Борис Борисов

Родният край!
Той е по-жив, когато е в нас.
Но и ние сме по-живи,
когато го носим в себе си.

Анастас Стоянов беше заключил с два катинара входната врата на дворното място и я беше овързал с бодлива тел. Че как иначе - неведнъж ли бяха разбивали портата и ключовете на вилата му край Берковица. Пооткрадваха това-онова, и най-вече малкото шишета ракия. Не че нe се ядосваше за това, но къде на шега, къде сериозно се ядосваше, че не крадат от книгите му. Толкова много бяха, а друго за крадене почти нямаше. То какво е най-ценното за един писател. Какви бяха тези крадци, та никой не краде ценностите му?
И този път той отключи двата тежки катинара, развърза внимателно бодливата тел на външната порта, после отключи вилата. Нямаше посегателства.
Когато излязохме в градината и тръгнахме към дола на близката река, Анастас откри, че не е заключил вратичката към реката. Учудих му се, а той се усмихна: А, това ми е комшулукът с природата. Той не се заключва. Оттук - право към реката и планината, към овчарите и планинарите.

Комшулук е българска простонародна дума, за съжаление вече позабравена. Означава врата между два съседни двора, която не се заключва. През нея съседът отива в другия двор като в свой собствен, през нея са бягали подгонените хайдути и от комшулук на комшулук са се изгубвали в гората.

Цялото творчество на големия писател е една голяма отворена врата.
Врата към миналото на България:

Времето…
          Да го съдим или прославяме,
но да го спастрим на устни, в сърца.
За да го оставим сетне на наште деца,
както по челата им
                      целувка оставяме.

Врата към родния край, чийто ключ е загубил из поляните и не го е потърсил:

Научила ми е земята да прощавам,
да се не сърдя, че ме тъпчете, орете.
От нея ми е навика да ви обичам,
постеля да ви бъда, да ви ставам път.

Врата към природата, която след като веднъж е отключил, е захвърлил непотребният ключ:

До колене стоя в нощта
като в гергьовско жито,
ръка да вдигна само,
ще допра звезда.

Незаключваща се врата към родината:

Добре, че те има земьо мила
Банско, Бунтско -
български кът!
На тръгване от живота
оттук ще мина
обич да си взема
за из път.

Защото силно и страшно звучат едни немного известни негови стихове:

Търси и ти. Рий с ръце
и помни, нежен и суров -
човекът с присаденото сърце
обичал пак прежната си любов.

Любим комшулук на поета бяха земляците - съселяни от Живовци, съученици от михайловградската гимназия, писатели, журналисти и художници, ловци. За земляци сърцето на Анастас Стоянов беше като двор без ограда. Е, имаше и огорчения. Но това не го накара да затваря комшулуците си.
Чаровната библиотекарка Юлия Андреева от краеведския отдел в областната библиотека, наречен на името на Анастас Стоянов /какъв по-подходящ патрон/ състави каталог на всички творби на писателя, публикувани в местния печат и всичко писано за него там. Уникална колекция от “комшулуците” на поета и човека с родния край.
А синът му Калин създаде страница в известния сайт “Уикипедия” за баща си.

Сине мой,
мое листо тъмнооко,
продължение мое
на света!

След публикуваната приживе антология “Ранни рани”, жена му Виолета /светица я зовеше Анастас в последните си дни/ преиздаде най-хубавите му и нови непубликувани творби. Всяка от тях е като нова отключена врата към нас:
“На грешната земя” - известни чудесни стихове и думите на поета Николай Христозов, че такъв характер не се среща често. “Беше твърд, но уязвим, непреклонен, но крехък, великодушен, но с тежка памет. Сложен, трудно разгадаем за онези, които го познаваха повърхностно, но пределно ясен и открит - за тези, които се домогваха до дълбоката му същност”.
“Казвам се Малчо” - необичайни приказки и притчи, събрани като билки от родния край - от Живовци, от Монтана и селата край нея, от цяло българско.
“В храма на рогатите ангели” - разкази и спомени за лов и нещо много по-голямо. Анастас Стоянов отдавна е записал името си във “великолепната седморка” на българските писатели-анималисти: Йордан Йовков, Елин Пелин, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Дончо Цончев, както ги е изброил професор Стефан Ганев. Хем писател, хем ловец - кой съсед ще си затвори вратата към него!
“Това момче бях аз” -

Този ден е хубав , момче,
улови този ден с ръце,
както се хваща заспало врабче
или понесено леко перце.

“Обратно пътуване” - една оригинална врата към миналото на Живовци, на град Фердинанд, към сродните на поета по творчество и дух Вапцаров и Ботев.
Времето ще отваря още врати от дворовете на Анастас към нас. Не заключвайте тези врати откъм собствения си двор.

Такава врата свързваше Анастас Стоянов с комунистическата идея за братство и равенство. “Аз бях от най-искрените” - за разлика от колцина той не се отрече.
И когато събудилите се като нови феодали му затръшнаха вратата, той напусна партията, но остави отворена вратата към светлата мечта - написа до ръководството й, че когато партията свърне от криволичещия си път, той ще бъде на същото място, при мечтата.
Известният поет Никола Инджов допълва, че Анастас Стоянов наистина имаше реноме на чепат и непокорен. “Моралните устои на поета бяха обаче много здрави и той до края на живота си не измени на идеалите си, които бе наследил от историческата психология на своя роден край - Берковския балкан и планинското поречие на Огоста.”
В живота и творчеството на Анастас Стоянов има и много затръшнати врати - към лъжата, политическата и литературната догма, предателството на мними приятели и псевдотворци. Към тях е особено саркастичен, както само той умее:

Но не ухаят странните цветя, защото
цъфтят единствено в Градините на Злото.

Друг известен поет, литературен критик, голям познавач на цялата българска литература Иван Гранитски нареди Анастас Стоянов във “великата фаланга отечествени творци, които изградиха храма на нашата духовност”, напуснали за съжаление този свят през последните години - Николай Хайтов, Александър Геров, Христо Фотев, Генчо Стоев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Тончо Жечев, Иван Динков, Божидар Божилов, Павел Матев.
Всички те сигурно сега се срещат през комшулуците на небесните дворове.
Малко преди да се пресели на небесния си двор, Анастас Стоянов пожела “краят” да не бъде в София, а да си е под “собствено небе”, в Монтана. “Тържеството” /както нарече смъртта си/ да е без сценарий и протокол, без речи и ритуали - да има купчинка от “Ранни рани”. Всеки, който пожелае да вземе книга, да я отвори някъде, да прочете стихотворение, и после да я хвърли в гроба.”
Гробът му, там горе на високото над Монтана днес е една голяма отворена врата към земляците, небето, към целия свят.
Който пожелае, да вземе книга… Книгите са комшулуците на Анастас, нека ги отваряме по-често, да го чуваме, да разговаряме.

Щом от човека нещо остава,
значи в нещо остава и той!