Елена Алекова

ЗАД ЗЕЛЕНАТА ОГРАДА

1.
Зад зелената ограда
синкава мъглица пада
и в мъглицата се носят
хора, облаци, въпроси.

Накъде са се понесли
толкоз трудни, толкоз лесни
през мъглицата студена,
през искрящата вселена?

Надалеко, надалеко -
там, където леко, леко
всичко се преобразява
в музика, мъгла и плява,

в прах и светлина, и вятър,
в тишина и… по-нататък,
по-нататък и оттатък -
зад мъглата, зад чертата…

…Няма нищо, няма нищо,
всичко вече е излишно -
и да трепкам, и да дишам
или глупости да пиша…

2.

Зад зелената ограда
синкава мъглица пада
и през дрехите попива,
и през кожата попива,

и попива през сърцето -
по-нататък… там, където
скръб и радост, тлен и слава -
всичко се преобразява

в пръст и семенца, в тревица,
в лъх на клони, в глас на птица,
в бяг на пръхнали жребчета
в сън на влюбени щурчета,

там, където е на воля
и нагоре, и надолу,
там, където е прекрасно,
тихо и прозрачно ясно…

…Някой портата отвори.
Някой портата затвори…

Зад зелената ограда
синкава мъглица пада.

Над мъглицата - простори,
над просторите - простори,
и нагоре… и нагоре…
и нагоре… и нагоре…

3.

Аз ли нещо ви говоря
или нещо още споря,
аз ли нещо се надявам,
аз ли още ви додявам?

Забравете, забравете…
Аз съм птиче, аз съм цвете,
аз съм зайченцето бяло,
дето, както си играло,

цял ден както си играло,
е за всичко закъсняло.
Забравете, забравете…
Просто сладко си хапнете,

с чиста съвест си поспете,
с бистър ум се събудете.
Аз съм лека перушинка,
аз съм малката прашинка,

дето влиза във окото,
после ражда във горкото
рой сълзици, рой мушици,
рой звездици и искрици…

…Няма нищо, няма нищо,
нито трепкам, нито дишам.
Извинете ме, простете
и за всичко забравете.

ПЕЙЗАЖИ
В СИНЬО И ЧЕРНО

Някога, преди безброй години,
в свят голям и необикновен,
някога, когато беше синьо
и светът започваше от мен.

Някога, преди живота още,
вероятно и преди смъртта -
сребърни, безкрайни лунни нощи,
дни искрящи в слънце и цветя,

грейнали пътеки, златни птички,
мълнийки във въздуха, слова,
шемети невнятни… И през всичко -
тръпна необятна синева!

…Как попаднах тук? Или сънувам
този черен, невъзможен свят?
Или с влак на ужаса пътувам
в някакъв измислен кръговрат

на игра или от любопитство
(но защо тогава - „с кръв и пот”!)
и от страх, без никого да питам,
съм и го нарекла „свой живот”?

Накъдето и да се обърна -
болка за душата и плътта,
делници, белязани от смърти,
от предателства и самота.

Синьо - през пролуките внезапни.
Сякаш над деня вали небе.
И - в проблясъци - от всяка капка
се роят онези светове.

Спомени? Носталгия? Надежда?
Влакчето през бездната лети.
И назад не искам да поглеждам.
И не вярвам вече на мечти.

Накъде лети и аз отлитам
в този мрачен и дъждовен ден?…

…Накъдето видят ми очите,
накъдето няма накъде.