Петър Китински

Петър Ненов ли? За такива хора трудно се пише. Нещо повече - почти е невъзможно. И не защото няма какво да се разкаже, не. Чисто и просто Петър бе от ония люде, които се помнят повече със сърцето, отколкото със спомена. Защото беше приятеля, който хей така, с едно леко махване на ръка, с един жест или с една дума умееше да те превърне в централен герой на всеки спомен с него.

А спомени с него - дал господ - на приятели, и на враговете му. Спомени всякакви: за бохемство и къртовска работа, за любов и философски спорове, за правене на добро и издръжливост на злото. Впрочем, от него съм чул израза: “Човешкият живот, адаш, е толкова дълъг, колкото дълги са спомените за него…”

Когато разбрах, че има идея да бъде написана книга за Петър Ненов, изтръпнах: Боже Господи, помислих си, как ли ще смогнем да свалим това “човечище” от бурните и понякога епични висини, в които живя, до сивото безличие на днешния ни ден?! И няма ли да се превърне в кощунство опитът ни? Та нали единствен Той сред нас истински отговаря на формулировката: Човек от бъдещето, което си отиде”.

Беше много красив, много талантлив, много честен. Силно вярваше в хората около себе си, силно стоеше зад справедливостта, силно мразеше мекотелите. Обичаше ясните и ярки герои, ясните и ярки цели, ясните и ярки постъпки.

Умееше да мечтае. Умееше да прави компромиси. Умееше да лекува душевните болки.

Така и не се научи да прощава предателството.

Май казах всичко… Ако не се брои документалната история, писана през 1983 година. В нея Петър Ненов е главният герой.

РЕВИЗОРИ

В Пловдив ли беше или в Асеновград? А може би отвъд Балкана - в Плевен?… Казва ли ти някой? Хотелът си беше като всички централни градски хотели: девет етажа, ресторант, механа, кафе. Хотел за мъже в командировка. Както си му е редът, главният редактор е в апартамент, а ние, подчинените - в стаи с по едно легло, та да няма навлеци и нощни хъркания.

Връщаме се от интервюта с военни, половината от които са се правили пред микрофона на Наполеончовци, а другата половина - на мъченици. Смазани сме от еднообразието на речите, с които ни бяха заливали “героите” на бъдещите ни радиопредавания и, за да се разтоварим, бихме обърнали тутакси по една-две водки. Ама кой ти дава да се разтовариш? Шефът не е успял да се изплъзне от настоятелната покана за вечеря от страна на командира на поделението и след четвърт час ще трябва да сме на официалната маса в ресторанта на хотела. Вземаме по един бърз душ, сменяма ризите и ето ни в центъра на зеведението, на пет крачки от оркестъра. Всичко е по протокол: по сто грама “твърдо” гориво”, две бутилки червено, мешана салата. След като поръчва скарата, полковникът вдига чашата си и тържествено изрича:

- Да пием, другари, за първенците в социалистическото съревнование!

Шефът, който затова е шеф, та да знае какво се прави във всички ситуации, също вдига чашата си:

- За победителите!

Не закъснявам и аз със своето “Наздраве!”

Само Петър нещо се бави. Чувам го как изсумтява от лявата ми страна, после виждам как по привичка почесва с пръст връхчетата на идеално сресания си перчем и усещам: нещо е ядосан.

- А вие откъде сте сигурен, че на Вас ще дадат знамето? - изрича той и без да вдига тост, отпива голяма глътка водка.

Полковникът, който нищо не е усетил, широко се усмихва насреща му и казва:

- Сигурен съм! Четвърта година им опъвам в тоя гарнизон и вече ми е ред. Какво, ония от Карлово ли ще го вземат?

- Защо да не го вземат? - избоботва Петър.

После оглежда околните маси, накланя се към мен и весело ми казва:

- Много е беден откъм жени тоя град бе, адаш, я виж какви са кикимори по масите.

Всичко е ясно: Петър вече не е на тази маса, не му е харесало нито самодоволството на домакина ни, нито това, че сега седим с него. Отписал го е. Такъв си е той, бившият боксьор, едно-две замахвания с ръкавицата и човекът отсреща му е като отворена книга.

И по-добре, сега шефът ще вземе положението в свои ръце, ще започне да омайва полковника с благия си глас, оня така и няма да разбере, че е неприятен на журналиста отсреща, а ние с Петър спокойно ще си изпием протоколното питие.

Но и шефът е човек, и той се нуждае от малко късмет, за да не слуша тирадата от цифри, нормативи и доводи, които полковникът му налива в ухото. И този негов късмет е оркестърът, барабар с възпълничката русокоса певица.

Оттук-нататък всичко е по-лесно. Ние с Петър поръчваме по още една водка, междувременно скарата е дошла, но е прекалено алангле и ние си поръчваме пак по сто грама, след което до ушите ни достига прегракналият глас на полковника:

- Досега винаги е било така: спечелваш съревнованието и имаш право да си избереш гарнизон в армията. А на мен това ми трябва… Да се махна от… Но без журналистите… без журналистите тия работи не стават…

Произтича малък конфуз по време на плащането, защото Петър държи да плати онова, което сам е поръчвал. През писъците на певицата домакинът се опитва да му обясни нещо с ръце /сигурно, че той е домакинът и му се полага да плати цялата сметка/, но Петър му се усмихва, казва: “Добре, добре!” и подава на момичето една десетолевка.

Идвам на себе си, когато шефът ни набутва в асансьора. Понасяме се нагоре, а той - замислено усмихнат през стъклата на големите си очила, въздъхва:

- Хора всякакви на тоя свят.

Петър настръхва:

- Всякакви ли?! Плазмодий! Победител! Ха! Що не си погледне войничетата: униформите покъсани, в стола второто не стига…

Шефът умислено клати глава, а аз си мисля, че Петър е прав.

Пред апартамента на шефа той се спира и предлага:

- Стефане, да вземем да се напием тази вечер.

Шефът всичко разбира - вади пари, взема и ония, които Петър му е пъхнал в ръката и ми ги подава:

- Изтичай до гастронома отсреща и напълни мрежата с пиене и с мезе.

Мрежата след миг се озовава в дланта ми - шефът си е такъв - по време на командировка в чантата му има по една-две - за всеки случай.

И ето ни в една от най-приятните за мен ситуации: върху масата в апартамента на шефа, са наредени няколко бутилки народно пиене, навил ръкавите на бялата си риза, той реже с джобно ножче хамбургския салам, кашкавала и сиренето, от време на време спира, прокарва палци по вътрешната страна на тирантите си, леко ги опъва напред и изведнъж, без повод, започва да разказва за някаква командировка отпреди не знам си колко години, за хора, които аз не познавам, защото съм от по-скоро в редакцията. Петър се вмъква в спомените му с пикантни допълнения. Двамата се смеят сърдечно, открито, това заразява и мен - и аз започвам да се смея - не толкова на спомените им, колкото на предчувствието, че ще изкараме една хубава вечер.

Чукнали сме се, пийнали сме и Петър вече налива повторно чашите, когато на вратата се потропва и, недочакал поканата ни, някой бавно я отваря. Извръщаме глави натам. Първото, което виждаме, са два пушени кренвирша и подкова луканка, които висят от края на огромна алпака тава. Тая тава бавно, като сал започва да навлиза в стаята и ококорените ни очи виждат, че е препълнена с всевъзможни деликатеси. Следва я един огромен корем в зеленикава риза, а после - космата ръка, здраво стиснала огромна найлонова мрежа, в която подрънкват, плътно притиснати една към друга, десетина бутилки. Накрая се появява и лицето на новодошлия: едро, леко изпотено и напрегнато. Той притваря със задник вратата и, вперил кафявите си очички някъде над главите ни, бързо преминава разстоянието до масата, стоварва в единия й край тавата и мрежата, шумно въздъхва и чак след това върху страните му грейва широка, сценична усмивка.

- Ето ме и мен! - чуваме пискливия му, но тържествено звучащ глас.

Петър пръв се опомня от изненадата. Оставя бутилката, която държи, на масата, сбърчва чело и рязко пита:

- Кой сте вие?

Мъжът укорно клати глава и продължава да показва белотата на всичките си зъби:

- Така си и знаех, така си и знаех! Инкогнито сте…

- Кой сте вие? - пристъпя към него и шефът.

Онзи театрално разперва ръце, свива рамене и със същия укор в гласа, изрича:

- Хайде сега! Щом ще я играем играта, да я играем… Въпреки че и вие отлично знаете кой съм, а и аз, смея да твърдя, знам кои сте вие.

И се тръшва с цялата си тежест върху стола насреща ми. За миг-два настъпва абсолютна тишина, в която мозъкът ми светкавично рисува следващите кадри на това, неизвестно по каква причина прожектиращо се в апартамента на шефа филмче. Сега якият като бик Петър ще сграбчи за ревера неканения гост, ще го понесе към вратата, ще я отвори и ще го изрита навън. После целият седми етаж на хотела ще се огласи от дрънченето на алпака тавата и звъна на почупените в пода на коридора бутилки.

След още един-две мига тишина разбирам, че фантазията ми този път не съвпада със сценария на филмчето, защото до слуха ми достига спокойният и малко насмешлив глас на Петър:

- Добре де, кои сме ние, драги?

Преминал е на “ти” с непознатия, значи нещо си е намислил, някакъв свой сценарий.

- Как кои? - учудено проронва онзи: - Вие сте ревизорите от София. - И сякаш обладан от страх, че това негово разкритие ще възбуди необратими по своята съдбовност реакции, той, без да си поеме дъх, продължава да изстрелва думите, които иска да ни каже, бързо като картечница: - Да, вие сте! Вие сте ревизорите, които очаквам вече цял месец! Няма и съмнение! Инкогнито, както би трябвало да бъде в дадения случай. И веднага, щом разбрах, че трима журналисти са се настанили в хотела, рекох си: те са!

Гръмогласният смях на Петър изпълва стаята. Шефът също се смее и разтяга тирантите си.

- А вие - пита през смях той - вие кой сте, другарю?

Гостът ни объркано върти глава:

- Щом искате да е по вашему… - Той извънредно пъргаво за телосложението си скача от стола и почти по войнишки изгърмява: - Аз съм директорът на хотела Димитър Пенчев! - После се сепва, оглежда и трима ни с очи, в които се чете мъка, отново се отпуска на стола и прошепва: - Но това вие, другари, го знаете… Както и аз зная защо сте тук…

След кратка пауза, Петър бавно и на срички казва:

- Сега, приятел, ще си събереш пиенето и мезето и - откъдето си дошъл… Ние не се продаваме за едно пиене и за едно мезе!… Хайде!

- Пък и разговор си имаме тая вечер тримата тук. Много важен разговор - добавя шефът.

И докато да помисля, че Петър и шефът са взели госта ни за някакъв Перко Наумов, оня скача като ужилен от стола, разперва ръце и с патетичен глас виква:

- Не! В никакъв случай! Няма да изляза оттук, докато не разплетем тая страшна за мене история! Няма! - Той извива цялото си тяло към шефа, /явно разбрал кой е старшият тук/, заравя пръсти в косите си и сякаш е герой на трагична пиеса, изрича: - Животът ми е в ръцете ви, другари, животът ми!

После рухва на мястото си и забива отчаян поглед в пода.

Настъпва дълга пауза, в която едва сдържам напушилият ме смях. Ама че нелепа ситуация! Тоя човек наистина ни смята за ревизори и нищо на света няма да го разубеди в това му мнение. А ние? И нашата никак не е розова. За минути можем да се превърнем или в сатрапи, или в автори на трагикомичен водевил. Как ли ще излезем от това положение?…

Отговорът на този въпрос идва изведнъж. Петър поставя пред директора Пенчев една водна чаша, налива я догоре с гроздова, после налива и на нас с шефа, сяда срещу госта ни, вперва строг, разбиращ поглед между веждите му и отсича:

- Разказвай!

Човекът преглъща тежко, една дълбока въздишка се откъртва от гърдите му:

- Каквото и да ви кажа, - проронва той, - ония, враговете ми, всичко са ви описали както те си искат. Прави сте, няма какво да ви занимавам. Щом сте инкогнито, значи моята вече е решена: затвор!

- До затвора е далеко, приятел, - махва с ръка Петър. - Разказвай!

Директорът Пенчев отпива от ракията, разтрива с длан гърдите си, поема дъх и плачливо подема стандартната сага за момчето от бедно селско семейство, което по чудо успяло да се отскубне от немотията на бащиния дом, да завърши, да навлезе в хотелиерския бранш, да създаде дом и семейство и, след дълъг и всеотдаен труд, да достигне до директорския стол на хей този хотел.

- И тук, другари, някой ми завидя! Започна да ми подлива вода, да рови, да пише анонимки… Вие сигурно сте ги чели… Лъжи отгоре до долу!

- Чак пък отгоре до долу! - насмешливо го прекъсва Петър.

Пенчев стеснато примигва, устата му остава полуотворена и по потръпването на страните му личи, че е объркан.

- Еее, - измънква той, - нещичко може и да е вярно, но то не е основното, другари, не е главното в работата ми! Бил съм назначил братовчедка си за главен счетоводител. И какво от това? Ами че тя си има диплома за главен счетоводител! Това ли е така наречената от въпросния доносник “шуробаджанащина”?

Петър шумно оставя чашата си върху масата и рязко пита:

- А ако си помислиш още? Само братовчедката ли?

- Какво? - заеква оня.

- Такова - неопределено отвръща Петър.

Гостът ни шари с безпомощен поглед наоколо, вдишва тежко и шумно издишва. Изтичат няколко тягостно тихи секунди, след което той решително се изправя, закопчава най-горното копче на ризата си, тръсва глава и с твърди нотки в гласа си, казва:

- Ясно, ще има сериозен разговор! Така да бъде! Това искам аз. Но… В такъв случай, другари ревизори, позволете да вляза в ролята си на домакин.

За няколко минути с точни, отмерени и донякъде изящни движения, той нарязва и подрежда в три огромни чинии от сервиза на апартамента деликатеси, застила масата с шарена покривка тип “българска шевица” /също от обзавеждането на апартамента/, изважда в стъклена купичка лед от хладилника, подрежда чашите, добавя по една вилица до всяка от тях, нарежда в центара на масата питиетата, които е донесъл. После сяда на стола си, оглежда накитената трапеза и доволно изрича:

- Това е друго нещо!

Ние, тримата, мълчаливо се съгласяваме, че е прав, а директорът Пенчев с привичен жест налива уиски в чашите ни, поставя във всяка от тях по две бучки лед, отпива от своята и решително подема:

- И така: роднините… Писаното - писано, от фактите не можеш избяга… Прав е доносникът, другари, и снабдителят на хотела ми е роднина, лелинчов син… И шефката на ресторанта, Дичка… Тя е щерка на моя кръстник…

- Така, така … - леко поклаща глава Петър и свива един по един пръстите на лявата си ръка.

- Шефката на камериерките… такова - глухо и някак обречено продължава оня, - тя ми е втора братовчедка… Разведена… Тежко семейно положение…

- Така, така … - припява Петър.

- Марин, на дневния бар… Той ми е по-далечен… По майчина линия…

- Така, така …

- Валутното гише… Лили… На стринка ми е момиче. Владее английския…

- Така, така …

- Това са.

- Това ли са? - веждите на Петър излитат нагоре.

Лицето на госта ни е плувнало в пот. Страните му ситно-ситно потръпват, а очите му плуват в някаква трагично-кравешка влага. Той прокарва длан по челото си и заеква:

- Това е… - Но, внезапно сетил се за нещо, поставя длани на гърдите си и с полузатворени очи продължава: - Но, другари ревизори, на вас ли да обяснявам какво означава в наши дни да работиш с непознати хора?! На вас ли?! Кражби, далавери, мошеничества, лъжи… Своя човек е нещо друго, нещо управляемо… Ако бях назначил други, досега да са съсипали хотела… Повярвайте ми!…

На това място Петър се изправя, обръща се към шефа и почти на срички, изрича:

- Виждаш ли, Стефане, тоя тип си има и философия… Почти патриотична… Напълнил е държавната къща с роднини, а иска отгоре на всичко и похвала…

Гостът ни потреперва, в миг целият се изсулва, смалява, видимо състарява. Очите му се изпълват с неприкрит страх. Той се хваща за сърцето и молещо простенва:

- За каква къща става дума бе, другари?!…

Петър настръхва насреща му и удря с юмрук по масата:

- За коя къща ли? Плазмодий!… Много добре е известно, че…

Оня не му дава да довърши, изскача иззад масата с вдигнати ръце и, виейки като ранен звяр, дотичва до стената и с все сила удря чело в нея. Шефът също скача, хваща го за раменете и с мек глас започва да го успокоява:

- Какво правиш бе, човече? Може ли така? Мъж си, в края на краищата… Вземи се в ръце…

Директорът Пенчев вперва в него невиждащи очи, а от устата му непрестанно излиза една и съща дума:

- Къщата… къщата… къщата…

- Да! - патетично изстрелва Петър. - Къщата! Държавната къща! - и сяда на дивана отсреща.

Шефът подхваща под мищница омекналият като пластилин директор и го довежда до дивана. Оня рухва до Петър и в хотелския апартамент се възцарява продължителна и тягостна тишина.

Докато са текли тези трагикомични мизансцени, нито съм броил, нито съм усетил колко пъти са допълвали чашата ми. Разбирам само, че вече съм много пиян, че ми се спи. Даже се каня да пролазя през вратата и да се насоча към своя номер, който е в дъното на коридора. Но в същия момент Петър се изправя и нервно започва да крачи напред-назад из хола.

- Виж ги те бе, виж ги ти бе! - сякаш на себе си говори той. - Откъде се навъдиха такива?! Паяци! Тарантули! Навират се в ъгълчето, което са си харесали и давай: преди, омотавай, плячкосвай! Съсипват държавата! И когато го хванеш и притиснеш до стената, когато му кажеш право в очите какви ги върши, той, синковецът, се опулва насреща ти: “Коя къща бе, другари?” Хора без съвест, Стефане, нщожества!

Отказвам се от бягството, защото интуицията ми подсказва, че сега иде най-интересното в тая история.

При последните думи на Петър директорът Пенчев решително се надига от дивана и с глух, но твърд глас изрича:

- Димитър Пенчев може да е всичко друго, но не и нищожество! - Той отива до масата и решително напълва чашите ни. После ни ги подава една по една, след което, сякаш е генерал пред атака, казва решително: - И за къщата ще ви разкажа! Всичко! От игла до конец!

… Къщата се оказва дълга и почти литературна история. И започва тя с голямото влюбване на директора… Божичко, какво ли няма в късната любов?! И лирика, и романтика, и саможертва… И медена сладост… И хининова горчилка… Ани му е секретарка. Млада, чиста, непорочна като Светата Дева…

А той, Димитър, какво хубаво е видял на тоя свят? Кажете, какво е видял в тоя озъбен живот?!… И тъкмо, когато Господ се смилява над него и му праща любовта на момичето, намира се един Велзевула, една нищожна, дребна душица, която измисля страшната фантасмагория с къщата! Божичко, какви хора! Да пише донос, че той, Димитър Пенчев, бил построил двуетажна къща на секретарката си! С материали от основния ремонт на хотела! Мерзавец!…

- А всъщност? - достига до мен напрегнатият глас на Петър.

- Всъщност… - заеква директорът, - всъщност… два самосвала пясък… и… двеста-триста стари тухли…. най-много петстотин… От старите… Защото тая къща Ани си я построи със собствени пари… Повярвайте ми, другари!

На това място се намесва шефът. Той отпива от чашата си с бяло вино, боцва с вилицата парченце сирене и тъжно изрича:

- Абе, човече, да ти повярваме, ама ревизори на такова обяснение вярват ли?

Пенчев понечва да отвърне нещо, но в тоя миг Петър стоварва тежката си длан върху неговата и през зъби виква:

- Замълчи, плазмодий! По-добре кажи какво направи със семейството си, с жена си и с дечицата?

И изведнъж се досещам, че на Петър Ненов, тоя видял и препатил човек, историята на директора Пенчев е ясна като две и две - четири. Въпросът за семейството е съвсем логичен, даже закономерен. И не защото Петър е решил да се направи на ревизор, а защото когато едно камъче се затъркаля по нанадолнището, лавината ти е в кърпа вързана.

- Семейството ли? - въздъхва Пенчев. - Ани и децата са в Сливен, при нейните родители… - Сепва се нещо, протяга инстинктивно ръце напред и започва да реди: - Не мислете, че съм я изгонил! Не съм! Но нали разбирате?… Тук, в тоя клюкарски град, започнаха да се носят едни слухове, едни недомлъвки… Ад! Ани сама пожела да отидат при нейните…

На това място стаята се изпълва с тежката, дълбока въздишка на Петър. Той подпира с юмрук брадичката си и вперва продължителен и пълен със състрадание поглед към директора. Оня е занемял, лицето му се е изсулило в неестествена, почти гротескна гримаса. Той целият прилича на огромен балон, чийто въздух е изтекъл бавно през някаква дупчица и пред очите на околните е останала само купчина нагърчена, смачката пластмаса.

- Ех, човече, човече… - сякаш на себе си казва Петър. - Какво си направил със себе си, човече?… - После той рязко се изправя, мълчаливо нарежда донесените от Пенчев бутилки в найлоновата му мрежа, изсипва деликатесите от трите чинии обратно в тавата и рязко пита: - Тия работи откъде са?

- От склада - проронва директорът.

А Петър поставя длан върху рамото му и го побутва към вратата:

- Да вървим да ги върнем! Таман да видим каква си я свършил в склада!

Двамата бавно излизат от апартамента и ние с шефа още някое време чуваме как бутилките прозвънват в среднощната тишина на хотелския коридор…

Събуждам се от веселия смях на Петър, който се е надвесил над креслото, в което съм прекарал нощта. Шефът се надига от дивана и смутено опъва презрамките на тирантите си.

- Е, няма що! - разперва ръце Петър: - Голяма нощ ни уреди тоя плазмодий!… Ревизори! Каква неблагодарна длъжност! … Но има и аванта! Преди половин час ни уреди царско шкембе-чорба в шкембеджийницата на автогарата.

Шкембе-чорбата е наистина царска. А наливната бира, с която гасим последствията от нощното приключение - ледена. Види се, имат му уважението на директора Пенчев в това заведение.

След десетина минути - ето го и него: черен официален костюм, ярко зелена вратовръзка, лъснати до блясък обувки, голяма пътна чанта. Поздравява ни с кимване, оставя чантата до крака на масата и внимателно присяда на свободния стол. Напращялата сервитьорка тутакси пристига с поднос, върху който се мъдрят чорбата и бирата за него, но директорът Пенчев я възспира с ням, почти отчаян жест, и тя мигом се отдалечава. Мълчаливо допиваме бирата. Когато шефът поставя празната халба на масата, оня впива пронизителен поглед в него и като ученик пред черна дъска подема:

- Аз, другарю, другарю началник, искам да ви уверя, че…

Шефът смутено наглася очилата си, замахва във въздуха с длан и отсича:

- Всичко на тоя свят е поправимо…

Пенчев облекчено въздъхва:

А Петър целият се извръща към него и пита:

- Купи ли?

- Купих! - отвръща директорът на хотела.

- За колко часа? - пита на секундата Петър.

- За девет и половина - на секундата отвръща директорът на хотела.

- Дай да го видя! - заповядва Петър.

Пенчев вади от горното джобче на костюма си зелен билет за междуградски транспорт и безропотно му го подава. Петър внимателно го оглежда, чете написаното на него и чак след това му го връща. После заковава строги очи в междувеждието му и почти на срички казва:

- Това е начинът, човече! Отиваш в Сливен и спасяваш семейството си! Разбра ли?! Се-мей-ство-то! Останалото е от лукавия… Хотели, къщи, секретарки… Всичко на тоя свят, както ти каза шефът, е поправимо! С ревизори или без тях, има ли значение? - После той поглежда към часовника си и отсича: - Време е! Ще те изпратя! - И се изправя на крака.

През огромния прозорец на заведението двамата с шефа наблюдаваме как двамата бавно пресичат площада на автогарата, насочват се към синия автобус за Сливен. Отпред тътри нозе, понесъл мъките, грешките и съвестта на живота си директорът, след него настойчиво напира Петър Ненов…

Петър - това вечно момче…

Петър - този неповторим мъдрец…