Анита Коларова

„Мястото, откъдето започва безкраят”, т. I, e книга от Владимир Луков, вписваща се в най-интересното и стойностното в съвременната ни белетристика, книга, която определих за себе си като автобиографичен роман. Тя повдига и вечни, и преходни въпроси. Един от тях е набелязан в заглавието, което провокира формулиране на понятието БЕЗКРАЙ от философска гледна точка. Що е Безкраят? Може би Божествената Светлина, Мирозданието, Изкуството?

***
Едно 10-годишно пастирче с чуждо стадо - вол и три крави - в Тревненския балкан, в околностите на Дупините. Размахва копралята, подвиква след тях. Това е Любомир, на галено Миражко. То ще опознава Живота между Усойна и Торище, а оттам - и света. Ще води мисловни и изречени на глас диалози със заобикалящия го жив и нежив свят за човешката природа и за тайните на Космоса, натегнали в същността си от социологически, философски и теософски въпроси. Ще оглежда, като бъдеще в миналото, всеки детайл, оставил следа в душата му, и ще го запечатва дълбоко, за да напише романа на живота си като отрязък от проблемите на Битието.
Защриховал най-малко две дузини образи, с които го среща криволичещият му път, Луков ще хване на фокус само най-ярките от тях като основен персонаж: Миражко /водещ повествованието/ и неговият Двойник, и той потомък на бежанци, някогашен непослушник и съименник, появил се в селската кръчма внезапно, за да завихри неслучайно екзистенциално - философски въпроси, един от които „лична ли е духовната цялост или обща?”, Слънчевият човек с „корени в реалността, но с дух, подчинен на безпределността”, /вж. Георги Н.Николов - “Човекът - феникс в праха на материята” ел. сп. „Литературен свят” бр. 43, 2012 г. /, родителите - бежанци от Егейска Македония и Радомир Пателееца от Индианаполис, чрез чието писмо Луков прави паралел между две действителности - американската и българската с изводи, чиято правдивост остава под съмнение.
История, чието действие става към края на 50-те и 60- те години на миналия век, без глобални за България събития като войни или природни катаклизми, но затова пък компенсирана от „странни срещи с хора, животни и природа”, където сакралното се разстила като миг-вечност в цялостността на един истински вътрешен живот. Така още в началото е проектирана основната тема: философия на цялостността и практиката на оличностяването”. Тема, подхваната за сложна интерпретация от автора чрез подхвърлената в кръчмата реплика по повод съдбата на бежанците: „който веднъж напусне родния си край, остави го, т а м корените му съхнат, а т у к не може да ги пусне”. Тема, перманентно болезнена, станала още по-актуална и кървяща до трагизъм в днешни дни заради съдбата на племето ни, белязано от номадството в далечни времена и връщащо се по неволя към него ДНЕС, но не намерила отражение нито в писмото на Пателеев от Индианаполис, нито другаде в повествованието. Като изключим епизодите от Вечерната гимназия в Русе, където героят на Луков води спорове с учителя по научен комунизъм, издържани в леко комичен план, книгата е много близо до поезията, защото е написана от поет, докосвал се до възторзи и разочарования, грешки и катарзиси. Поет със стремеж към б е з к р а я като атавистична и обективна необходимост на духовния човек да намери себе си, тоест с ъ р ц е т о си, защото оттам в същност започва този безкрай. За целта са впрегнали всички мисловни процеси. Влиза в роля и символиката: Бог баир, Звездното небе с милиардите звезди, Слънцето и Светлината, Усойна, Слънчевият човек, летенето насън /алюзия за извисяването/.
Роден много след Европейската война, прокудила неговите деди от ония места, до чиято красота се е докосвал чрез въздишките и сълзите им, от тях той ще чуе, че е македонец, ще слуша сладките македонски напеви и ще остане завинаги раздвоен между българи и „македонци” с тази майка - българка, пестеливо, със силно сгъстени бои откроена като Мадона в светостта и страданието си, въплъщение на поетичния и добротворен свят на българката. Бащата е земен селски човек, убит от труд и бедност. Заплеснат до унес в звездите, трепкащи по небето, синът признава в спомените си с някаква доза детинска виновност: “Когато извръщах глава към него, идвах на себе си.”
Реплика, фиксираща разнобоя между земното и възвишеното, но и връзката между тях.
Писателят осмисля „непосилната лекота на битието” /М. Кундера/ напълно поетично, в явна колизия с категоричната проза на бригадир /пътя Трявна-Габрово/, работник в кожарските фабрики на Габрово и Русе, ковач на щайги в Консервния комбинат на Гара Бяла. Той възприема света образно и е „на ти” с дълбоката алегория, парадокса, езиковата игра, символиката, сентенциите. Личностната Свобода /възможна ли е тя в нейния абсолют?/ е на особен пиедестал в романа му, в който се споменава уж мимоходом до Пегас и Буцефал и дръгливият кон на Дон Кихот Росинант, за да си спомним прочутата тирада на Рицаря на Печалния образ: “Свободата, Санчо…”
Избирам напосоки две от многото сентенции на Луков: „Ако искаш много неща, много неща ще те притежават. И няма да бъдеш свободен!” или „ Когато замерваш врабче с прашката, Бога замерваш”. И парадоксите : „…този, който изповядва себе си, който опитва да разкрие изцяло себе си, сам бяга от себе си, укривайки се по такъв начин още по-дълбоко в себе си” , както и: “Всичко ме обсебваше. И всичко обсебвах”. Това са ония подстъпи, които осмислят идейно-художествените смисли на текста, отвеждайки ни в селенията на философи като Платон, Аристотел, Сократ, Лао Дзъ, Юнг, Ницше, Фройд, Хегел, Бердяев, противопоставени кога повече, кога по-малко успешно, но винаги интересно, на Маркс, малко „демодиран”, но проявяващ се като идеология в съвременни динамизиращи се процеси.
Основните похвати на Луков са наблюдението и самонаблюдението, анализът и самоанализът. Плуването, катеренето по дърветата, брането на диви череши и джанки, завръщането на кравите, понесли туловища към чуждите ниви, свидното им близване сред „росисти треви”, внезапния планински дъжд, от който можеш да /не/ се „скриеш” единствено под корема на вола, уподобяването на хълмове и облаци с хора и животни или на жена, която се готви да ражда, са образци за пластичност на рисунъка. Истинско достойнство е богатият на определения и народни думи език: прищилото на торбата, люспестите облаци, бризващия вятър, отърламачкани стръкове, минушката към нивичката, кървава порка, разкрасена като стара мома свирня, пъздерки и мн. др.
Може ли да се зафиксира точен час за срещата на Миражко със Слънчевия човек? Може би това е мигът, когато изгубилото се пастирче безпомощно реве на глас или водата на вира се чуди „на кой от двата водовъртежа да се отдаде”, или когато „улицата дъхти на зора”. Или когато детето осъзнава в лабиринта на Усойна, превърнала се в символ, че е спасено свише: „…всяка клетка от тялото ми и всяка фибра на душата ми сякаш се разтвори и разшири отвътре”. Фантазното в почерка на автора е другата плоскост, позволяващо полифонично тълкуване на образи и идеи. Истинска или илюзорна е срещата на Миражко със Слънчевия човек, оставил сандалите си в Небесните ливади, за да превъплъти човешките си черти с тези на Слънцето? Тук Слънцето е извор на Живот, на радост, без сянка от мисълта за залеза,която откриваме у една Дора Габе /”Почакай, Слънце”/. То не е обект на студено наблюдение на бездуховни учени, лишени от морал /вж. доц. д-р Р. Русев „ „Словото - начин на живот”, изд. „Лени Ан” 2011 г. за есето на Н. Хайтов „Слънце ненагледно”/. Каталясало от труд, принудено да става в тъмни зори, пастирчето с мокри крачоли, зъзнещо от студ, много преди хард рок бандата „Юрая Хийп” с песента си „Юлска утрин” да направи моден празника „Джулая”, посрещан от хиляди на брега на Черно море /1 юли/, открива своето Черно море в Янтра, Енинска или в Синия вир, посрещайки ежедневно своя Изгрев, извършващо своя свещен ритуал, питайки небесното светило: „Ти ли пулсираш с моя пулс, или аз - с твоя?” Не е ли точно този миг мигът на откритието, „практиката на оличностяването”? Читателят няма да може да забрави един откъртил се от душата на автора вик: „Всичко в мене е слънце!” Викът на Човек, осъзнал духовното начало в себе си, припознал се в Слънчевият човек.
Един от многобройните въпроси, които поставя текстът, е въпросът за личния избор. Навярно и Владимир Луков вярва, че всичко, включително и изборът в живота, се свежда до личността и нейните права. Но Животът ни показва друго. Той ни отнема правото на личен избор. На мястото на Слънчевия човек в гърдите на милиони по света гори Кладата на протеста. Събитията напоследък показаха, че българинът не прави изключение. България е на кръстопът тъй, както никога не е била. Затова ми се иска да настъпи оня ден, когато тя, България ще се отърси от омразата, отчаянието и безпътицата и ще намери онова здраво място, където ще почне да расте тъй, както расте габърът в повествованието на Луков:
„Вижда се това дърво така, във вид на храсти, само по терени и места, които вече е решило да завоюва стъпка по стъпка. И щом се усети силно там, изоставя храстовидната си форма и се юрва нагоре като мощно дърво”.
Ето, такава искам да видя България - като мощно дърво, юрнало се нагоре. Тогава българинът ще усети дълбоко в себе си отново Слънчевия човек и ще намери мястото, откъдето започва БЕЗКРАЯТ.

Владимир Луков, „Мястото, откъдето започва безкраят” Том I. Книга за /не/ послушници
Издателство „Пропелер”, София, 2012 г.