Красимира Василева

КОКИЧЕТА ПРЕД БЛОКА

Всички жилищни блокове остаряват - не толкова сградите, колкото хората в тях. Те идват млади и с малки деца и животът им е труден, но динамичен. После децата порастват и заминават. Пенсионираните родители остават на пейките пред входовете, за да ровят в спомените си или в импровизираните градинки пред блока. От време на време в някой от входовете лъсва ковчег, после се бялва некролог. И тишина - сива и дълга…
А градинките пред входовете остават - като символ на загубената или ненамерената цял живот къща с градинка. Остават цветята. Те не знаят, че ръцете, които са ги засадили, вече гният в пръстта, и всяка пролет надигат главици и вдъхват благодатта на небето и слънцето. Ще мине едва проходило дете и ще ги посочи с пухкавото си пръстче, а на лицето му ще грейне възторжена усмивка…
Вечен кръговрат, чиято тайна човешката душа копнее да узнае.

СКИТНИК МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ

Така се нарича един от романите на Джек Лондон, книга, струва ми се, малко известна у нас. В нея героят разказва за предишните си съществувания в други тела и когато я прочетох, неочаквано за себе си разбрах, че Джек Лондон е бил привърженик на идеята за прераждането на душата. Аз не вярвам в това, вярвам единствено във Възкресението, защото апостол Павел в Посланието си до евреите казва - веднъж се живее и след това съд. В книгата си „Траектория” известният майстор на висшата европейска мода Пако Рабан също разказва за предишните си съществувания на земята - в други епохи и в други географски ширини. Представителите на вярата в прераждането стават все повече, уви, и вместо да се възползват от възможността на четат Библията, хората популяризират Дънов, Рудолф Щайнер и т.н. и т.н. И макар че ходят в храмовете, те не се замислят, че Църквата винаги е отричала прераждането.
Вселенските закони не са подвластни на желанията и волята на човека. Но ако ме питат бих ли искала да живея отново на Земята, бих отговорила отрицателно. По-добре е да бъдеш скитник между звездите. Да си свободен от физическото тяло, за което човек трябва непрекъснато да се грижи и за което трябва да бъде благодарен. Но с което никога, никога не бива изцяло да се отъждествява…

НЕВИДИМАТА ПТИЦА

Зърнах тялото съвсем случайно през открехнатата врата на външната стая на моргата. Голо, дебело, неподвижно, жестоко разрязано. Уморено женско тяло, от което животът е отлетял.
Не потръпнах от отвращение - просто едно мъртво тяло. Това не е жената, която е обичала, раждала, отглеждала деца. Това е тялото - само, оставено голо на студа, и вече нищо не му е нужно. А хората полагат толкова много усилия за благополучието на тялото. И толкова малко мислят за душата - тази невидимо отлитаща птица. Всъщност, ако не е вярата в нейния вечен живот, всичко на този свят става безсмислено…

НАКЪДЕ ЛЕТЯТ СТРЕЛИТЕ

Романтикът Джубран Джубран казва, че по Божията воля ние сме лъкът, а децата са стрелите, които изстрелваме в бъдещето. Едно бъдеще, в което няма да влезем, но имаме право да мислим за него. Какво ще е то? Всички ние сме наредени в редици и съединени с вериги. Знанията и духовната светлина сме получили от поколенията преди нас. А какво ще дадем ние на наследниците си?
Вече над 20 години у нас се говори и пише за въвеждането на Вероучение в училище. И за толкова много години не е направена и крачка в тази посока, напротив. Оказа се, че западният свят, който за мнозина беше алтернативата на атеистичния социализъм, не е свят нито на свободата, нито на духовността. И днес, когато се изисква да бъдем много толерантни към „другостта”, същият този свят вече налага забрана да се споменава името на Иисус Христос в училище… И не мога да повярвам, че народът ни, управляван и до днес от атеисти, ще извоюва духовна светлина за децата си. Но дано с Божията помощ да стане чудо и бъдещето да опровергае мрачните прогнози.