НАДЗИРАТЕЛЯТ
Мехмет бей, новият околийски управител, назначен от румелийското правителство, с бавни крачки се беше запътил от квартирата си в Сивковската махала към чаршията. Закръгленото му лице, току що избръснато и с подстриган мустак, подсказваше отказ от консерватизма на неговото племе. Добре опънатият ален фес само засилваше впечатлението за спретнатост. Ведро гледаше той на живота и приемаше всяка промяна като Аллахова воля. След Руското мурабе неговият род не напусна Филибе, където той бе чиновник в санджашкото управление. Румелийските власти оцениха неговата образованост и кадърност, та не го оставиха без хляб. А и той пазеше честта на своя обеднял Каракехайов род, та не поиска да се остави на милостта на своя тъст - хаджи Исмаил, собственик на бахчии и чалтици край града. Добре му беше в неговото околийско средище. - Чепеларе беше най-близко до границата на Рожен и тук идваха на пазар людете от Широколъшко и от околните махали. Новоизбраното административно средище тепърва се уреждаше и Мехмед бей съзнаваше, че той трябва да крепи авторитета на властта, та затова с всички - и мюсюлмани, и християни - беше приветлив, общителен и справедлив. Преди няколко месеца той пристигна на новото назначение, ала още не можеше да се насити на зелените ливади и на тъмнеещите се над тях елови гори. Моравите цветове на гингеря край пътя бяха събрали свят пчели и тяхното бръмчене му приличаше на протяжна мелодия на саз. Обичаше той да размишлява за природния ред и не се насищаше на хубост и песен. Една мъка си имаше - Аллах не го дари с деца, но умееше да помага и да се радва на чуждата радост.
Управителят спря пред месарницата на Кольо Чиликя и приятният му басов глас стресна касапина:
- Сабаххаиролсун, Кольо чорбаджи! Как си днеска?
- Дал бог добро, бей-ефенди!- отвърна чепеларецът. Той добре си знаеше колко му е „чорбаджилъка”, но обръщението на околийското началство го поласка. - Добре ще е и днеска, щом мющерия като тебе ми прави сефтето. Едно тлъсто овне заклах сабахле, а и от вчера имам телешко. Избери си каквото ти душа бендиса.
Беят заразглежда месото по ченгелите, а зад него, пристъпвайки от крак на крак, го следяха тримата от „частната му свита” - Стефо Павликянина, Кючук Мустафа и Узун Осман. Турчинът ги беше довел от Филибе, назначи ги на дребни стражарски длъжности, а в свободното си време те поменуваха край него и помагаха на жена му.
- Ей това вземи, бей-ефенди! - разнесе се зад гърба му пресипнал глас. - Предната плешка със шийника, касапкол дето му викат, е най-вкусно за лук-яхния.
Управителят се обърна усмихнат:
- Прав си, Ахмед ага. И на мене това ми беше влязло в окото. Я, бай Кольо, претегли го и го тури в кошницата на Мустафата. Ахмед ага ще го занесе и ще подскаже на Гюла-ханъм как да го стори по тертип… Ха сега раздели карантията за Хомко и Метю, че и у тях дузина деца чакат нещо да се тури в тенджерата… Да не забравя, дай телешката глава на Ахмет ага и кажи колко ми е целия хесап.
Присламчилите се сиромаси го гледаха с благодарност. Той се разплати и потегли към околийското. Наближаваше 10 часа и там вече го чакаше секретарят Малин, приготвил се да докладва по писма и жалби.
Ахмет ага, след като отнесе кошницата на Гюла-ханъм и й подсказа едно-друго за подправките, се отби у дома си. Шестте деца - от четири до петнадесет години - шумно го наобиколиха. От кухнята се подаде и Фатма, жена му. От това ли, че беше с двайсет години по-млада от неговите шестдесет или защото сиромашията й беше дотегнала, тя пак го посрещна кисела.
- Ха бакалъм, татювите! Днеска ще има курбан-чорба на корем. Вземай, Фатме, и кажи берекетверсин на Мехмед ефенди. Цяла телешка глава без пари ни изпраща.
- Сполай му и за главата, ама ти му кажи по-добре да ти повиши заплатата, че то колко са две лири на месец, малко повече от хиляда лева. С тях какво по-напред?
- То заплатите не ги дава Мехмед бей, ами Румелийското правителство толкоз е определило за томрук-агасъ. Ако си бяхме останали във Филибе и толкоз нямаше да има - щеше да чакам като куче пред касапница.
Жена му сърдита се прибра навътре, а надзирателят разбра, че е безполезнено повече да й обяснява. Рано тази сутрин, както всеки ден, бе отключил хапуза. Едно и също се повтаряше всяка заран:
- Хайде, чорбаджилар, стига сте се излежавали. Само михлюзите спят толкова до късно. Затвор е това, не е дембел-хане! - уж сърдито ги гълчеше той, но подчинените му се потриваха, защото знаеха добродушния му характер. Пет-шестима затворници с прозевки се изнизаха от полутъмната маза и се отправиха към реката. Ахмет ага, подпрян на тоягата си, ги наблюдаваше как се мият и задяват. Жалеше ги той, макар да се опитваше да ги мъмри с привидна строгост.
- Митрьо, чобан Митрьо! Не ти ли стигат стоте брава, ами и на чуждото си посегнал. Сега и дзвиската върна, и три месеца ще лежиш в хапуза. Дано запомниш докъде води лакомията… Ами ти бре, Арифе, защо пусна овцете в чуждата ливада? Или мислеше, че и сега ще ти се разминава, както едно време. Ред трябва да има в тая държава - християнска ли, мюсюлманска ли, все едно!… Ха, стига ви половин сахат навънка, че държавният комат ви чака. - И той подкара своите подчинени към избата, пригодена за затвор.
След малко им раздаде по половин хляб, колкото беше затворническата дажба, той щракна катинара и нарами една избеляла торба. Милостив човек беше надзирателят Ахмед ага, жал му беше да среща всеки ден гладните очи на затворниците, хеле пък ако не бяха от Чепеларе, та да има кой да им донесе по нещо. Както често ставаше, той тръгна по просия. Спря пред Демировата фурна:
- Прощавай, бай Тодьо, че пак от тебе започвам, ама дай, ако имаш един-два вчерашни хляба за моите хапузалии. Какво да ги правя завалиите, гладно не се седи, даже и да не работиш.
Сетне се отби при Хаджирадковица. Знаеше той, че ханджийката няма да го отпрати празен… Мерджаница, кехаицата, му даде бучка бито сирене и един сахан извара… Той благодареше по два и по три пъти, като че ли за своите деца събираше. Веднъж сгреши, та със събраното мина през къщи. Като видя в торбата попресъхналото парче пастърма, жена му се разлюти:
- Дай го това на децата, че от твоите тюрмаджии са по-гладни! Кой ще ти държи сметка какво си занесъл на хапуза?
- Сакън, жено! Не ме вкарвай в грях! Хората милостиня за затворниците са дали. Моите деца си имат баща да ги храни.
- Загубен човек! Будала над будалите! - зафуча ханъмата. - Чакай за твоята честност нишан да ти окачат…
- Нишан няма да ми окачат, знам. Ама аз адамлъка си няма да прекрача.
Оттогава надзирателят, посъбереше ли нещо, направо в затвора го отнасяше. Затворниците едва дочакваха да им го раздели, а той ласкаво ги гълчеше, че са нехранимайковци, че ако остане на него, и по половин държавен хляб няма да зяноса за тях.
***
Околийският управител беше тертиплия човек. Оправеше ли със секретаря служебните дела, се прибираше в къщи за обяд и почивка. Към четири часа заемаше мястото си в беседката край реката, скована по негова заръка, с огнище край нея. Не обичаше той сам да си пие кафето и затова, минеше ли някой по пътя, не можеше да откаже на любезната му покана. Компанията бързо нарастваше, един след друг пристигаха и постоянните му събеседници - доктор Лондон, евреинът, фелдшерът Паев, поп Манол, та се захващаха дълги и сладки мохабети за било и не било. Така беше и този път. След кафето беше дошло ракъ-кефи, ракиеното време. Този ден разговорът беше по-оживен от друг път и то не заради ракията.
- Изложихте се, Мехмед бей - дръзко напираше фелдшерът. - Изложихте се като власт: да ви избягат двамина затворници през реката и стражарите да не могат да ги догонят, нито да ги уцелят. Язък ви за сербезлъка!
- Прав си, фелдшер-ефенди, и господин докторът е прав, че трябва строгост, ама не всеки може да гърми на месо. Пък и няма ли затворник, който да не се опита да избяга? - отвърна околийският.
- Те имаха кураж да избягат, защото ония, рупците, дето пролетеска пробиха стената, цървулите им хванахте - със присмех се намеси Садък Шабановски.
- Недей се заяжда като куче на хаба! - прекъсна го поп Манол. - Ето, иде Ахмед ага, той ще разправи кое как е станало.
Надзирателят спря пред беседката навъсен и смъкна от рамото си торбата, в която събираше милостиня. Тя тупна на земята с метален звън.
- Имане ли си намерил, ага! - учуди се Мехмед бей. - Сега ще има с какво да иззидаме затвор с по-яки дувари.
Едни приеха на сериозно думите на началството, а други се позасмяха на шегата му.
- Свърши се слободията! - отсече Ахмед ага. - Събрах десетина конски букаи. Сега само спънати ще ходят до реката. Как беше по вашему: като не щеш мира, на ти секира.
- На такава тиква, такъв бръснач! - допълни Насо Кисьовски.
Нататък мохабетът продължи за разни наказания и бягства, кое от кое по-невероятно. Само надзирателят мълчаливо слушаше, огорчен от стъпканото му доверие.
На другата сутрин селяните изненадани гледаха странната върволица: затворниците трудно пристъпваха към реката, спънати с конски букаи, а надзирателят съчувствено следеше мъчителния им вървеж. Хората разбиращо го гледаха и не знаеха на чия страна да застанат - на негова ли или на затворниците.
Един ден околийският управител повика надзирателя в своята канцелария и след поздрава попита:
- Е, томрук-агасъ, укротиха ли се твоите затворници?
- Да прощаваш, ефенди, ама и на твоите крака да задрънчат такива железа, и ти ще мирясаш. Вече не ми създават ядове.
- Ами имаш ли някакво момче откъм Пашмаклъ?
- Има едно, онова, дето беше откраднало два коня и го хванаха на границата. Като полежи една година, ще му дойде акъла в главата.
- Разбрах, че то било роднина на Иван чорбаджи. Не може ли малко по-меко с него? Например, да не му туряш букаите… Кехаята му става кефил.
- А - а, при тебе ли е идвал? Той и при мене беше вчера. Обеща ми една яловица да сторя създърма на децата.
- Как ще се оправяте, то си е твоя работа. Но щом Иван-кехая казва, че ще е поръчител, хайде да не му скършваме хатъра.
- Афедерсън, началник - ефенди, ама тая няма да стане. При мене всички са равни пред закона. А как да се отнасям към ония, дето не могат да ми предложат две лири или яловица?
Мехмед бей се усети неловко. Ала пък и на богатия кехая, с който често си пиеше кафето, беше обещал да помогне.
- Ти, ага, пак си помисли. Законът си е закон, но понякога човек трябва да се прави, че не всичко вижда …
- Тая няма да я бъде! Ако ти, ефенди, мислиш, че превишавам правата си, накажи ме… Но от днеска вече не съм томрук-агасъ. Ето ти ключа от катинара, подавам си оставката! - и той с решителен жест постави ключа пред околийския.
Управителят се смути. Изчерви се, дето сам подтикваше своя подчинен към нарушение, затова се опита да замаже спречкването с думите:
- Ти може да си подаваш оставката, ама аз не я приемам! По тоя въпрос дотука да ни е приказката. - И подаде ключа.
Ахмед ага го пое, тури го в излинелия си пояс и тръгна към вратата. Погледът на околийския управител проследи разкривените му калеври, из които се показваха попукани пети.
