Рачо Стоянов

Драги съграждани и съгражданки, скъпи гости на Дряново,
Позволете ми да събера в едно благодарността си към всички, които пряко или косвено действуваха и съдействуваха за уреждане на това празненство. Но все пак ще трябва да отделя особена благодарност към читалището, към настоятелството му и към председателя му г. Н. Бошнаков, кмета на града, които взеха почина и на чиито плещи е легнала главната тежина по тържеството. На г. Полянов, директора на Народния театър в София, и на всички артисти, които направиха всичко възможно, за да изнесат тази вечер пиесата ми. Трогнат съм дълбоко от председателя на Съюза на българските писатели г. Ст. Чилингиров, който е напуснал идиличното си усамотение в село, пътувал е дълго, за да дойде тук и да ме поздрави.
Г-н кметът на родния ми град каза тук, че съм „почерпил от най-чистите сокове из нравствените добродетели на родната дряновска среда, пазителка на най-светите национални традиции и героичния български дух.” Какви са тия нравствени добродетели? Кои са тия национални традиции? Човек, който вече е превалил, според израза на Пенчо Славейков, цветния хълм на младостта, може да ги открие в три начала, възвишени и свещени: обичта между човеците, търсене на истината и труда. Обичта към човеците и обичта между човеците е спойката на обществото. Без нея човечеството би се превърнало на отделни индивиди, безумно горди, но и безнадеждно безпомощни.
Лъчезарната богиня на истината, чиято белоснежна одежда е така безочливо оцапана от мнозина, има търпение да чака. Ние я търсим непрестанно и през лъжи, самоизмами и заблуди, струва ни се, че съзираме нейния безсмъртен лик. Ще я достигнем ли някога? Нека се надяваме.
Какво да кажа за труда, който преобразява лицето на земята, превръща пустините в градина и мъгливия хаос на човешката душа в лъчезарно слънце, укрепва ръцете, облагородява умовете и закалява характерите? Той е нашето народностно достойнство и нашата гордост.
На младини, когато морето е до колене, всичко изглежда близко осъществимо. Тогава цъфтят надеждите, тогава се плетат мрежите, с които желаем да уловим и обсебим цялата вселена. Дивно време, когато кроим как да завоюваме едно царство. Понеже на оная възраст човек е един бъдещ завоевател. Но на тая злочеста планета дървото на надеждата цъфти богато, но плодовете му често пъти са оскъдни. И дохожда ден, в който се запитваме: Защо не можах да осъществя мечтите си, защо не можах да постигна идеалите си? И намираме, че отговорът се изчерпва в три причини: имало е непреодолими обстоятелства, пречили са ни другите и пречили са ни собствените ни недостатъци. Непреодолимите обстоятелства са вън от волята на отделната личност. Пречките, които ни създават нашите братя-човеци, са от друг род, но те и са съществували винаги по пътя на оня, който е решил да извърши нещо по-крупно. Мъдър е оня, който от камъните, с които го замерят неговите врагове, може да си приготви стъпала към духовен възход. Но уви, мъдростта е рядко цвете по нашите места, а особено на младини ние рядко я намираме. Какво можем да сторим против пречките, създадени от собствените ни недостатъци? Ние се борим с тия недостатъци постоянно и… постоянно им служим. Доведох дотук мисълта си, за да отговоря на едно пожелание, което се изказа преди малко, дано венец на моето дело да бъдат постиженията на най-зрелите ми творчески години. Ще се присъединя и аз към това пожелание и ще кажа „дано”. Страх ме е обаче да дам обещание да се изменя на тая възраст. Ще си остана такъв, какъвто съм, непоправим, особено в недоволството от делото, което съм извършил и след като съм го завършил. Едно мога да обещая в тая шестдесетгодишнина на моя живот: ако Бог ми продължи дните, да бъда до края на живота си с всички сили, доколкото и докогато ми достигат те, служител на обичта към човеците, неуморен търсач на истината и трудолюбив работник на нашата книжовна нива, на която работят с усърдие и любов толкова мои другари, с които ме свързват най-топли чувства на приятелство и братство. Чествуването, което правите на мене, достига и до тях, защото всички ние работим всеки според силите и съобразно способностите си за просветата и духовното и културно издигане на нашия народ, за развитието на българската мисъл и за разцвета на божественото българско слово, за неговата неувяхваща слава и величие! Да пребъде во веки веков, да се слави и да се шири българското слово!

Словото е произнесено на 29. 04.1944 г. в читалище „Развитие” в Дряново при тържественото честване на писателя по повод на неговата 60-годишнина и на писателската му дейност. Публикувано е във в. „Дряновски глас”, бр. 109 от 20. 05. 1944 г.