давах път на млади, надеждни творци. Литературното безветрие в града приключи - роди се и израсна ято талантливи литератори, които се домогнаха до национална известност. Познах звeздни мигове - отпечатването на лауреатски книги като „Диви разкази” на Н. Хайтов, „Чайките почиват на вълните” от П. Матев, „Пирински балади” на Евтим Евтимов.
Днес живеем в трудно време. Пред очите ни се върши безпардонна подмяна на традиционни нравствени ценности с нови, които въздигат в култ властта, парите, консумацията на удоволствия, разживяването. Писателите притежават силно оръжие: словото, което може да защити истината и да осъди неправдата. Но техният глас не се чува. А би трябвало на техния творчески прицел да стоят духовните измерения на човека, неговия интимен свят, отчаяната му борба за оцеляване. Искреното, смелото слово съгражда паметници на хуманизма, неговата непримиримост може да съхрани онова, което ни прави българи. За съжаление, налице са обезпокоителни симптоми на апатия и странене от обществените тежнения.
Вярвам в преобразяващата мисия на писателския труд, в бъдещето на думите, които защищават правото на хората да бъдат щастливи. Духовността ни отличава от животинския свят, това нетленно цвете трябва да отглеждаме с любов. Ако сме съгласни с мисълта, че човек е венец на природата, нейно върховно творение, всички ние трябва да живеем, да работим и се борим така, че да оправдаем земното си съществуване.
2011 г., ноември
МИСИОНЕР
Прието е да се смята, че времето на героите безвъзвратно е потънало в пепелищата на миналото. Колективизмът е низвергнат, в култ е издигнат индивидуализмът, на почит е егото, азът. Всеки трябва да си самовнуши, че демокрацията открива перспективи, които могат да те преведат в по-горно стъпало на социалната йерархия. Герой за себе си, алтруизмът е изключен от живота. Всеки трябва да спасява себе си, подобно на барон Мюнхаузен да се хваща за косите и да се избави от потъване в блатото.
Всъщност, ако човек се огледа, лесно ще забележи колко много герои са се навъдили около нас. Юнаци на голямата глътка и тлъстия пай от баницата.
Те, новите ненаситници, дойдоха не в името на съзиданието, а на разсипията и личното благоустрояване.
Преди години, в зората на лъжедемокрацията, когато анатемосаният комунизъм плахо се свиваше от страх пред наплива на възбудените тълпи, се родиха за едно денонощие самозваните радетели за нов ред. Един оратор довтаса в селското читалище, държа реч пред смутените хора, почеса се там, дето не го сърби и накрая изплю камъчето:
- Господа присъстващи - провикна се мисионерът, аз идвам с важна историческа задача и идеи. Идвам заедно с убеждението, че трябва единодушно да изкопаем гроб на старото.
Попитаха го селяните:
- Ще бутнем старото, а вие какво нови смятате да ни предложите, та да ни е спокоен сънят? С какви нови надежди ще ни черпите?
- Изпратен съм при вас не да създавам, а да разрушавам туй, що е направено от червените. С такава заръка от страна на областния управител съм дошъл при вас. Ще ви върнем земята в реални граници и вие отново ще живнете. Слушайте мене и няма да сгрешите.
Хората наскачаха и полетяха към големия град с крилете на нашата наивност и лековерие.
НА ГОСТИ
Получих хабер от един роднина - ела да се видим, болен съм, май вече стягам багажа за път.
Чичо Божко живееше в малък град. Хванах влака и заминах. Посрещна ме възрастна, уморена жена. Мълком ме въведе в стаята на моя болен роднина. Чичо Божко лежеше на дивана отпуснат, блед като свещ. В спомените ми той живееше като шегобиец, смехът му поливаше със студена вода тези, които го бяха предизвикали.
Чичо Божко ми подаде космата ръка и посочи стола наблизо. Гласът му беше изтънял, безсилен, в изражението му долових нещо обезпокояващо. Той твърдо си бе внушил, че от тая стая ще излезе навън с краката напред.
- Повиках те да ти се оплача - започна той. - Не знаеш, че оня ден помолих Кольо да седне до мене. Казах му, че вече съм пътник. Редно е да поговорим за изпращането ми. А той знаеш ли какво ми отвърна: Баща ми, като си решил да пътуваш за някъде, защо не го свършиш без хорска помощ. Ако тръгнеш навреме, ще пристигнеш навреме. Искам да направим списък на хората. И първо поменах името на Рада. И синът рипна: Рада ли, моята сестричка? Нее, баща ми, тя напусна моята партия без да попита и се записа в червената. Място за Рада няма в твоя списък. Ядосах се, как така бе, таласъм, мога ли да тръгна за оня свят, без да видя очите на щерката? Може, вика параспоринът му, аз не ща на твоето погребение да има хора, които леят фалшиви сълзи. - Пиши и Симеон, първия ти братовчед. -Нее, викна Кольо, той е от партията на либералите, не го искам. И така, аз помена едно име, синът го зачерква. Проверява партийната принадлежност на всеки кандидат. От петдесетината души, дето предложих, той одобри само двайсетина. Стигат ти толкова, като докарам и моите симпатизанти, всичко ще бъде на ред… Видиш ли, Геро, какъв братовчед имаш? Да забрани на хората сетна почит да отдадат.
Казах на чичо Божко, че това, което ми довери, не е болка за умиралка. Да не увесва нос. Динковите планове заслужават едно - да се вдигнеш на крака, да продължиш да живееш… Един ден може да смени партията си и тогава ще почне да мисли като тебе… Ето, купих ти бастун. Почвай да мърдаш, подпираш се и пристъпваш към прозореца, гледай белия свят, планината зелена като млада надежда.
Чичо Божко ме погледна просветнал: дали ще мога, а? Колю вече не ми купува памперси. Повече, вика, няма да се харча за разни атрибути, ще плюскаш по-малко, да не пълниш гащите. Голям, гибелен апетит те гази, баща ми.
- Чудесно - кимнах аз. Това че имаш апетит означава, че ти предстоят още бели дни на тоя свят… Хайде, измъкни се от завивките. Дръж бастуна. Ще ти помагам, чичо. Не си наакано бебе, ще видиш, че нямаш нужда от памперси. На свои крака ще ходиш до тоалетната.
Чичо Божко с пъшкане се изправи. Ухили се под мустак. С две ръце се подпираше на бастуна.
- Вярно бе, какво съм клекнал, ще й дам аз на тая артроза, дето ме гази, да се разбере…
Похвалих го, зърнах в гледеца му възпламенена жажда за живот.
- Пътуването до свети Петър се отлага - разбъбри се той. - Списъкът ще скъсам, не ща аз партийни безверници да ми носят увехнали цветя, когато мога да се радвам, докато са живи и весели.
НОВИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ
Лична изгода, собственост, успехи, власт и пари - такива са новите добродетели, написани върху челото на прославената ни демокрация.
Нови, гръмогласно обявени ценности. Който не ги разбира и култивира в смутената си душица, негови вечни гости ще бъдат мизерията и несигурността.
Клетвата, която с дрезгави гласове повтарят новоизбраните стари депутати звучи вяло, неискрено..
Обещанията за вярна народополезна служба са подплатени от хитри сметки.
Хората знаят и помнят: най-лесно печели лъжлива уста и вдигната ръка. Парвенютата загърбват народните надежди и очаквания и се втурват да трупат и притежават. Да бъдат преуспяващи. Сменят стари коли с нови, омръзналите си съпруги с млади любовници, нашенската люта ракия с изискани напитки. А горкият, вечно наивен електорат едва свързва двата края.
Мнозинството заспива полугладно. Затова пък политическият и светски елит проживяват сладки нощи и дни. И разбираме: този елит е потребен само на себе си, не и на народа. Всъщност той е заченат не в час на искрена, истинска любов. Той е уродлив плод на брак по сметка.
