Иван Маринов

ФЕВРУАРСКИ ДЪЖД

През синкавата дреха на мъглата
вали противен февруарски дъжд.
На двайсет крачки виждаш, а нататък
земята свършва, сякаш изведнъж.
Тежи на раменете зимна влага,
обувките затъват в гъста кал.
Невидима ръка към мен протяга
нахална и неканена печал.
И все си мисля, че небето сиво
е с мокри от рождение очи.
Добре, че февруари си отива,
а изгрева се пълни със лъчи.

ДЪЖД

Когато дъжд вали, земята пее
с много гласове,
в гнездата птиците стаени слушат.
Сребристи нишки вятърът снове,
а заекът сънува вчерашната суша.

Когато дъжд вали, треперят
тънките листа
и с едри, светли сълзи плачат,
разтапя се от благодарности пръстта,
заглъхва и ковачницата на кълвача.

Когато дъжд вали, едрее
топлата надежда,
че спорни ще са лятото и есента.
В небето със добри очи се вглеждам
и неусетно в мен се ражда песента.

Когато дъжд вали, потъвам
в размисъл дълбок,
в душата много утрини изгряват
и без да вярвам в думи на пророк,
запрятам чак до лактите ръкави.

С ДЪХ НА ДЕТЕЛИНА

Когато залезът, свил веждите червени,
потайно в стихналите клони спре,
земята, капнала от лудото въртене,
лице потапя във вечерното море.

Тогава ме упойва мириса на горско биле
и от стърнищата навява топлина,
нощта, във пазвите си чужди тайни скрила,
към мен пристъпва със походка на жена.

Проглежда небосвода със очи лъчисти
и люшва ме във странен, нереален свят.
Светулките изнизват огнени мъниста,
по тихите тавани прилепи висят.

Не млъкват опнатите струни на щурците,
над билото наднича месец островръх.
Как хубаво е в сенокоса да поскитам,
пиян от повея на детелинен дъх!

* * *

Отново всичко е в зеленина,
пламтят в полуда алени лалета.
Раздухвани от вятърна вълна,
божурите като фенери светят.
Секат с крилете сребърната вис
размирни лястовици белогърди.
И южен повей, от росата чист,
настойчиво от мен тъгата пъди…