Георги Михалков

Когато непознатият мъж влезе в магазина, Мария малко се уплаши. Беше преди обяд, може би около десет и половина, нямаше клиенти и беше много тихо. Застанала до тезгяха, Мария прелистваше вестник и погледът й прескачаше от заглавие на заглавие.
Мъжът влезе безшумно и в първия момент тя не го усети. Забеляза го, когато застана пред нея. Вдигна глава и го попита:
- Какво желаете?
Той не отговори веднага, сякаш се колебаеше.
- Казаха ми, че давате стая под наем. Дойдох да Ви попитам.
- Давам - отговори Мария малко несигурно.
- Кога ще мога да я видя?
Тя замълча. Премисляше.
- Няма как да оставя магазина. Чакам да ми докарат стока, но в дванайсет часа ще затворя за малко и ще отидем да Ви я покажа.
- Ще дойда в дванайсет.
Той излезе безшумно, както беше влязъл и Мария пак остана сама в полутъмния магазин. Не прибързах ли, запита се тя? Може би не трябваше веднага да се съгласявам, а да го поразпитам кой е, от къде идва и защо е решил да наеме стая точно тук, в нашето градче и в нашия квартал.
Кварталът беше отдалечен, краен квартал и Мария не вярваше, че някой ще наеме стаята, която даваше под наем.
В магазина започнаха да влизат хора. Купуваха хляб, мляко, сирене… Бяха постоянните клиенти, повечето възрастни мъже, жени, които тя добре познаваше. Живееха наблизо, съседи, и малкият квартален магазин на Мария им беше удобен. Свикнали с него, те не отиваха по-далече. Тук и цените бяха за тях по-приемливи. Мария познаваше клиентите си и знаеше, че ако увеличи малко цените, бабите и дядовците, които пазаруваха от нея, веднага ще спрат да идват.
Преди година беше решила да затвори магазина и да продаде помещението, или да го даде под наем, но после си каза какво ще правя по цял ден сама у дома. Така в магазина ще мога да се виждам с хората, да разговарям с тях и няма да се чувствам сама. Самотата няма да ме мъчи и времето ще минава по-бързо. Човек не знае какво го очаква и какво му готви утрешният ден.
Мария се беше омъжила млада, току-що завършила гимназия. Зарко, мъжът й, беше военен, служеше в поделението, оттатък реката. Братовчедка на Мария ги запозна и след няколко месеца вече бяха женени. Отначало Мария не мислеше толкова рано да се омъжва, но Зарко настояваше. Леля й като разбра, че ходи със Зарко, й каза: “Омъжи се, военните са добра партия. Получават хубави заплати, а и рано ги пенсионират.” Мария я послуша, по-скоро се остави леля й да я убеди. Тя си мислеше почти същото, военните са добра партия.
Животът й със Зарко беше добър. Спокоен живот, но Мария имаше една голяма болка, която като червей я ядеше отвътре. Не можа да роди дете. Какво ли не прави и къде ли не ходеха със Зарко, и по лекари, и по гледачки, и по баячки, но всичко беше напразно. Веднъж-дваж тя се опита да продума на Зарко да си осиновят дете, но той не склони и тя си замълча и повече не отвори дума за дете, но болката в душата й ставаше все по-голяма и по-голяма. Приличаше на отворена рана, която непрекъснато кървеше и никога нямаше да зарасне. Когато на улицата или в парка виждаше майки с малки деца, Мария трепваше и беше готова да се разплаче, но успяваше да се сдържи и някак да прикрие вълнението и мъката си.
Съкратиха Зарко от поделението и той реше да купи магазина. “Ще станем търговци - каза той.” Купиха го и работата потръгна. Зарко от сутрин до вечер тичаше, снабдяваше магазина със стока, а Мария продаваше. Постепенно създадоха постоянни клиенти, работеха и в събота, и в неделя, но Зарко започна бързо да се уморява. Отначало не казваше на Мария, криеше, но тя забеляза. Лицето му се промени, стана жълто, а после - восъчно. Мария настояваше и го караше да отиде на лекар, да види какво му има, а той все отлагаше и все казваше, че нищо му няма. Една сутрин не можа да стане от леглото. Приеха го в болница, но вече беше късно. Почина и Мария остана сама, млада вдовица. Къщата им беше двуетажна, хубава къща, строена с мерак. Зарко сам я беше строил, сам беше направил плановете, намерил майсторите.
Две години след смъртта му Мария реши да даде първия етаж под наем. Публикува в местния вестник обява, но никой не се обади. Почака известно време и промени обявата, реши да даде под наем само една стая. Пак зачака и пак същото - никой не се обади и ето чак сега, съвсем неочаквано, се появи този мъж. От къде беше научил за обявата след толкова време, кой беше и от къде ли идва?
Наближаваше дванайсет и Мария поглеждаше към вратата. Дали ще дойде, дали няма да дойде? Може и да се откаже. Може да си намери и другаде стая. Сега много даваха апартаменти и стаи под наем. Хората нямаха пари, останаха без работа и правеха всичко възможно отнякъде да изкарат малко пари. Е, ако дойде - дойде - каза си тя. - Няма да мисля за това. Досега съм живяла без наематели и пак така ще живея. Вече беше сигурна, че мъжът се е отказал, когато вратата се отвори и той влезе в магазина.
- Добър ден - поздрави. - Дойдох.
- Добър ден - отговори Мария. - Сега ще отидем. Живея наблизо.
Тя заключи магазина и тръгнаха. Вървяха един до друг. Мълчаха. Не е от приказливите, каза си тя, като продължаваше скришом да го разглежда и да се пита какъв ли е, какво ли работи и защо е дошъл чак тук да търси стая под наем. Беше висок, със сини очи и гъста руса коса като полегнало узряло жито. Изглеждаше на четирийсет години, не повече, може би три-четири години по-млад от нея. Имаше сериозен вид и до този момент не беше се усмихнал.
Напразно Мария се опитваше да отгатне какво работи или какво е работил. Не й приличаше нито на работник, нито на селянин, нито пък на човек, който от дълго време е безработен. Беше прилично облечен - тъмен панталон, синя риза с разкопчана яка и леко, сиво на цвят, сако. Не носеше нищо, нито чанта, нито куфар. Дали пък не е от общината, помисли си Мария уплашена. Сигурно идва да провери дали наистина давам стая под наем и после да ми направи акт. Страхуваше се от служителите от общината. Често от отдел “Търговия” й правеха проверки в магазина и винаги намираха по нещо, за което да се хванат: на някои стоки забравяше да сложи етикети с цени, на вратата работното време не беше изписано точно според указанията или нещо друго. Беше готова вече да се откаже и да каже на мъжа, че е размислила и е решила да не дава стаята под наем, но пак го погледна и сега й се стори, че не прилича на служител на общината. Тъмносините му очи изглеждаха добри и това я успокои.
Отвори вратата на двора и влязоха. Дворът беше просторен с плодови дръвчета и лехи с цветя и зеленчуци. Точно пред къщата, близо до портата, се изправяше висок бор, може би над три метра, разперен като зелен чадър, сякаш да пази къщата. До бора имаше чешма със зеленясало каменно корито. Пътека от плочки водеше до стълбата. Минаха по пътеката и влязоха в къщата.
Мъжът се огледа. Навсякъде беше много чисто и подредено. Мария го преведе през малко антре и отвори една врата.
- Това е стаята - каза тя.
Беше не много голяма стая с легло, маса, гардероб, малка етажерка за книги. Дъсченият под, боядисан с кафява блажна боя, беше застлан с шарена домашна черга. Големият прозорец гледаше към двора и улицата. Вдясно се виждаше борът със снажната, изправена като стрела снага.
- Банята и тоалетната са в коридора - обясни Мария. - В съседната стая е кухнята. Там има печка и хладилник, които може да ползвате. Аз живея на втория етаж с отделен вход. Горе също имам кухня и баня.
- Стаята ми харесва - продума мъжът. - Колко е наемът?
Мария му каза каква сума е определила.
- Добре - отговори той. - Мога ли още днес да се нанеса?
- Да - и Мария му даде ключовете.

Тя се върна в магазина, но още по-неспокойна и притеснена. Пак започна да се пита: не прибързах ли, не го попитах кой е, как се казва, от къде идва, беше ми неудобно, не е хубаво човек да проявява любопитство, но нещо ме притеснява. Изглежда почтен, добре облечен. Сякаш още виждаше тъмносините му очи, в които имаше някакво напрежение. Докато вървяха към дома й, той като че ли беше нащрек и й се стори, че често се оглежда, от време на време се обръщаше назад, сякаш за да се увери, че никой не върви след тях. “Забравих да го попитам как се казва, но щом вече реших да дам стаята под наем, връщане назад няма. Довечера ще направим договора и тогава ще разбера как се казва, от къде е и какво търси тук, в нашето градче.”
Вечерта, когато Мария се прибра от магазина, наемателят го нямаше. Тя реши да го изчака и да го попита не му ли трябва още нещо - одеяло или още една възглавница, но той се върна много късно и тя реши сутринта, преди да тръгне за магазина, да поприказва с него.

2.

Както всяка сутрин, и таза Мария се събуди много рано. Трябваше да бърза за магазина, за да получи хляба и млякото. Доставчиците нямаше да я чакат, но наемателят вече беше излязъл. Това още повече я озадачи и разтревожи. Този човек беше доста подозрителен. Почти не говори, късно се прибира, рано излиза и като че ли се крие от някого и се пази никой да не го вижда и никой да не узнае, че живее тук.
Целия ден Мария беше неспокойна и мисълта й все около наемателя се въртеше. Не, каза си тя, ще го проуча, ще разбера кой е, какво прави тук и от кого се крие. Не може непознат и подозрителен мъж да държа в къщата си. Утре ще дойдат да го търсят и ще кажат, че го крия, че давам подслон на човек, извършил престъпление или преследван от закона. Ще го видят и съседите и какво ще си кажат, Мария е прибрала чужд мъж в къщата си, ще си помислят, че ми е любовник, че живея с него. Само това ми липсва. Досега се опазих. Никой лоша дума не е казал за мене, никой нищо лошо не си е помислил, а сега веднага могат да ме изкарат лека жена. Не, ще разбера кой е, не може така. Вярно, плаща ми за стаята, но това не е достатъчно. Живеем под един покрив, трябва да бъдем почтени един към друг. Когато хората живеят в един дом, трябва да се познават.
Вече две години Мария живееше сама и самотата я измъчваше. Сутрин рано отваряше магазина, вечер късно го затваряше. През деня беше между хора, влизаха, излизаха от магазина, разговаряше с тях, времето неусетно минаваше, но вечер, когато се връщаше у дома, имаше усещането, че се спуска на дъното на морето. В голямата двуетажна къща беше тихо и страшно. Стоеше сама в стаята и непрекъснато се ослушваше. Все й се струваше, че дворната врата тропва, че някой идва и сякаш долавя стъпки по плочника. Преди да легне оглеждаше добре всички стаи, затваряше и залостваше прозорци и врати, заключваше всичко и пак беше неспокойна. Под леглото държеше една брадвичка. Знаеше, че в случай на опасност няма да й помогне, но й даваше някаква сигурност. Напоследък ставаха много кражби. Крадците бяха все по-нагли и по-брутални. Крадяха всичко, което намираха. Тършуваха по мазетата и таваните, изнасяха буркани, дамаджани с вино, дори щайги с картофи. Влизаха и в домовете нощем, когато хората спяха. Упойваха ги с някакъв спрей и ровеха в гардероби и шкафове. Всичко това тревожеше Мария и тя цялата изтръпнала се питаше дали не прибрах у дома си някой от тези крадци. Знаеше, че крадците не са местни. Те идваха отнякъде, проучваха добре какво и къде има за крадене и после предприемаха своите набези. Нейният съмнителен наемател може би беше един от тях. Сигурно беше дошъл тук да проучи всичко наоколо, а после щеше да изчезне така незабелязано, както беше дошъл, а след него щяха да дойдат крадците и да направят обирите.

3.

Дните минаваха, а Мария не можеше да види наемателя си. Сутрин се събуждаше рано, вечер лягаше късно, ослушваше се да чуе кога се прибира той, но напразно. Вече почна да се съмнява дали мъжът наистина живее в нейната къща или само нае стаята, а не я ползва. Дали пък не е решил да води тук тайно жени, а може би е семеен и има любовница, с която да се срещат тук, питаше се Мария. О, боже, само това ми липсва. Ще кажат, че съм превърнала къщата си в публичен дом.
Не можеше повече да продължава така. Една нощ се залости да го чака. Мина дванайсет и половина и той се прибра. Чудно от къде дойде толкова късно и с какво ли дойде чак до тук, но сега това не беше важно. Най-после успя да го изчака да се прибере.
- Добър вечер - поздрави я той, изненадан, че я вижда в антрето.
- Добър вечер - отговори Мария. - Чаках Ви. Откакто се настанихте не мога да Ви видя. Трябва да направим договора. Без договор не може.
- Напоследък съм много зает, но ако държите, сега ще го направим.
Влязоха в стаята и той си даде личната карта. Мария я взе, седна на масата и започна да попълва данните от личната карта в договора. Името му беше Мирон Тодоров Милчев на трийсет и осем години от град Видин.
- Какво работите? - попита Мария.
- Строител съм - отговори той кратко.
Тя беше готова да го попита още нещо, но видя, че не му е приятно да го разпитва. Побърза да му върне личната карта и да се качи в стаята си.
Докато се качваше по стълбите към втория етаж, пак се питаше неспокойно. Нищо чудно личната му карта да е фалшива и да не е никакъв строител, а да се занимава с нещо незаконно, щом по цял ден го няма никакъв и се прибира само нощем.
Тя влезе в стаята, заключи внимателно вратата. Облече нощницата си и преди да легне, погледна под леглото, за да се увери, че брадвичката е там. Късно заспа. Дълго лежа с отворени очи и неспокойни мисли. Наруших си живота, казваше си. Когато нямах наемател бях по-спокойна, макар и сама. Парите от наема са ми нужни, но спокойствието ми излетя през прозореца. Човек не знае кое е по-добро. Да има пари ли и да не е спокоен, или уж да е спокоен, а да няма пари и да се чуди как да плати тока или с какво да купи дърва за огрев. Пак се замисли за мъжа си, Зарко, който толкова рано я остави сама. Ако имах деца, сега нямаше да бъда като кукувица, сама, щях да разчитам на тях. Това я натъжи и тя усети топлите сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й.

4.

Събуди се както обикновено. Слънцето точно изгряваше. Излезе на балкона и погледна на изток. Беше леко прохладна августовска утрин. На хоризонта като огромна червена шамандура изплуваше слънцето. Небето се синееше прозрачно без нито едно облаче. В клоните на дърветата в двора безгрижно си подсвиркваха птиците. От балкона се виждаше задната част на двора, където бяха плодните дръвчета и лехите със зеленчуците. Доматите вече розовееха, а между листата на кайсиевите дървета надничаха кайсиите като златисти топки от коледна украса. Сякаш бистър и прохладен поток се вливаше в душата на Мария. Почувства внезапна радост от утрото, от щедрата светлина на изгрева, от цветовете в градината, които преливаха в пастелнозелено, керемидовочервено, златисто и оранжево.
Приготви се и бързо тръгна към магазина. Отключи тежката врата с желязната решетка, отвори я широко да се проветри и точно в този миг на улицата спря камионът с хляба. Шофьорчето, младо момче, има-няма двайсет, двайсет и две години започна да сваля касетките с хляба, а Мария да ги носи в магазина. Както винаги се справиха бързо. Тя подписа документите и камионът замина. След десетина минути пристигна и камионът с киселото и прясно мляко. Мария се запретна да прибере и млякото. Внесе първата касетка в магазина и излезе да вземе следващата и за миг остана неподвижна. Нейният наемател, Мирон, се беше появил неочаквано и й помагаше. Носеше към магазина каса с мляко. Мария успя да му каже само:
- Добро утро.
- Добро утро - отговори той и продължи да й помага.
Тя не усети кога прибраха млякото. Всичко стана сякаш за секунди. Мария подписа документите за млякото и камионът изчезна. Очакваше, че и Мирон ще си тръгне, но той остана пред магазина. Седна на стълбите. Това учуди Мария. Днес няма ли да отиде на работа, запита се тя. Седна, като че ли е почивен ден. Тя излезе и му каза:
- Благодаря Ви за помощта. Преди малко ми докараха топли банички, искате ли една баничка за закуска?
- Не - отговори той.
- А кафе?
- Едно кафе бих изпил. Благодаря Ви - каза и като че ли се усмихна.
Сега за първи път Мария го виждаше да се усмихва. От тази усмивка веждите му едва трепнаха. Мария влезе да направи кафето и след малко излезе с две пластмасови чаши с кафе, за него и за нея. Подаде му едната, седна до него на стълбите и го попита:
- Днес не сте ли на работа?
- Не - отговори той - съкратиха ме. Ще си търся работа. Днес съм решил малко да помързелувам. Ще се поразходя, ще разгледам наоколо. Разбрах, че там, в реката, има остров и парк, ще отида да го разгледам.
Започнаха да идват купувачи. Мария влезе в магазина, а той остана да седи на стълбите и да си допива кафето. Увлечена в работата, тя не забеляза кога си е тръгнал.

5.

Мария по-рано затвори магазина и побърза да се прибере у дома. Задаваше се лятна буря. Небето, навъсено и тъмно, сякаш беше затулило къщите като крило на граблива птица. Облаците лазеха безшумно като вълци и всеки момент светкавица щеше да разцепи небето и да освети всичко наоколо. Забарабаниха капки, тежки като оловни топчета. Тук летните бури бяха чести, но хората бяха свикнали с тях.
Мария прибяга по опустелите улици и влезе в къщата. Качи се на втория етаж. Дъждът не беше я намокрил съвсем. Тя си съблече якето и го сложи на един стол малко да изсъхне. Светкавиците една след друга проблясваха като лъскави мечове и безмилостно се забиваха в земята. Гръмотевиците отекваха сякаш няколко батареи обсипваха със снаряди невидим противник. Като планински потоци дъждът заливаше стъклата на прозорците и нищо не се виждаше навън. Беше тъмно. Мария седеше на леглото и не смееше да мръдне. Замисли се за Мирон. Къде ли е сега и дали е успял да се прибере. Когато тя влезе в къщата не разбра той тук ли е, или все още го няма. Последните дни пак не беше го виждала и не знаеше дали е успял да си намери работа. Трябва да го попитам какво става, каза си Мария. Сигурно този месец няма да може да плати наема, защото е без работа. Какъв живот, а аз разчитам на тези пари. Ако този и другия месец не ми плати какво да правя, трябва да му кажа да освободи стаята. Той ще си тръгне и аз ще се освободя от една грижа. Една грижа по-малко. Не е лесно да имаш наемател. Непрестанно трябва да мислиш ще си плати ли наема или не.
Изведнъж просветна много ярко и страшен гръм разтресе къщата. Светкавицата като че ли падна в двора. Мария се разтрепери. Няколко минути след гръмотевицата тя чу бързи стъпки по стълбата. Някой се качваше към втория етаж. Това още повече я изплаши. На вратата се почука и чу гласа на Мирон.
- Тук ли сте? Добре ли сте? - попита той загрижен.
Мария стана, приближи се до вратата и отвори.
- Тук съм. Добре съм.
- Светкавицата падна в двора - каза той. - Разцепи бора на две. Такава буря не съм виждал.
- О - изплаши се Мария.
Тя тръгна по стълбата надолу. Влезе в стаята на Мирон и погледна през прозореца. Това, което видя я уплаши още повече. Борът продължаваше да стои изправен, но разцепен на две от горе до долу, на две почти еднакви половини.
- Господи - промълви тя. - Ако случайно там е имало човек, нямаше да е жив.
- Да - каза Мирон - нямаше.
- Страшно е. Каква сила! Този бор посади мъжът ми, Зарко. Още не бяхме почнали да строим къщата. Мястото беше голо, нямаше дървета, нямаше нищо и Зарко каза, тук до портата, до оградата, ще посадя един бор. Ще порасне, ще се вижда отдалече и всички, които ни идват на гости, ще знаят къде ни е къщата по този бор. И така стана, Зарко посади борчето. То растеше. Стана голям бор и всички казваха, това е домът на Зарко и Мария, къщата с бора.
- Къщата с бора - повтори Мирон. - Борът се вижда отдалече и никой не може да сбърка Вашата къща.
- А сега, какво ще стане? Ще трябва да отсека бора - проплака Мария, - а така бях свикнала с него. Той ми напомня за Зарко. Стои като пазач до портата и винаги, когато се прибирам, сякаш виждам Зарко. Сега трябва да го отсека, защото като падне ще събори и ще счупи оградата. Какво ще правя? Сама няма да мога да се справя. Господи. Сама за всичко: за къщата, за магазина, а сега и за бора.
- Не се тревожете, ще Ви помогна - обади се Мирон.
- Ще успеете ли?
- Ще се справя по-добре от Вас, ако трябва - ще намеря хора да ми помогнат.
Мария го погледна. Лицето му беше загрижено. И той не беше очаквал, че светкавицата ще разсече този голям бор.
- Какво направихте? Търсете ли работа? - попита тя.
- Търся, но е трудно. Вашият град е малък, а в съседния, който е по-голям, трябва повече да се обикаля.
- Дано успеете.
- Ще успея.
- Досега не съм Ви питала - започна малко плахо Мария - от къде сте? Имате ли семейство? Защо живеете сам?
- От Видин съм и бях женен, но се разведох. Там няма работа и дойдох в съседния град. Преди половин година започнах работа, но наемите там са високи и затова реших да пробвам тук да си намеря квартира. Попаднах на Вашата обява…
- Разбирам.
- Сега пак останах без работа, но по-важно е, че ми дадохте стаята и не съм на улицата.
- Дано по-скоро да си намерите работа - каза Мария. - Довиждане.
- Утре ще видя какво да направя с бора - обеща Мирон. - Сега имам много време.

Мария се качи в стаята си. Вече знаеше повече за своя наемател. Значи е бил женен и е разведен. Тя отиде в кухнята, за да си приготви нещо за вечеря. Докато отваряше хладилника и вадеше яйца, сирене, хляб, усети, че я обхваща някакво странно чувство. Мислеше за Мирон и сякаш виждаше синия му поглед и почти сключените му вежди. Усещаше някакъв трепет в сърцето си, сякаш то леко подскачаше като разтревожено птиче и топла вълна се надигаше в гърдите й. Какво, дали пък не се влюбвам. Не, това беше невъзможно. Откакто Зарко беше починал тя не беше помисляла за мъж. Дори беше убедена, че никога повече няма да погледне мъж и няма да има нужда от мъж. Вярно, беше само на четирийсет години и беше сигурна, че отсега нататък животът й ще мине в самота и в работа. Ще се грижи за магазина, за къщата и така ще минават дните й.
Докато се въртеше в кухнята и пържеше яйцата, неволно се погледна в огледалото, закачено над умивалника. Загледа се в кафявите си като кестени очи, в чупливата си, спусната над раменете тъмна коса, в лицето си, което й се стори леко бледо, но с някакво мечтание или копнеж. Този копнеж забеляза и в погледа си. Вълнението е нещо, което не може да се скрие, каза си. Не искам да мисля за това, но се вълнувам и това се изписва на лицето ми. Мария вечеря бавно, замислена в чувствата си. Седейки на масата, пред чинията, й се поиска да разговаря с някого, да си кажат няколко думи. Усещаше и притеснение. Аз съм жена на четирийсет години, не ми прилича да се влюбвам. Не съм била истински влюбена и на деветнайсет години. Вярно, Зарко ми харесваше, но това тогава беше по-скоро някакво момичешко увлечение, а не любов. Омъжих се за него, защото всяко момиче трябва да се омъжи, да има семейство, да роди деца, а аз не успях да родя. Исках, но не можах. Зарко беше добър, дори веднъж не ме погледна с лош поглед, не ми каза тежка дума и нищо не продума за деца. Какво ли си е мислил? Какво ли си е казвал? Отиде си без да каже нищо.
Трябваше да си ляга. Утре пак я чакаше работа. Всичко лежеше на нейните ръце. Не можеше да остави магазина. Трябваше пак рано да отвори и целия ден да продава. А и борът. Какво ли щеше да стане с него? Ще успее ли Мирон да го отсече без да събори оградата. Ей, този живот е изпълнен само с грижи, които идват неочаквано и се стоварват върху главата ти.
Навън бурята беше престанала и Мария пак се усети на дъното на морето. Сам-сама, притисната от тишината и самотата. Сякаш не можеше да диша и душата й се беше свила като премръзнало, омърлушено врабче. Не усети как заспа, но запомни съня, който сънува. Беше слънчев летен ден. Тя стоеше на двора до каменното корито на чешмата и през оградата видя Зарко. Връщаше се от поделението така, както си беше облечен във военната униформа, с фуражката. Той отвори портата, влезе в двора, застана до бора и вдигна нагоре глава.
- Ей неземна сила разцепи нашия бор - въздъхна Зарко. - Раздели го на две, както смъртта ни раздели с теб - каза той и погледна Мария.
Тя понечи нещо да му отговори, но се събуди. Всичко изчезна: и летният ден, и Зарко. Остана няколко минути неподвижна в леглото. Тънка остра игла я пробождаше в сърцето, но трябваше да става. Магазинът я чакаше.

6.

Първата жена, която влезе в магазина тази сутрин беше леля Хриси. Както всеки ден и днес тя купи хляб, мляко, яйца. Леля Хриси беше майка на Илияна, съученичка на Мария, и познаваше Мария от дете. Както се казва, Мария беше израсла пред очите й, защото с Илияна бяха неразделни. Сега леля Хриси и мъжът й, чичо Васил, бяха сами. Илияна завърши медицина, омъжи се за лекар и живееше в столицата.
- Как си, Мими? - попита леля Хриси.
- Добре съм, лельо Хриси, все така, както ме знаеш - отговори Мария.
- А не си така, както те знам - усмихна се дяволито леля Хриси. - От седмица насам ми се виждаш променена. Очите ти блестят, сякаш непрестанно си мислиш за нещо хубаво. Лицето ти е по-румено и по-често се усмихваш.
- А така ти се струва - отговори весело Мария, но не успя да скрие смущението си.
- Не ми се струва - каза леля Хриси. - Виждам аз, разбирам кога човек е весел и му е леко на душата. Хубаво е да си винаги така. Да не мислиш за лоши работи, да не се тревожиш. Млада си още, живей си на живота.
Тя плати, прибра си рестото и тръгна към вратата. Беше около седемдесет годишна, но здрава и пъргава. Възрастта й не беше помрачила красотата й. По лицето й само тук-таме се виждаха бръчки, а в черните й черничеви очи играеха дяволити пламъчета. Беше медицинска сестра и сега доста хора от квартала я молеха да им бие инжекции или да им мери кръвното налягане. На никого не отказваше.
На обяд Мария затвори магазина и тръгна към дома. Искаше да види какво става. Мирон й беше казал, че днес ще се опита да отсече бора. Какво ще стане, притесняваше се тя, дали няма да събори оградата. Нямаше пари за нова ограда и как ще я направи. Като се приближи към къщата, Мария забеляза хора. Мъже, които стояха в двора и нещо правеха. Тя ускори крачките неспокойна и разтревожена. Когато стигна до портата разбра какво става. Мирон беше събрал свои колеги, за да му помогнат за бора и сега всички заедно работеха. С учудване Мария видя, че те не се канят да отсекат бора, а с големи стоманени обръчи стягаха двете разцепени половини. Така металните пръстени обхващаха стъблото на бора. Вече бяха сложили няколко пръстена и продължаваха нагоре. Мария спря до тях и мълчаливо ги загледа. Мирон се приближи до нея.
- Посъветвах се с моите колеги и те ми казаха, че няма нужда да отсичаме бора. Ще успеем да го запазим с тези метални обръчи. Борът ще бъде тук, до портата, като пазач.
Мария почувства радост. Обгърна я топъл вятър, като пролетният, който за миг лъхва в лицето и разпилява косите. Борът няма да бъде отсечен, каза си тя развълнувана. Борът ще остане тук и ще й напомня за Зарко и за най-хубавите й години. Искаше й се да каже на глас: “Зарко, борът няма да бъде отсечен, борът ще е тук винаги.” Беше сигурна, че ако произнесе тези думи на глас, Зарко ще я чуе. Където и да е сега, непременно ще я чуе и ще види, че борът пак е тук. Ще е спокоен и доволен.
- Благодаря ти, Мироне - прошепна Мария. - Благодаря ти. За мен борът е като жив човек.
Усети, че за първи път нарече наемателя със собственото му име и му говори на “ти”. Тя постоя още малко до бора, за да погледа работата на момчетата. Те слагаха обръчите, сякаш с бинтове превързваха ранен човек. Борът щеше да остане и това за нея беше най-важното.

Вечерта Мария се прибра по-рано. Беше донесла от магазина ракия, вино, беше купила пържоли. Направи салата, изпече пържолите, свари картофи за гарнитура, направи мляко с ориз за десерт и слезе да покани Мирон на вечеря. Почука на вратата.
- Да - отговори Мирон.
Тя отвори врата и влезе. Мирон седеше на масата и четеше вестник.
- Здравей Мироне - поздрави го - как си?
- Добре - отговори той. - Чета обявите за работа.
- Тази вечер те каня на вечеря. Сготвила съм, заповядай.
- Недей, не се притеснявай - опита се да отклони поканата Мирон.
- Искам да ти благодаря… за бора - каза Мария. - Благодаря ти, че не го отсече.
- Приятелите ми дадоха тази идея.
- Ела. Приготвила съм всичко.
Мирон стана и тръгна с нея към втория етаж. Седнаха на масата. Мария напълни чашките с ракия.
- Наздраве - каза тя - и още веднъж благодаря.
- Наздраве - отговори Мирон. -И аз Ви благодаря квартирата.
Мирон протегна ръка и с вилицата си взе малко от салатата. Двамата мълчаха. Изглежда се чувстваха неловко. За първи път седяха един срещу друг на една маса. Мария гледаше светлите му очи и пак я обземаше онова вълнение, което беше усетила преди няколко дни. В него имаше нещо момчешко. Той се усмихваше стеснително и тази усмивка сякаш я галеше.
- Вие не ме познавате и бих искал да Ви кажа кой съм - започна той.
Тя го погледна уплашена.
- Преди няколко години направих една глупост… С две момчета откраднахме кола. Тръгнахме с нея и катастрофирахме… Арестуваха ни, съдиха ни, две години лежах в затвора… Реших да Ви го кажа, да го знаете от мен, а не да го чуете от някой друг.
Мария остана неподвижна. Гледаше го. След малко бавно каза:
- Който и да си, каквото и да си сторил, благодаря ти, че си тук, че живееш в моя дом и откакто дойде не съм сама.
Двамата се гледаха очи в очи и дълго и мълчаливо.

София, 9. 03. 2013 г.