ПО КЛОНИТЕ НА ЕСЕНТА…
На 18 март 2013 г. почина поетът Иван Груев. Поклон, Иване!
Редакцията
* * *
По клоните на есента
нависнаха мъхнати дюли,
отлитат птичите рояци
по своите посоки южни,
завързан в тежък житен сноп
под стряхата почива юли,
на всекиго от нас оставил
зърна потребни и ненужни.
А гроздето, обрано вече,
вещае песен и наслада
и аз към кипналите бъчви
вървя по сладките му дири,
вървя по този кръг затворен
и дюли на земята падат,
а косът, кацнал на лозата,
след мен като разбойник свири.
***
Денят е дълъг две стихотворения -
за Любовта и за Надеждата, сестрите
на всичките поети, две видения,
които нощем слизат от звездите.
Облечени в ефирните си рокли,
те чукат с лунни пръсти по вратите,
а после се отдалечават в мрака -
залостени отвътре са душите.
Отровен от проблеми и цигари,
през тънките пердета зад статива
и тази нощ видях, че се отваря
прозорецът, когато си отиваха.
И Любовта, свенливата и нежната
Любов, стои под уличен фенер,
с едната си ръка прегърнала Надеждата -
сънят на будните, според Волтер.
ЛЕБЕДЪТ
Изящен беше лебедът и черен,
издаващ крясъци в крайбрежната тръстика.
Той като всички лебеди бе верен
и своята любима не спираше да вика.
Зовеше я, зовеше я, зовеше,
но тя не идваше - навярно беше мъртва,
а той размахваше крила, но там стоеше
от изгрева на слънцето до мръкнало.
Не помня колко дни и колко нощи
пя лебедът в тръстиките и плака,
но тъжния му глас дочувам още
и знам, че птицата си не дочака.
Така сега в крайбрежната тръстика
два черни лебеда по-малко има -
зад облаците моят лебед вика
и търси сянката на своята любима.
19 ФЕВРУАРИ
Вихрове гонят тръне в полето
Хр. Ботев
Виелица. Кучешки студ. Озъбен.
Ще ме изгризе до кокал…
Вдигам яката настръхнал и зъл -
наоколо - град без посока.
Снежинки-бръсначи. Направо са бесни.
Вятър - от брадва по-остър.
В една такава нощ са обесили
най-българския от българските апостоли.
А там - зад прозореца - топла ракия,
сенки, надвесени над тлъсти пържоли…
И крясък ме блъсва: „Градил Илия…” -
носи се химнът на всички доволни.
В кристалните чаши тъмно се плиска,
съсирена вече, кръв вместо вино,
животът наоколо - пълен с огризки,
останали тука от петстотин години.
Вълча виелица - къде ме довлече…
С глава и с юмруци блъскам вратата…
Не искам да имам такава вечер!
А вятърът гони тръни в душата.
ПЪТЯТ
Ей тоя - черния, напукания, прашния,
на детството и на рода ми пътят -
е моят път и птиците сегашни
край него още пилците си мътят.
Ей тоя - тесния, коларския и стръмния,
извит между върбите и ливадите -
по който тръгваха орачите на съмване,
а вечер тихо слизаха баладите.
Ей тоя - страшния, забития в гората,
със дъбове - за бесене - и брястове -
пресича пак от край до край душата ми -
момче, което няма да порасне.
Ей тоя - сред копривата и храстите,
оран и заличаван от тревите -
със вечните следи от смърт и щастие,
оставени от рог и от копита.
ТРАКИЯ
Ех ти, моя равнина кафява,
моя люлка, песен и пътека,
искам да останеш все такава -
черноземна, тръпнеща и мека.
Искам в тебе - мургава и лятна -
пак да тичам, обгорял и весел,
вечер със звезди да ме намяташ,
сутрин да ме будиш с птича песен.
Вятърът на много върхове ме брули,
морска сол по кожата ми лепна,
но тревите ти единствено са чули
думите, които днес отново шепна.
Ех ти, моя равнина кафява,
спряла покрай Тунджа хълмите си леки,
благославям те да бъдеш все такава -
пълна с птици, песни и пътеки.
ПОЕЗИЯ
Влюбих се в нея, а тя ме докара
до лудост и пълна амнезия,
а още не съм й намерил дамара
на старата дама Поезия.
Прекрасната вещица! Така ме омая,
че си загубих ума и езика…
С нокът ме перна и ме запрати в безкрая -
в ушите на глухи да викам.
След толкова идоли ме накара да лазя,
че коленете ми са охлузени,
но нито една не успях да намразя
от кордебалета на нейните музи.
Слушам гласа й прехласнат,
а той е пълен с насмешка…
В живота понякога търсех и щастие -
но това е съвсем по човешки.
* * *
По пътя към Голгота
всеки има нужда от киренеец.
Сякаш съм роден във Киренея -
само чужди кръстове съм носил.
Сянката ми вместо мен живее
и задава на пръстта въпроси.
Тръгвах с някого и тъй вървях с години,
знаех - болката не се разделя,
но вода му давах и берях малини,
за да бъде сладка тъжната неделя.
Всяка чужда мъка ме привлича,
старата остава, идва нова -
без да се усетя, заприличах
на пчела, събираща отрова.
Накъдето и да съм отивал,
пътят ми до днес не беше пуст,
а на връщане от малката ми нива
някой ден ще срещна и Исус.
***
Аз исках във душите ви корави
да хвърля въгленче, за да ви разтревожи,
а не да къртя камъче от славата
и върху пръстена си да го сложа.
На мен и два живота ще ми бъдат къси
като ръкавите на палтото износено,
а още като юноша захвърлям зад гърба си
години и минути високосни.
Макар че често се катери на кокили,
човек не може да надмине ръста си,
но помни камъка, под който се е свила
змията, дето в лицемер го е покръстила.
Не мисля, че е нужно още да говоря -
от думите едва ли светци ще станат лошите -
аз просто върша работата си, докато от умора
заспивам свит в обувките на нощите.
***
Хиляди пъти бих се влюбил във тебе,
във всяка твоя усмивка и дума
и благославям печалния жребий
да те обичам до смърт и безумие.
Аз ще те търся и ще те викам,
ще те намирам и ще те губя…
Хиляди пъти бих те обикнал,
веднъж не мога да те разлюбя.
***
Дали разсъмна вън, или снегът
осъди тази нощ да бъде бяла?
Сълзи на ангели, снежинките валят,
понесени от вятър карнавален.
Не гледай тъмния прозорец и не питай
защо надничат призраци - не зная.
Душите ни - две нежни сенки - скитат
из белите пространства на безкрая.
Безсъние от музика… И пустота в очите…
Снегът навън е тих и непосилен -
сълзи на тъжни ангели, които
до края на нощта ще ни закрилят.
***
Ах, как много на свете кошек…
С. Есенин
Колко много котки… И така се любят,
че луната пада в тъмните черници.
На Есенин ли, или на мен се чудиш -
котките са улични царици.
Грациозни, диви, мъркащи и плахи -
зениците им във мрачината светят…
Има нещо общо сякаш между тях и
жадните души на странните поети.
Знам, че ставам смешен… Е, добре тогава,
ти ела до мене - тази нощ е наша,
разпусни косите си и седни отляво -
до сърцето ми - като пред празна чаша.
Ще си спомним всичко и ще ни е мъчно,
че дори така сме разделени…
А до сутринта като във димна кръчма
ще гуляй в душата ми Есенин.
***
По навик стар един без друг живеем
като във омагьосана страна
и в кладенеца на деня сребрее
последната му кофа светлина.
Не знам дали обичам, или страдам,
дали за мен си близка или чужда -
приличам на листо, което пада
без суета - от всичко най-ненужна.
И пълен с безразличие и скука,
пак този ден далеч от теб премина,
и спря със мен под някакъв мъждукащ
фенер във станционната градина.
Живота си отдавна не пресмятам -
каквото още трябва, ще се случи.
Подире ми се влачи Самотата -
окъсана и вярна като куче.
***
Докосвам те единствено със устни,
по болката разбирам, че те има -
когато си със мен, когато ме напуснеш
през някой тъжен ден в една безкрайна зима.
Като слепец със пръсти те намирам
и ходя по чертите ти през дългите недели…
Понякога човек създава и кумири -
със някого тъгата да разделя.
Душата може и да те преболедува,
когато пак за самота ще е готова…
С ухо на твойта гръд сега аз чувам:
животът вика - да го сътворим отново.
Навън е вечер, вятърът бушува
и с нокти от сребро разкъсва мрака…
Гърдата ти в ръката ми сънува,
че кърми този свят със светлото си мляко.
***
Тя завърза синия си шал
и прекара пръсти през косата,
тръгна си, без да изпита жал,
не затръшна даже и вратата.
Все едно, че сянка се изниза,
все едно, че беше литнал гълъб…
И дочух, че стъпките й слизат
от душата ми като по стълба.
Тръгна си без упреци и сълзи,
без да чака нещо, нищо не поиска…
И видях, че стъпките й бързи
спряха до сладкарничката близка.
Все едно, че нищо не загуби.
Все едно, че вече бях умрял…
А от долу, още в мене влюбен,
ми помаха синият й шал.
СВАТБЕНО
Без тържества и попове се оженихме вчера.
Слънцето, което залязваше, ни беше свидетел.
Ти ми каза, че най-после си ме намерила,
аз те целунах по рамото и то засвети.
Нямахме пръстени - да не стягаме с обръчи
своите пориви или грешните си желания,
не се заклехме докрая да се обичаме -
отдавна не вярваме на обещания.
Пихме на пейката бира, а в залеза
сенки на птици се гонеха и се преплитаха,
мълчаливо ги гледахме, а после ти каза,
че своята сватба празнуват със тях душите ни.
Тръгнахме бавно край прашните летни дървета,
вместо букети липови клонки накърших -
за сватбеното ни пътешествие - това, което
някога, след раздялата ни, ще свърши.
ВЕЩИЦАТА
Тя взе метлата и я яхна,
прозорецът със трясък се разтвори,
а само преди час със нея бяхме
най-близки и със обич си говорихме.
Навън бе мрачно, бурята набъбна
и мълнии по покривите падаха,
тя излетя и като сън се сбъдна
предчувствието, че ще видя ада.
Издигна се, направи кръг над блока,
обърна се и с крясъци размаха
разкъсаната си басмена рокля
и прилепи след нея полетяха.
Дъждът затропа черно по стъклата
и гарван някъде със мокър глас изграка…
Останала сама - за кой ли път - душата
се сви на стълбите и дълго гледа в мрака.
***
И то же в вас очарованье,
И та в душе моей любовь.
Ф. Тютчев
А в нашата случайна среща
напразно търсих порив нов -
и в двама ни не трепна нещо
дори подобно на любов.
И сякаш, че не съм целувал
със страст най-тъмните очи…
Поглеждам те и ми се струва,
че ти за същото мълчиш.
Как Тютчев, Боже мой, е любил!
Или пък аз не съм поет,
щом съм забравил и загубил
това, в което бях заклет?
Или измамни и фалшиви
неща наричали сме страст?
Или пък вече не сме живи,
щом само пустота е в нас?
Стоим така - мълчим и пушим,
часът е дълъг и разплут -
в очите твои - равнодушие,
в сърцето ми - тъга и студ.
ПРИЧАСТИЕ
Вземете, яжте, това е моето тяло.
Ев. от Матея
Животът ми премина във неверие,
във празни тържества и суети
и ето днес - самотен - се намерих
пред Твоите отворени врати.
Прекрачих прага и пристъпих тихо,
да не смутя на мъртвите покоя,
когато своите съмнения и стихове
смирено слагам тук, пред аналоя.
На колене пред Твоето разпятие,
разбрах какво е грях, какво - нещастие,
и сам, сразен от земното проклятие,
поемам с устни своето Причастие.
Както дете се учи да чете,
започвам да се уча да се моля…
Къде да търся думите? И те
ще могат ли душата да разголят?
Ще мога ли - един от всички гладни -
аз да проникна в Теб, а Ти - във мене,
както дъждът във пясъците жадни,
като живот, надежда и спасение.
ЙОВ
Имаше на земята Уз
един човек на име Йов.
Йов, гл.1
Ей тука, на бунището, покрит
с нещастия, проклятия и язви,
аз се превръщам във библейски мит
как вярата във Бога се опазва.
И няма съд за моята печал,
и няма лек за моето страдание…
Мъдрец е оня, който е разбрал:
светът е пълен с грях и наказание.
Отне ми Бог, каквото беше дал,
и Сатаната чакаше да го похуля,
но аз приемам земния си дял
с една едничка дума: „Алилуя!”
Във болката до дъно се оглежда
душата като във небесно огледало
и в мен почуква вечната надежда -
с тояжка на слепец или с клепало.
Ей тука, на бунището, сред нищетата
аз не смених с омраза моята любов
и не е мит, че още на земята
живей един човек на име Йов.
ЦВЕТНИЦА
Като свещи от Бога цветя разцъфтяха,
серафими преминаха по килима им рехав
и се спусна от хълма Исус, и постлаха
пътя Му хората с клонки и дрехи.
Протягаха пръсти - да Го докоснат,
слепи прогледнаха, глухи чуха гласа Му,
и лежеше градът, сред порока си проснат,
а тълпата край Него крещеше “Осанна!”.
В очите Му тъмно премина покруса
и Той към небето ръцете си вдигна,
и тръни усети в косата си руса,
и чуваше вече друг възглас: “Разпни го!”
После пристъпи и влезе във храма,
който Го чакаше - стар и порутен,
пълен с търговци, лъжи и измама,
а Страстната седмица започваше утре.
И плуваха бавно венчета зелени,
и тънка свещица на всяко гореше…
Съвсем без посока, едно спря пред мене,
но аз не го хванах. А твоето беше.
ФАРИСЕИТЕ
Горко вам, книжници
и фарисеи лицемерци.
Ев. от Матея, гл. 23
В началото не знаех, че са те,
и после дълго не ги разпознавах.
Доказваха, че две по две е пет,
и вземаха, без нищичко да дават.
Прикриваха лицата си със маски,
скверниха всичко с лицемерно слово,
душите им - паунови опашки -
като змии се пълнеха с отрова.
И светеха очите им фалшиво,
и хляба режеха със тъпото на ножа,
а ний пред тях стояхме мълчаливо,
уплашени за жалката си кожа.
Забравихме те, Господи! Замлъкна
камбаната в руините на храма,
нощта бе страх, а слънцето помръкна,
в решетъчни прозорци оковано.
Безлик, самотен и без страх от Бога -
тъй цял живот сред фарисеите живях
и затова сега се питам със тревога
дали и аз не съм един от тях.
РАЗПЕТИ ПЕТЪК
Хълмът е изгърбен и плешив -
тръните избягаха в полето…
На върха му кръстът е забит -
както Болката Човешка във небето.
Всеки миг е равен на столетие.
Всеки дъх - надежда изранена…
И попива гъбата с оцета
жаждата на цялата вселена.
И отеква остро в тишината
пукотът на скъсаните стави,
и внезапен мрак покри земята…
“Господи, защо ме изостави?!”
И завесата на храма се разкъса,
мъртвите излязоха от гроба,
и завинаги забит остана кръста
във плода на земната утроба.
ЙОНА
И Господ заповяда на рибата,
и тя избълва Йона на сушата.
Йона, гл. 2
Цял живот в утробата на кита!
И по бреговете, край които плува,
не можах на воля да поскитам -
само ги мечтах и ги сънувах.
В тъмното се блъскаше кръвта ми,
а понякога една звезда съзирах…
Вън от кита - веселби и драми,
аз в утробата му в самота умирах.
Дали слънцето изгрява и залязва?
Спрях да страдам, да скърбя, да викам
и сега дори не искам да изляза,
че за кита няма да повярва никой.
***
Чета наивните си стихове и късам
изписаните с празни думи листи -
все още може и да не е късно
да бъда сам със себе си на чисто.
О, Господи! - любов, надежди, слава…
За пет живота щяха да са много.
А иначе за нищичко не стават,
освен със тях да си запаля огън.
Събирам ги накуп - ненужна шума
от есенни листа - печални и бездомни -
и търся само десет верни думи -
за епитафия, която да се помни.
МУЗА
Все по-трудно думите намирам,
все по-мъчно ритъма нагласям,
Музата ми се невротизира
и прегракна тембърът й ясен.
Стана някаква Капризна Муза,
опърничава една такава -
нищо повече от дясната й буза
да докосна - даже с пръст - не дава.
И не дрънка вече на китара,
на цигулката не свири менуети…
Може би си мисли, че е стара?
Или смята, че е стар поета?
Всъщност, казва, че не ми е ясно
във какво е нейната заслуга,
ако трябвало да се наглася,
да съм си намерел, казва, друга.
Дяволито после ме поглежда -
за ефект от хумора си черен -
знае, че с жени съм се развеждал,
но на нея знае, че съм верен.
***
Изниза се юли - слънчев смок през тревата -
и остана следата му - пожълтяла спирала,
от могилата слиза задъхано лятото
като момче на жътвар обгоряло.
Дните втвърдяват черупки по ореха
и събуват зелените си обуща,
сбъдна се туй, за което се молеха
мълчаливите тръни и гущери.
Сбъдна се слънцето, сбъдна се сушата
и следата й - жълта спирала в тревата,
а момче почерняло, покачено на крушата,
на срещата с август усмихва се лятото.
***
Ожънахме до корен, каквото бе поникнало
и от годините източен, на косъм заприлича сърпа,
изгубен в сянката на лозето, един загрижен кос подвиква
след лятото и с мека човка назад се мъчи да го дърпа.
В пейзажа има нещо по-различно и красиво,
когато есента пристига от всичките посоки,
жужене тънко на пчела рояка уморен приспива
сред тишината, упоена от аромат на мед и восък.
И аз в килийките на дните събирам семена и нежност,
събирам мед и сладък дим от пламнали докрай стърнища
и ето - есента пристига в полето с дъждове безбрежни,
където всичко е обрано. И не остана вече нищо.
И странно чувство за промяна виси на клонче от тъга,
но пак със радост преминавам под есенните златни струи…
Приятели, едни от вас навярно ще ме разберат сега,
а други - утре, като дойдат гласа на есента да чуят.
НИВАТА
Такава е сега - обрасла със бодили,
населена с лалугери и със къртици,
а там, до синора, гнездото си са свили,
с пресъхнали езици, две онемели птици.
Треви като кинжали, обърнати обратно,
от камъни назъбен, под тях ръждясва плуга,
дори и лайката, с усмивката си златна,
не е на мястото си и изглежда друга.
Не смея да пристъпя. А беше моя тази
безкрайна нива. И във браздите крачех.
Орах я. Жънах. И зърното й пазех,
и го раздавах само на птици и сеячи.
Това бе нивата. Сега стоя пред нея
и гледам право на залеза в окото…
И мога само, ако ме приемат,
превит на две да легна до птиците в гнездото.
***
Когато ме заровят във пръстта,
едно дръвче над нея ще поникне
и плодовете му ще имат сладостта
на капка сок от захарна тръстика.
Край него във зелените треви
щурци ще свирят нощни серенади,
а дългия ми ден безгрижно ще върви
под виолетовите летни дъждопади.
Така ще бъда тук, във себе си събрал
мъгли и цветове, листа и вятър
от спомена, че също съм живял
в това училище за богове - Земята.
А някъде, възкръснал в небесата,
ще скита моят Дух, без плът и пол -
край вечните скрижали на Съдбата,
изсечени под Божия престол.
