Георги Н. Николов

Служебното правителство у нас, едва що засято от президентски градинари, вече е увяхнал голям праз. Защото с изпреварващи темпове доказа, че за двумесечното си съществуване има намерение активно да си клати краката. Така повелява партия ГЕРБ, която го създаде задкулисно. С радостните псалми на верния си фен Росен Плевнелиев. Оревал орталъка, че най-после идат бодрите ескадрони на нечувани специалисти - надпартийни патриоти. Почти седем милиона наивници узнаха, че светът целува крачолите на новите министри, хълцайки от възторг. Но те надяват грубата власеница на скромността и се отдават на текущи въпроси. Подготовката на честни избори върху изборен кодекс, предварително изчанчен в Народното събрание така, че отново да бъдат спечелени от ГЕРБ. Да се хванат гуша за гуша (брудершафт - б.а.) с монополите и да натикат авоарите им в швейцарски банки. И да покажат на 700 хил. безработни среден пръст с вързана на него фльонга. Наистина, пресата изнесе факти, че служебните влъхви съвсем не са чиста паница. Част от тях по всякакъв начин са филизи на доскорошната партия-себекърмилница. Други пряко са участвали в заграбването на земи по Черноморието. Справка - къмпинг „Корал” и само там ли? Трети, с трудов стаж единствено в държавни структури, са изпечени либертарианци. И отричат всяка роля именно на държавата в изконните й контролни икономически и пазарни функции. Научихме още, че водачът на четата произхожда от софрата на висшата БКП - номенклатура, но отдавна вече е убеден демократ. Под мигащото на парцали българско слънце политическият бояджилък не е нещо ново. С всички произтичащи от това „тегоби”: престижни длъжности, може би някоя и друга парица и, разбира се, здравословен нарцисизъм в неограничено количество. От геноцидните в 1989 г. промени у нас, досега - нищо ново. Освен самозапалванията от отчаяние и безизходица. Иначе - с лавинните безработица и престъпност свикнахме. С енергийните монополни грабежи. Със заплатите, ставащи за гледане и мирисане, не за сносен човешки живот. Както с растящия брой онкоболни, туберкулозни, хипертоници и психично болни. С демографската криза и безконтролната емиграция. С непрестанно отпадащите от училище деца. С критично намалялата раждаемост. С етническото напрежение, което ще избухне в близък момент. С религиозните емисари, вършещи пъкленото си дело из Родопите, Добруджа… в България. С храчките от държави-комшии, които страхливо не бършем, да не ги обидим със смелостта си. Не се свиква само с клиничното присъствие на едни и същи политически наглеци десетилетия наред. И с безбройните партии, повтарящи, че именно те ще решат проблемите на България. Но съществуват, поне повечето от тях, с тлъсти субсидии от държавната хазна. Глупейшата песничка, която дрезгаво пеят, съдържа несвършващи европейски субсидии и трайни инвестиции. Всяка сутрин липсваща баничка без кисело мляко и фасове на корем. Безплатни таратанци, краставици на търкалета и отлежали шменти капели. Също така безплатно - бързо преселение в един друг свят, от който връщане няма. И много контейнери за боклук, предлагащи разделно хранене - здравето преди всичко… А ние, седейки на тъмно поради неплатен ток, но без опасност да се наводним, защото и водата е спряна, нервно мачкаме съдебната покана от Топлофикация и си мислим болшевишки глупости. Как в едно недалечно време здравеопазването и образование бяха безплатни, а картите за почивка: достъпни. Имаше недостиг на работна ръка. Имаше професионални курсове, работнически столове и общежития, масов социален патронаж. България беше на гражданите си, без никакви властолюбни каки да ни сещат за това. За децата имаше ясли и градини, и какво ли още не. Имаше ясна и конкретна социална политика, имаше придобивки и спокойствие. Рушителите, грабителите на съвременна България твърдят, че това е израз на носталгия по комунистическото минало. И правят всичко възможно новите поколения да не научат тези неловки за политическите ни пройдохи подробности. Не е носталгия по миналата в историята еднопартийна система. А по социалното спокойствие, по сигурността. По правото да живеем скромно и човешки. В тихо доволство да отглеждаме децата си и да им се радваме тук, в България. Не се получи. Сега глутницата партии обещават същото, но само до изборите. След тях - кучета ни яли. Те и сега ни ядат по улиците. Без да подозират, че както е тръгнало, ние ще ги проядем. Засега това начинание е тайна, не за дълго. Докато бъде отпечатан рецептурникът, разбира се…
В спрения ток има много битова романтика. Обитателите на дома могат да вихрят въображението си в играта „тука има, тука нема”, докато опипом търсят из долапите коричка хляб. Пак на тъмно да размишляват върху физичните закони: колко гигапростащина, дебелоочие и лъжа се побират в единица служебен министър. Колко неумение да разбира хората и да говори смислено, по човешки с тях. И нежелание да си мръдне пръста в рамките на правомощия, макар ограничени във времето. Един от тях, наскоро станал „нещо”, заяви, че мълчаливото мнозинство не подкрепяло уличните протести. Можем да определим това твърдение ако не като откровена глупост, то като подличък опит за манипулация на общественото мнение. Негов колега желаел хората да се самоопределят, преди да слезел при тях за каквото и да е. Беше изтъргуван библейският принцип „ако имаш две ризи, дай едната на ближния”. Смисълът му бе изчанчен в хленч едрият бизнес да помогнел на мизеруващите. На най-нуждаещите ще се раздадат еднократно микроскопични суми. Колкото да се изпокарат кой взел и кой несправедливо хартисал. Видно е, че кухата идея ще облажи главно обитателите на гетата и парцаливите крайни махали. А следващият месец ще се раздадат ли отново пари? От кои държавни резерви? Докога? И ако това не е популизъм, облечен в съмнителна доброта, „здраве” му кажи…
Тихомълком обаче служебният „Б” отбор на ГЕРБ върши това, за което е инструктиран: да запази на всяка цена партийните кадри в държавните, административните и общинските структури по места. Пълчищата предани калинки и неграмотни ламтурници, кацнали в ръководните кресла. Министър-председателят отказа да смени областните управители. Почти всички те - членове на ГЕРБ и пряко отговарящи за провеждането на изборите. Остана робовладелският модел: един кмет - еднопартийно котило около него - една групировка, печелеща всички обществени поръчки и контролираща региона. Ако някой си въобразява, че ще има честни избори, се лъже дълбоко. Превръщайки се в главен герой на стария Славейков: „Ти си просто диване и какво ли още не!”
Яно е, че основните партии, състезателки в предстоящите избори, са изправени пред въпроса за собственото си съществуване. Ако БСП загуби, нейният председател Станишев и кръгът около него отиват в трайно забвение. Не без помощта на борещите се за власт кръгове вътре в партията и със старите муцуни, уж отстранени от парламентарната ясла. При загуба ще се срине, като Буда на глинени крака и авторитарната ГЕРБ. И двете ще гравитират около ДПС, колкото и да не им се иска. В компанията на националисти и бивши еврокомисарки. Другият вариант е изборите да бъдат последвани от нови избори, те пък от нови, до крайно дестабилизиране на страната. Отвъд парламентарния стобор ще подсмърчат, това е сигурно, СДС, сини коалиции, РЗС и, слава Богу, „независимите” депутати-българоубийци. Заедно с всякакъв още политически талаш, закопнял да опикава дуварите на жалното Народно събрание.
А каква е ролята на протестиращите? Вече разцепени, изпокарани и двоумящи се що да сторят в цялата си човешка чистота, гражданска доблест и политическа наивност? Те така и не разбраха, поне засега, че гражданското участие във властта е за зрели демокрации. Не за страни със закостеняла монополно-политическа тирания, каквато е нашата. Затова ще бъдат наказани и разочаровани жестоко. Някои от водачите им ще станат депутати. Други ще минат в забрава и в квартални одумки. Гледали сме вече този филм. Страшното се крие не в личната драма на този и онзи местен Робеспиер. А в общото състояние на държавата, която ще онаследи следващото правителство. Премиерът Райков обяви, че нямал информация за никакви монополи и картелни споразумения. Никой висшестоящ не каза какво е истинското състояние на държавните финанси. Над всичко, над всичко и пак над всичко крещи жестоката потребност от работни места. Такива изобщо не се очертават в следните години: няма икономика, няма инвестиции. Няма потребление, то е вече символично. Няма данъчна събираемост. Какво ще има?
Нови граждански протести, много по-жестоки и неконтролируеми от тези досега. Ще са продиктувани от отчаянието и глада. Никакви обещания не ще ги спрат. Политическата сбирщина тласка България към грозен хаос. Как ще се излиза от него, какво ще е бъдещето на България - неизвестно. Богаташите ще се спасят зад граница: парите са гаранция за спокоен живот. Ами ние? Нали сме уж един народ? Не сме народ, а електорат на стойност порция кебапчета. Бъдещето, драги граждани и милички бабички, е повече от лошо. На някого тези редове ще се сторят твърде черногледи. По-добре да бъда лош пророк, отколкото продавач на розови сънища. Вярно, че надеждата за добро умирала последна. Ако не я изпревари нейният притежател, както у нас взе да се случва нездравословно често…