Интервю на Красимира Василева с поета Орлин Орлинов

- Как бихте  охарактеризирали  досегашния си път в литературата?

- Този път не е лесен. Аз наследих името на баща си - един умен и талантлив човек, но трябваше чрез самостоятелна борба да добия свое име в литературата. Затова, вместо да разчитам на татковото крилце и да черпя готови образци и рецепти от книгите, на 17 години слязох на гара Своге и станах миньор. И така, със свидетелства за миньор, тракторист и монтажник и с 33-годишна служба като офицер аз защитавам  чрез словото идеите, в които вярвам. Но да се занимаваш с поезия, след като в детството си седял на коляното на творец като Вапцаров и сте си говорили за Червената армия - това е огромна отговорност, то е ходене по ръба на бръснача…

- Обикновено Ви причисляват към представителите на политическата поезия. Съгласен ли сте?

- Някои правят това, тайно считайки, че тази поезия е втора категория. Но има ли стихотворение на Ботев, Смирненски, Вапцаров, което да не е политическо, въобще има ли неполитическа литература?! Цялата моя борба е за вапцаровска литература, за ясно и разбираемо, идейно и човешко изкуство.

- В Русе Вие прочетохте стихотворение, което започваше с: “Как мъчно вече дума се изрича.” Мъчно ли е наистина?

- Действително, днес става все по-трудно за твореца на словото. Последните събития в нашия живот  така разтърсиха човешкото мислене, че да редиш просто красиви фрази става толкова излишно, колкото да се кълнеш във вярност на майка си. Затова трябва да оглеждаш всяка дума като на рентген, да не би да е фалшива. Единствената опора и ориентир в тази трудна борба е контактът с хората, с обикновения живот, в който всички търсим бялата лястовица.

 - Аз се запознах и с Вашето ново стихотворение „Една душа да пожелае”, посветено на Висоцки. Как се роди то?

- Висоцки е абсолютно доказателство за мисията на поета днес. Приживе той беше неудобен и без звания, защото бъркаше в рани, но великата руска нация го оцени и му отдаде дължимото. Написах стихотворението си, след като прочетох в едно интервю с майката на поета, че и до днес продължават да пристигат писма до него. Кой не би си пожелал такава съдба?

- А има ли идея, която не сте реализирал?

- Да, някога видях мъртвите партизани дядо Вълко и баба Мария от Червен бряг - преди да ги убият, те са се прегърнали и останали така. Споменът за тази прегръдка ме измъчва вече години като един неизпълнен дълг.

- А как разбирате подвига в днешно време?

- Днес подвигът не е финал на едно съществуване, за него трябва да се живее. Сега подвиг е да овладяваш обстоятелствата, а не да им се подчиняваш и да се оставяш да те влачат. Животът не е райска градина и не всичко в него е спокойно - за истинските стойности трябва да се воюва всекидневно.

 - И накрая, как се чувствате като носител на наградата на литературните празници „Единни в труд и бран!”?

- Мисля, че съм заслужил тази награда с 19-годишното си искрено и пълно с любов присъствие сред хората на Русе. Ние свикнахме твърде много да мерим ръста в нашия живот с апартаменти, коли и вили, а тъкмо изяви като литературните празници в Русе показват голямото ни постижение - духовното равнище на трудовия човек. Като носител на наградата още повече се чувствам длъжник на Русе - този град заслужава да бъде възпят например в една опера с историческо съдържание. Стара моя мечта е да напиша либрето за такава опера и сега е  моментът да обещая, че ще я реализирам!

23 февруари 1987 г.