ПРАМАЙКИТЕ
ПРАМАЙКИТЕ
Акага, Ахинора, Агата,
Иванка, Гина, Тонка, Елена…
От паметта на времето излезли -
безценни бисери, безсмъртен ген,
сияещи като икони звездни,
пробуждат ни сега и теб, и мен.
Те идват в часовете ми среднощни -
прамайките ни - български жени,
пристъпят тихо, достолепни, мощни,
кръвта в сърцето ми звъни, звъни!
Присядат кротичко и мълчаливо
ме гледат с питащи очи:
защо народа не живей щастливо,
защо живота му така горчи?
- Жени, забравихте ли, разкажете,
байраците да шиете в нощта,
онези бели ризи за мъжете,
в които тръгват с песен към смъртта?
Мъже, търсете своя Кан ювиги
или Ивайло - живи са, сред вас!
Воалът на нощта с любов обви ги…
Спасението е в самите нас…
СПОМЕН ЗА КОЛЕДАРИ
Ах, ето ги - по двечки или трички,
пристъпят бодро, бодро в утринта,
преметнали през рамото торбички,
понесли във сърцата песента
за бога млад, родил се в тъмна нощ и,
за влъхвите, предрекли му, че цар
ще бъде на земята, а и още
най - светъл на душите господар…
Извиват глас пред сънните стопани,
разкриват с плам най-благата си вест,
че мир сега за всички ще настане
и ще живеят за едната чест!
А бъдника в дома им не догаря,
отваря се небето в светлини,
че господ бди над майчица България -
предрекъл и щастливи бъднини.
Вървят в тъмата млади коледари -
от древността към утрешните дни.
И този празник все ще се повтаря
в душите им до сетни старини!
СУРВАКАРИ
Сякаш вчера да беше. Яки пръчки
свивахме двамата с брат ми в захлас.
Светеха в печката весело съчки,
мама припяваше с най-нежен глас.
Кичим суровачките си за празник…
Татко ни гледаше с много любов.
Слагаме лентички разнообразни,
учим набързо нов благослов.
Утре по снежната бяла пъртина
двама ще тръгнем във ранни зори,
ще честитим пак за Нова година
на животни и на хора добри!
Ще съберем ние хляб и парички
и ще се хвалим сред много деца!
Нова година е празник за всички!
Грейват за дълго щастливи лица!
Някога беше. Днес зли политици
шибат без милост народния врат.
Литват децата, като птици
в други страни, а в душите ни - ад!
Няма ги внуците. Без сурвакари
буди се в паника мойта страна.
Шетат ли, шетат крадци - кокошкари -
нищичко свято вече няма цена…
ИВАНОВДЕН
По вековна традиция гигенчени празнуват Ивановден
чрез своите „мечкари” - кукери. Те гонят с танци злите духове
и благославят домовете за здраве и плодородие.
На Лозана Конова
Съмва се. С глас петлите раздират
черното було на зимната нощ.
В трепет неволно децата примират -
идват мечкари с невиждана мощ!
Чакани дълго, те бързо пристигат,
Бие тъпанът трам - та - та - та - там.
Светнали къщите, с лампи намигат -
скъпите гости са тук, или там!
Маските страшни, но пъстри шевици
гушкат се в ризи на мъжки гърди…
Черпят ги с вино, за здраве, девици,
светят очите им като звезди!
Води кавалът най - бързите стъпки,
грее домът, пълен с радост и смях,
чак те побиват изгарящи тръпки -
звуци извират от кожия мях!
Цялото село е кошер възбуден,
слиза по обед за общо хоро.
Гледа светът във захлас и учуден -
зрее във всекиго само добро!
НОСТАЛГИЧНО
Народът ни не може вече да празнува -
от прехода е силно изтерзан,
затуй по-често в нощите сънува
предишния си Трифон Зарезан,
когато обичните ни невести
замесваха с любов тесто в зори
и пълнеха торби с мезета свестни,
и виното във бъклица искри…
Изпращаха ни с китки те за здраве,
в лозята влизахме като във храм!
Подрязвахме лозите, после прави
виното пиехме. Отгоре взрян
светецът Трифон ни следеше
как вием за главите си венци,
и как хоро по склона се въртеше,
сподиряно от песни и звънци!
Сега какво е - всичко в нас е скъпо,
не трепка радост в ничие сърце
и българинът гледа все по-тъпо
света с безизразното си лице !
МАРТЕНИЦАТА
Тази легенда, до нас долетяла,
зная от мама - бях още момче.
Литнала лястовица черно-бяла,
тайно с двуцветен конец на краче.
Волга и Днепър под нея блестели -
търсила дълго тя КАН Исперих…
Минала дълги, предълги предели
и го намерила край Дунава тих!
Знак му предала - червено и бяло,
знак от любимата, малка сестра -
в кървава битка все пак оцеляло
племето българско и няма страх.
Радост преляла в сърцето на Кана,
бликнали сълзи, една по една…
С друго конче той изпратил покана -
гост да му бъде тя в нова страна!
Нейният знак закачил на гърдите.
Месецът бил е предпролетен - Март…
И оттогава, насетне, дедите
свято го тачат, като пролетен дар.
Днес се закичваме с обич, за здраве,
в мир да живеем във този живот,
всеки на други добро да направи
тук на земята, под синия свод!
ПО НОВ ПЪТ
Чужда реч отвред ни залива,
чужда музика в нас звучи…
Яростта в сърцата прелива,
няма повече да мълчим!
Щото светът уж бил глобален
и за всеки да има дом,
а се оказа май вербален -
по лош от Гомор и Содом.
Коренът ни вече изсъхва -
скубят го без да ни жалят!
Кой това го предрече? - Влъхва,
Моисеевите скрижали?…
Но България ще отърси
паразитите от гърба!
Нов път скоро тя ще потърси,
та макар и в страшна борба!
ПРОДАВАТ ТЕ, ЗЕМЬО!
Земьо българска, майчице скъпа,
късат снагата ти без капка жал!
Вие народът ни - от страх изтръпнал -
люто прободен от чужди кинжал.
Кой ли от тебе не граби със злоба ?
С ярост променяха твойта съдба!
Злите врази потънаха в гроба,
ти устоя в безпощадна борба!
Днес те продават бандити - тузари -
бързат България да заличат -
сякаш възкръснали древни хазари -
удрят на бъдното черен печат…
Но от недрата народни извират
сили нечувани като вулкан -
чуждо не искат, за свойто умират!
Тътне в закана твоят Балкан!…
БЪЛГАРИЯ ЩЕ БЪДЕ
Да си българин днес е опасно,
патриот да си - още по-зле!
Няма бъдеще! Всичко - неясно…
Кой така ни прокле?
Оглупял е народът ни просто,
или сила в душата таи -
да премине на времето моста
и живота си да устрои?
Да преглътне днес всички обиди,
на чедата си сам да прости?
Че България вечно ще бъде -
на земята и във моя стих!
ОБЕЗВЕРЕНИ
Дотътрих своя камък до върха й -
сега какво, приличам на Сизиф?
Крещя самичък от високо хай, хай,
но чува ли ме някой в строя сив?
Глава обронил е сега народът,
с посърнало от срам и гняв лице,
и няма сили злото да преброди -
изгубил вяра, идеал и цел.
И само нощем, късно във съня си,
дочува звън на бойни стремена
и втурва се пожара да угаси,
обхванал вече цялата страна…
Но съмне ли, не търси Аспаруха,
търпи и стене - мъничко дете -
и пие в механата за разтуха…
Разрухата ни все расте, расте…
РЕАЛНОСТ
За кой ли път самички сме във хола…
Приглася телевизорът встрани -
бандитите живеят най-охолно,
гладът сред хората се настани…
Пиеса разиграват в парламента.
Главите ни промиват със лъжи -
тоз бил крадец, а другите пък мента -
театрото безкрай ще продължи…
И няма сметка кой да им подири -
отнетото от нас да върне в бой…
И в пъкъла до крак да ги натири,
та да не видят никога покой!
ЕВРОПОМАНИ
„О, неразумний юроде,
поради что се срамиш
болгарин да се наричаш?”
Откъснати от българския корен,
забравили родители, деди -
витаят като сенки неуморно
и нищичко не е като преди…
Превърнати сега в слуги и роби
на старата Европа ден след ден -
затънали във дългове, тегоби -
крещи духът им - с хитрост победен!…
Но хвалят се в захлас с паспорти чужди -
прекъснали са пъпната си връв!
Но винаги те там ще са ненужни,
завинаги ще бъдат чужда кръв!
И техните, невинните, дечица
в света ще бъдат ничии деца…
България - ранената вълчица
тъжи и стене с хиляди лица!
Откърмила с любов безброй юнаци,
останала сама , без дух и плам…
Днес пустите села са тъжни знаци
на хитричко изпълнения план…
СКОБЕЛЕВ ПАРК
Построен от плевенчани
от благодарност към Русия -
Освободителката
Сега мълчат железните топове,
насядали из младата гора,
дошли при нас като далечен спомен
за битките и страшното „ура!”
И Скобелев, преселил се в легенди,
не свири за атака в този ден.
Туристите заключват в свойте бленди
музея от потомците граден.
И колко много весели дечица
топовете превърнаха в коне!
Над тях прелита като в песен птица -
из приказките да ги поведе…
Но вслушани в игрите неспокойни
топовете и днес не спят, а бдят!
Потрябва ли - под знамената бойни
те свойта песен пак ще заредят!
