Димитър Пейчев

ПИТАЙТЕ ВЯТЪРА

               На Димитър Михайлов

Къде сме на картата?
Няма ни.
Нито в Турско, нито в Русия.
Тръни ли сме, или камъни,
или алено цвете откъснато?

Къде сме на картата?
Няма ни.
Из чужди земи, разпокъсани,
с езиците чужди прекарваме
самотни, нетърсени, скривани.

Къде сме на картата?
Има ни!
От Дунав вземете нагоре
край Черно море и из Крима
и още далече нататък.

Търсете земите оплождани,
очите ви колкото видят, -
и тука наблизо във Добруджа
и някъде към езерата.
Питайте вятъра!

***
Софра, ръце, паница,
наведени глави,
притихнали дечица
и майчица встрани.

С главата посивяла,
с надвиснала ръка
посяга бавно дядо
с нескривана тъга.

И тихо светлината
в прозорчето прониква,
тъкат конците златни
ръце, тела, съдби.

Из къщите в Буджака
край хиляди софри
чедата ни мълчаха
в оскъдните си дни.

***
Звънна камбаната, дълго се чуваше,
цъфна в туй есенно утро.

Детство далечно, облаци плуващи,
в черно облечени хора.

Български говор, мириси хубави,
погледи мили и морни.

Скъпа Родино, днес във чужбина
слагаш на новите гости.

Звънна камбана в туй есенно утро.
Засмян ще се върна и мургав.

***
Към слънчевите бездни
надолу пътят лягаше
край къщички любезни
и хората тогавашни.

Конете бягат впрегнати
и гривите им мятат се,
и дядо ми им кимваше,
подсвиркваше им вятърът.

Напред, напред, гераните
ни чакат - хладина -
и сенките желани
в жаравата - степта!…

***
Срещу забравата се вдигам,
и чак до облаците стигам.
Над кърищата черни литвам,
над урви, гробища без кръстове,
край пътя криволичещ виждам
буджашките села разпръснати.

Съдбата ли издирвам българска
с тъга висока и безкрайна?
Там, долу край салкъми цъфнали,
войниците на Аспарух минават,
конете бързащи възседнали,
с очи към Дунава загледани…

Март 2011