Лилия Семова

На СИЛВИ - моята
златокоса и синеока дъщеря

В „бялата стая съм”. Вече седмица. Иглите се впиват в ръката ми и си въобразяват, че ми вливат живот.
Седмицата отново започва. Погледът ми излита навън. От деветия етаж виждам как животът си облича делничните раздърпани джинси. Силно чувствителна, изтръпвам от свистенето на големи гуми, човешки стъпки и протяжната песен на линейка. Даже полетът на прелитащите чайки ме притеснява.
Всяка сутрин пръскам живот във вид на парченца хляб и трошици върху прашната ламарина на прозореца. Последните дни там кацат двойка гълъб и гугутка. Мъжкият каца пръв, върти глава и очи, издува гърди, за да покаже, че всичко е спокойно, но дори да се появи някаква заплаха, той ще е достойна закрила на нежната си половинка. Още с първото почукване на човката му, тя долита. Пристъпя ситно и срамежливо като малка нежна японка. Леко отрива гушка в крилото му, а той й побутва малки парченца хляб, натрошени на ситно. Чува се звук от човките по ламарината. Поклащат си главите и се гледат в очите. От тях струи обич и взаимност. Светлосивият цвят на оперението им се проектира прекрасно върху синия фон на морето.
Каква красота и идилия! Около гушката на гугутката има наредени кафяви и зеленикави перца като мъниста. Те нескромно се полюляват от сутрешния бриз.
Над парка пред болницата летят големи бели чайки. С няколко маха на крилете стремглаво се насочват към избраната посока. Стряска ме напористия им полет, подплатен с много шум. Крилата им са хищно разтворени, перата твърди. Полетът им е режещ, без романтика.
Изведнъж една стара чайка стремглаво се спуска върху двойката гълъби и хвърля студената си сянка върху тях. Грабва едно по-голяма парче хляб и отлита със свистене на крилата, отнасяйки тежката си сянка.
Двойката гълъби вече ги няма. Добре, че още са двама! Хищническата, завистлива и властолюбива чайка не ги раздели! След малко ще дойдат пак, помъчили се да забравят злото. Ще издават гърлени звуци на удоволствието, че могат да се радват, да се обичат. Знаят, че са живи!
Разхождайки се по перваза на прозореца те знаят- ласката и обичта могат да дойдат от ръка, опъната на кръст от системите. Вярват ми и сърцето ми се изпълва с много топлина и жажда за живот. Тръгвам към прозореца с пълни шепи нежност и копнеж. Боже, колко ми се живее!