ЩОМ ПРОЛЕТТА ПАК…
ЩОМ ПРОЛЕТТА ПАК…
В предговора на поетичната антология „И певци
песни за него пеят” Марин Ботунски нарича Христо
Ботев „…войвода и на българските поети.”
Щом пролетта пак развее байрака -
това е знака, това е знака!
И събираш отново поетичната чета,
Войводо на българските поети.
Фю! - пролет щом вдигне байрака,
ти недей чака! Това е знака!
И се сбираме пак - малобройна чета
от щури момичета и момчета.
И покълваме! В стъпка на калното време!
И в главите ни луди - пак мисли зелени!
Без драм сух барут, без троха и куршуми -
да стреляме с думи, да стреляме с думи!
Да вземем на мушка тези „драги” и „мили”!
И нека сме новите богонемили!
Нека във банки на люде боси
днес не спестяваме неудобни въпроси!
Нека като страници от книга зелена
рибен буквар станем за рибите неми!
- Има пролет българска! Да кажем на всички!
На стъпканата от подкова тревичка!
Хей, пролетта разлисти байрака -
хайде на влака! Това е знака!
И се сбира във Враца оредяваща чета
от луди момичета и момчета,
втрещени не толкова от неуправия,
а от внезапна пролетна сприя!
Духът ти ли гневен търси в мъглата
съмишленици на Караджата?
Защо на умряло България вие?
Кой да го каже днес, ако не ние!
Нека точно сега, тук, градът ни е тесен!
Нека нов четник стане нашата песен -
зов за истина, горестен вик сред мъглата,
та по него да се ориентират децата ни!
Щом пролетта пак развее байрака -
това е знака, това е знака!…
И събира отново поетичната чета
Войводата на българските поети.
Е, не на брой двеста е тази чета -
двайсетина момичета и момчета
под знамето на пролетта зелено!
Като двадесет Ботеви стихотворения!…
СЛАМЧИЦА
Тази тъничка сламчица от вечността
аз не зная кой ми подава
и как е достигнала до него вестта,
че пак във живот днес се давя.
В алтернативата устни - ръце
по людмиловски сграбчих утеха
и стана свирчица-шнорхел за мен
тази тръбичка тъй крехка.
Сламчица-свирчица, нежен кух лъч
в ръката на неизвестен:
на единия край - поемане на дъх,
а на другия (Dum spiro…) - песен.
РУНИЧЕСКИ ЗНАК
Пак; и пак…
Спомням си, смътно -
баба тъче върху стана;
бърдо, набърделка, совалка,
златно кълбенце -
слънчев вълнен конец,
а върху килима -
т о з и знак:
Соча й с пръстче:
- Какво е това? -
И тя нещо май промърмори,
но някаква жена влезе
и я заговори
и аз завинаги така и не разбрах…
Златен ромб в черна рамка -
на върха с къси,
сякаш счупени накрая, пипала -
на мравка, може би,
или - на калинка, на пчела?
Две чудновати антени,
на върха
закривени.
А от другите два
хоризонтални върха-
две къси чертици -
като две недонарисувани ръчици…
Ромб с пипала? И - ръчици?…
Вкаменелост древна,
бабина животинка, сраснала се с вътъка
като прахан върху кремък?
Или пък - извънземно,
инакомислещо ни?…
Сънувам го - неведнъж.
И уж, аха, да го проумея,
(дали пък заради това живея?),
нещо
все си остава недоразбрано
в тоя мой приятел забравен,
сърцат,
припознат от сърцето ми,
от кръвта, пролята за свободата,
от енигмата - паметта ни човешка…
Е, извинявам се, ако това е
моя заблуда, моя грешка…
Но…
…Световете ни, моя и другия,
се допират сякаш леко
само в тая една точка,
в тоя един отпечатък -
невероятното!…
Съдбата понякога иска да ни (подс) каже нещо…
Т о з и ромб -
в паметта като тромб …
крилат.
Чувам - думата: „ха-ти”?…
Виждам -
свещен
прабългарски
град?!…
ДУМА* I
Ние, българските емигранти -
неканените гости в чужбина,
като жълти листа разпиляни
надалеч от род и родина;
неволниците зад чертата синя,
непотребните, непознатите -
аргатите
на живот чужд в чужда чужбина;
не ялите от два-три дена -
за истина вечно гладни
и жаждающи спасение,
за свобода най-вече гладни
и жадни - за промени.
Ние, свободолюбивите
и поради туй - нещастливите;
Джин-гибитата, от които треперят
демоните на всяка империя;
ние, кърпените стари чанти -
най-новите, BG мигранти -
трески от семейния кораб,
разделените бащи от майки,
деца, рано нагърбили болката,
заклеймени - аутсайдери
в новобългарската история!
Ние, българските емигранти,
трън в окото на благодетел,
хаирсъзи и шарлатани
за вси дружини добродетелни;
багабонт гол до бос чапкънин -
не с подлост, стръв за алтъни,
с друго, с друго богати…
Ние, двете обратни страни на медала -
наградата - воденичен камък
на шията на България;
ние, дунавските вълни на Виена,
уличните музиканти
от нищета вдъхновени;
ние, странниците в зимна пустиня,
в кучи студ! - единствено сгрявани
от мисълта за родината…
Ние, българските градинари,
от райската градина изпъдени,
с доживотни, диарбекирски присъди
и с мисъл само една - да се върнем,
„Да почистим България за един ден”,
да я оплевим от тлъстите бурени.
Ние, българските емигранти -
с прът прогонени от дървото,
заклеймени - аутсайдери -
в черния двор на живота;
мърцина - според чужбина,
болногледачи и гувернантки,
отличници по търпимост,
на гетата - съквартиранти,
с дребно джебчийство - поминък.
…И ние,
героите - дебютанти
в нашумелия филм „Емигранти”,
неуспелите да избягат
статистически граждани,
изГраждани тук - в България,
от времетръси люлени,
стоим днес втрещени
сред руини - останки,
странници озверени.
Умът ни не го побира -
как може всичко по един лев
в България днес да се продава?…
(За две кебапчета и една бира?! **)
И глождат ни въпросителни:
и сиренето, и идеалите
тук са с алиби съмнително.
Как може за един лев
България днес да се продава?
Не „Всичко по един лев”,
а …рев - на ранен лъв балкански!…
Всички - под един Лев!
Всички българи-емигранти!
Ние, българските емигранти
от Браила, Бакъу и Галац,
напъдените и /на Париж/ от гетата
и ровещи в кофи за залък,
вече нямащи мило и драго -
несретниците около Странджата,
корабокрушенците от остров Чикаго;
окаляните в мега-скандали,
нарочените за „подпалвачи” на Райхстага
в един безумен сценарии;
„килърите на папата” изтормозени,
злодеите многострадални,
плод на болен ум с долен мозък!
Ние, българските емигранти,
приклещените „детеубийци”,
светите петочисленици либийски,
обречени на мъки завинаги!
Ние, българските емигранти -
в една… забравена Епопея -
цяла българска одисея!…
Поради что днес се срамим
да сме героите в нея?
Поради что?… Да повярваме -
след Великден иде Видовден -
Българският Великден!…
Там ще лъснат сценаристите уплашени
на всичките ужаси наши -
смалени от низостта си…
Ние, българските емигранти,
жълтите пилци без квачка,
ние, агнетата на мълчанието,
обявяваме на Герьовден стачка,
че ни писна от псевдостандарти!
Писна ни, плутократи -
съвсем!
И,
оковани, все в показно послушание,
изхриптяваме - на всеослушание:
- Не-щем!…
Ние, с отрязан език преди пет века,
като Мунчо да я измучим днес
тая думица първа, нелека,
та, светът, стреснат, да занемее втрещен:
- Не-щем!…
Ние, българските емигранти,
на България живата рана:
-Не-щем!
И тогава - сред тишина гробна -
нека светът от сърце се посмее
(…ох!; ако смее, ако по-смее…)
на миткалствата ни
злокобни!
—————————–
*Думата, като поетична форма, добива особено широка популярност сред поетите-декабристи. Един от тях, Кондратий Рилеев, печата „Думи”- остро критични, изпълнени с граждански патос.
Съпричастен към живота и идеите на волнодумците от 1825, също изгнаник, Михаил Лермонтов отпечатва през 1838 г. своя „Дума”. В нея се обръща към съвременниците си с гневен упрек за проявяваното от тях малодушие, за доброволния им отказ от гражданската борба и каквото и да е съпричастие/участие към/в обществения живот. Лермонтов подкрепя честните знаменосци на декабристката мечта, чийто кости са разпилени в Сибир, напомня за потъпканите пориви на тези свободолюбци и се превръща в действен съпротивителен център на обществото. Завършил житейският си път едва на 27 години, той е сраснат с горестта, в центъра е на всички злободневни събития, слива живот и дело в единен подвиг на поет-гражданин…
25 г. по-късно, през 1863 - 1865 г. 16-годишният Христо Ботев, като ученик във Втора мъжка гимназия в Одеса, Украйна, се запознава с руската поезия и нейните блестящи образци, в това число „Дума”. Той обстойно изследва съчиненията на Пушкин и Лермонтов, допада му свободолюбивият им дух, приемствеността на идеите…
** Перифраза на Яна Кременска от стихотворението „Втори юни”: „Свободата ли? Струва две кебапчета с бира.;” алманах „Околчица”, 2010 г., стр. 78
