БОХЕМ
„Океански риболов” взе да губи височина. В снагата на тоя горд, едва тридесетгодишен морски орел, се впиха рояк непознати доскоро паразити, мутирали като синдици, реинтератори, реформатори и още плеяда ре - „доброжелатели”, започнаха да го скубят „перо” по „перо” година след година, докато преди да го доведат до реанимация заприлича на проскубан лешояд, съвсем се сниши и, изгубил последни сили, се сгромоляса полумъртъв на брега. Колкото „пера” бяха останали се разпиляха из пристанищата на света и у нас под формата на разкапани от ръжда и немара кораби, в очакване на окончателната присъда.
„Орелът” беше мат!
Истинските му рожби, моряците, останаха на „сухо” и той се оказа длъжник милиони долари на голяма част от тях - за неизплатени заплати от последните рейсове.
Една от тия рожби беше Хидалгото. И преди е ставало въпрос за него, но тогава той беше съвсем млад човек, още не беше прекрачил прага към зрелостта, нямаше семейство, беше съвсем небрежен към себе си и доста затворен, но битуването по корабите го понаучи на някои неща и той стигна до извода, че най-удобния начин на живот е да застане в защита на името си и да бъде истински идалго - в смисъл джентълмен и благородник… Не, не в оня донкихотовски смисъл /макар че на кораба, когато станеше въпрос за него казваха: „Кой, оня лекият ли?”/, като оня ватман, дето после стана еталон за етикеция и се самообяви за част от елита, а истински благородник по душа.
„Орелът” му дължеше около две хиляди и петстотин долара за повече от година и половина, а самият той, останал на „сухо”, не преставаше да обикаля нароилите се корабни агенции и да подхваща каквато работа му попадне, защото безделието беше негов враг. Той на тия, които бяха изгонили глагола от бита си и имаха трудов стаж около нито един ден, гледаше като на дребни хорица, лилипути, а общуването с такива води до изкривяване на гръбначния стълб. Също така не обичаше да фамилиарничат с него непознати, нито той с тях - това бяха простотии и умишлено беше пропъдил от лексикона си обръщенията: бе, ма, како, лельо, бабо или: бай, бате, чичо, дядо. При него те изглеждаха така: момиченце, девойко, млада госпожице, мадам, уважаема госпожо и в по-редки случаи - мила, а към мъжете - юнак, младежо, господине или приятелю.
Хидалгото не беше от Бургас, но живееше тук, откакто се помни и много го обичаше - за него той беше единственият български град, който има европейски скепсис, докато другите градове се увличаха. Обичаше неговите улици и сгради, неговите паркове и плажове, неговите бистра и ресторанти, особено „Панорама”-та и тия до входа на морската градина около „Латерната” на Руси, където след рейс бохемстваше по цели нощи, черпеше приятели и познати и се наслаждаваше на красотите на живота. Изобщо обичаше красотата, била тя под формата на един град, жена или дори само на един жест - караше го да забравя за човешките си предели и да се чувства щастлив. Но сега, след година и половина на сухо, макар че припечелваше тук-там по нещо и жена му имаше стабилна професия с добра заплата, беше така отарзанял, че заобикаляше и най-евтините кафенета - не можеше да си се представи провесил нос над едно кафе, като някакво мезе или досаден самотник… или пък някой да го черпи. Опазил Бог! Затова, в такива моменти, като му писнеше да обикаля из разните там агенции и фирми, „емигрираше” на ранчото си - да се поотърси от това ежедневие, а и жена му да си отдъхне от него.
„Ранчото” беше една рибарска барака край село Черноморец - наследство от баща му, скована сякаш с дъски от ноевия ковчег. Бараката дремеше като каталясал бараба на брега на морето и с единственото си прозорче гледаше към него. Вътре беше по-друго - имаше ток, водата беше наблизо и Хидалгото се бе погрижил да си създаде уют. Ново легло, стол, маса, котлон. На стената бе заковал лавица и подредил отбрани, все поучителни книги. Под тях - радиошкаф-грамофон и купчина плочи: Пако Де Лусия, Сарасате, Мануел Де Файа и избрани фламенко. Върху шкафа се пъчеше половин метров рицар-идалго от бронзирана пластмаса. Рицарят беше брониран от шлема до ходилата. Между леко разкрачените му нозе стърчеше забит огромен меч, върху чиято дръжка идалгото бе поставил ръце… Купи го от Кадис още първите рейсове. Но на един кораб винаги се знае кой какво прави и какво купува и моряците взеха да го поднасят. Когато им омръзна му лупнаха прякора Хидалгото и той с годините така свикна с него, че чак се вживя. Сега същият рицар, неговият втори кръстник, заемаше почетно място в бараката.
Хладилник не му трябваше - няма да се заселва тук… Телевизор? Не! Телевизията го занимаваше само с политика, а за него политиците бяха празни и скучни хора. Той си имаше максима - човек, който поне веднъж в живота си не е бил лош пример за другите, е скучен човек. Но, ако се позамислиш… Откъде да си сигурен, че всичките тия образи, които се напъваха от екрана да се доказват за лидери, не се стремяха към политиката и властта само и само да докажат чрез нея, че никак даже не са скучни. И както казал оня шоп: „Оно се баш не знае!” С две думи не ги понасяше. Приемаше като лично оскърбление цялата тая екранна мъглявина от думи, която се мъчеше да му внуши, че узаконяването на мизерията, в която е затънал, е прогрес… Стига вече с това светло бъдеще! Дори веднъж у тях, и то пред гости, за един такъв изявен лидер, който беше вирнал нос от екрана, без да усети как думите се изплъзват от устата му, беше казал: „Тоя имам чувството, че съм го абортирал!” Жена му го беше срязала: „Престани с твоите простотии, засрами се!” Но на дон Хидалго нито миглите му окапаха от срам, нито си промени мнението. Един от гостите, решил да поуспокои духовете, се беше намесил: „Има и по-страшни неща, Хидалго, виж колко хора загиват при катастрофи, от куршуми…”, но Хидалгото, без да го доизслуша, го беше прекъснал: „Нека не се намесваме в Божието счетоводство!”.
Въпросът беше за „ранчото”, в което нищо повече не му трябва, но все пак това си беше само един временен оазис и не му решаваше проблемите.
Един прекрасен летен ден, в края на юни, след едно такова няколкодневно „емигриране”, беше му омръзнало да се разхожда, да слуша Де Лусиа и да бъде сам, той се прибра в Бургас, където го очакваше луда радост - „Орелът” му беше пратил послание да отиде и да си получи част от парите - около хиляда долара.
На следващия ден, около обяд, захвърлил цялата си тарзания, звънящ от елегантност /всъщност Хидалгото си беше магнетичен мъж/, отиде до управлението и си взе парите. Наброиха му стойността на хиляда долара в английски лири. Спря такси /това тролеи, автобуси - бяха минало/ и слезе на гарата. Първо трябваше да върне стоте долара на Янко - колега и приятел, които беше взел назаем от него още преди две години в Лисабон. Янко държеше павилион на гарата за кафе и закуски - в момента имаше много работа и не им остана време да си поприказват.
Хидалгото се върна до светофара пред гарата, пооправи вратовръзката и се огледа - фантастичен ден, красиви хора, град-магия…
Светът беше започнал да прилича на себе си.
Стойката му беше привлякла вниманието на едно такси и то спря до него. Шофьорът се наведе до стъклото и попита:
- Господине?
Без да се изненада Хидалгото каза:
- Искам да ме оставите пред хотел „България”!
Шофьорът го погледна изненадано:
- Но, господине - каза той, - хотел „България” е на петдесет метра от тук. Ето, там, вижда се!
Хидалгото го изгледа снизходително:
- Младежо, аз не ви питам къде е хотел „България”, а искам това такси да ме остави там!
- Извинете! - смути се шофьорът, отвори вратата към него и се дръпна - Заповядайте! Но ще трябва да обиколим - тази улица е забранена!
- Не, направо! - отсече Хидалгото, настанил се вече в таксито - На моя отговорност! - и потупа с длан вътрешния джоб на сакото си.
Шофьорът рече „пуф” с уста и подкара по забранената улица. Половин минута по-късно, вече пред „България”, Хидалгото извади банкнота от пет лири и му я подаде:
- За риска! - каза той и слезе от таксито.
Влезе в кипро магазинче наблизо и си купи кутия цигари „Давидоф”, хареса си красива пиезокристална запалка и купи и нея - някак не вървеше да запали една „Давидоф” с еднодневка тип „Мики Маус”, като неговата. Излезе и се насочи към „България”. В това време зад гърба му се разнесе игрива мелодия. Обърна се и видя един дребничък човек да разтяга малкото си акордеонче, като напредваше по улицата, танцувайки от единия до другия й край. Свиреше и танцуваше с такава радост, сякаш летеше. Лятното му палтенце се вееше зад него, тласкано от устрема на танца.
Хидалгото се заслуша в мелодията - това не беше нито хоро, нито валс, нито поп-фолк, нито дори чалга, каквито обикновено свирят уличните музиканти. Това беше някаква непозната за него музика - нещо средно между латиноамерикански ритми и френски шансон, но във всички случаи изпълнявана от виртуоз. Хидалгото тръгна след него. Не, това наистина не можеше да бъде никакъв уличен музикант - по-скоро професионалист, който поредната вълна на вечно стартиращите програми и реинтеграции беше изхвърлила от някоя сцена, на който също като него, му беше дошло до гуша и беше разпънал акордеончето да си посвири сред хора.
Акордеонистът спря до тротоара пред „Изложбената зала” на художниците, извади бяла кърпа, обърса с нея челото си и клавишите на акордеончето и подхвана нова мелодия, по-бавна, но игрива и също толкова виртуозна.
Хидалгото го послуша още известно време, приготви една банкнота, застана пред него и се огледа. Но наблизо нямаше нито кутия, нито някакъв калъф или шапка - там лежеше само дрипавата сянка на акордеониста. Поколеба се, сгъна банкнотата, пъхна я в горното джобче на сакото му и се дръпна две крачки.
- Поклон, маестро! - каза той и се запъти към „България”.
Беше огладнял.
На входната врата едва не се сблъска със свой познат от корабите, под ръка с усмихната млада жена.
- Здравей, приятелю! - поздрави той и не че жената с „приятеля” беше кой знае каква красавица, но той се почувства длъжен да й направи комплимент - За първи път те виждам с такова хубаво момиче!
Жената /може би и съпруга/ престана да се смее и лицето й леко помръкна.
„Приятелят” се смути и рече хладно:
- Здравей, Хидалго! - прегърна жената през рамо - Не му обръщай внимание, Хидалгото от ден на ден ослепява! - заобиколиха го и се отдалечиха.
Той само повдигна рамене и влезе в партера на хотела. Преди да се качи в ресторанта „Панорама”, погледът му се спря върху витрината на златарския бутик до него. Преди две години двамата с жена си пак така стояха пред тая витрина и тя въздишаше над един доста масивен златен пръстен с тюркоаз. Тогава той без много да му мисли обеща да й го купи щом се опаричи… Пръстенът още си стоеше там. Без всякакво колебание влезе вътре и каза, че го купува. Не се пазари. Плати каквото му поискаха. Изчака, докато подпечатат сертификата и го опаковат, прибра го грижливо във вътрешния джоб и без повече да се заплесва се насочи към „Панорама” -та.
Седна до прозореца на любимата си маса, погледна менюто и поръча наведнъж всичко - сервитьорите си знаеха кое кога да поднесат: голяма финландска водка с натурален сок, панирана лангуста с лимон, сухо бяло вино „Траминер”, бутилка минерална вода и пържен калкан със задушени зеленчуци.
Повече от час се наслаждава на хубавата храна. Почиваше си между отделните ястия, запалваше една „Давидоф” и впиваше искрящ от доволство поглед към ширналите се под него покриви и лъщящото в далечината, спокойно море. Като привърши с обяда и взе да му поомръзва, извика е елегантен жест сервитьорката и поиска сметката. Когато тя сложи червена папка пред него, той я открехна, видя сумата, извади две банкноти и ги постави върху нея. При вида на непознатите пари /не бяха нито марки, нито долари/, сервитьорката леко се обърка:
- Господине, извинете, но с чужди пари не работя!
Хидалгото се изпъна на стола и я погледна някак особено:
- Девойко, - каза вежливо той - това тук е английската кралица! - и почука с пръст банкнотите - Вие да не си помислихте, че е Цола Драгойчева?
Сервитьорката беше съвсем младо момиче и не знаеше коя е Цола Драгойчева - взе банкнотите от масата и ги разгледа пресмятайки:
- Български пари нямате ли?
От единия край на ресторанта към тях приближи издокаран с папионка мъж, спря до масата и попита:
- Някакъв проблем ли има?
- Всъщност, не! - побърза да каже момичето, прибра банкнотите в папката и се отдалечи.
Мъжът с папионката тръгна след нея. Като се поотдалечиха, момичето го попита:
- Тоя пиян ли беше?
- Остави го! - каза той - Тоя и да пие, и да не пие, все тая.
- Задръжте рестото! - подвикна Хидалгото от масата си.
Допи виното и стана. Трябваше да се довърши ритуалът - кафе и малък френски коняк във фоайето на хотела. Тук беше му доскучало.
Във фоайето беше шумно. Мина първо покрай бара и искрено се изненада, като видя зад него да стои познато лице от по-предния персонал.
- Здравей, мадам! - каза той зарадван - Така застрашително си се разхубавила, че не можах да те позная.
- О-о, мерси, Хидалго, - каза мадам - какво ще пиеш?
- Е, нали знаеш! - каза той небрежно и тръгна към близката свободна маса.
Беше пълно с красив „свят”, а както вече казах, Хидалгото обичаше красивите „неща”. През дългите си скитосвания из океаните той си беше изградил представата, че всички жени са ангели /е, някои след това добиваха реален образ/ и неотклонно се придържеше към това си самовнушение.
Отпусна се на фотьойла до масата и си поръча. И още докато отпиваше от коняка усети, че го наблюдават. Хидалгото опипа с очи наоколо и засече обекта - беше една силно изрусена дългокоса комета с пищна карминени устни и шикозно сако от майско-зелена коприна, през няколко маси срещу него. Хидалгото реши да кръстоса поглед с нея, но се получи сблъсък. Един истински магнетичен сблъсък на погледи, от който буквално полетяха искри. Хидалгото не можеше дълго да издържи на женски поглед, дръпна очите си, отклони ги към служебната маса, където седеше момиче с кошничка рози и я повика с жест. Плати всичките рози, заедно с кошничката, прошепна на момичето някакво послание и кимна с глава към насрещната маса. И само след минута, поканен на същата маса, той се представи и седна до русокосата. Срещу тях седяха още две млади дами, екстравагантно облечени. Размениха по няколко думи, Хидалгото се въодушеви, каза с широк жест: „Днес ви осиновявам” и поръча бутилка хубаво шампанско по тяхна препоръка. Чукнаха се за здраве и русокосата го заразпитва, коя зодия е, какъв одеколон използва, с какво се занимава и когато той каза, че е моряк /Хидалгото не умееше да лъже/ тя реши, че единият й нокът нещо не е наред и се съсредоточи в него… Явно беше поизостанал от времето, след като да си моряк вече не е много престижно. Без да иска се заслуша в разговора на двете дами срещу него - едната убеждаваше другата, че попаднала на един фантастичен крем, който само с едно намазване толкова ефикасно изчиства всякакви пъпки, че чак смъква кожата…
- Тоя крем - намеси се неволно Хидалгото - като оня с руските часовници… Били най-бързите в света.
- Моля? - не разбра дамата - Какви руски часовници?
Но до масата в тоя момент застана небрежно-необръснат по последната мода мъж, с кожено яке и златна верига около врата, погледна я само и каза двойка цифри. Тя припряно изгаси цигарата, взе си чантичката и изчезна.
Не бяха минали и две минути, когато същият небрежно-необръснат се върна, каза още една двойка цифри на другата дама и тя също изчезна набързо. Русокосата беше приключила с нокътя си и Хидалгото реши да я заговори, когато същият „разпределител” се изправи до масата за трети път и пак кодира нещо. „Събеседничката” му взе кошничката с розите, не каза нито довиждане, нито до скоро и се отдалечи. Пътем поспря до служебната маса и постави кошничката върху нея. Момичето й подаде нещо /вероятно банкнота/ и тя потъна в джоба на майско-зеленото сако. Чак тогава в мозъка на Хидалгото щръкна една гънка и той проумя, че беше попаднал на истински „летящи ангели”.
Ангели в темп!
Не си допи шампанското, закопча сакото, стана и напусна сградата.
Беше започнало да се здрачава. Най-неприятното от всичко бе, че фиестата не беше потръгнала и по никое време трябваше да сменя интериора.
До входа, сякаш изпод земята, пред него изникна Янко, приятелят му от павилиона на гарата. Въздъхна облекчено и каза:
- Хайде, бе, Хидалго! Къде ходиш цял следобед?
- Там, където трябва! - отговори Хидалгото учуден - или някъде наблизо.
- Абе, не знам, два часа обикалям! Убих се да те търся!
- Да не би някой влак да ти е сгазил бизнеса…?
- Слушай, майтап няма! Загивам прав!
- Ами, тогава да седнем някъде…
- Недей, говоря сериозно. Нямам време за изпълнения - до утре най-късно трябва да намеря едни пари, иначе свършвам! Затова те търся. Само след няколко дена ти ги връщам!
От самото начало Хидалгото усети накъде отиват работите, а за връщането изобщо нямаше и съмнение - не беше за първи път и попита:
- Ами, да те спасим тогава, за какви пари става дума?
- Около сто лири! - побърза да каже Янко - Знаеш, че ще ти ги върна.
- Това последното ме обижда, но ако става въпрос за толкова пари, - каза Хидалгото и направи лека пауза, от която Янко леко се напрегна - то ти нямаш абсолютно никакъв проблем! - допълни той, извади портфейла и му наброи сто лири.
Когато приятелят му побягна да си върши работата, той погледна още веднъж в портфейла, затвори го грижливо и го прибра.
Денят беше свършил.
Извика такси и се насочи към къщи.
Жена му гледаше телевизия, когато го усети да влиза в хола.
- Хайде, бе, къде се мотаеш цял следобед и ме караш да си късам нервите! - посрещна го гласът й.
- Че аз няма да ти обяснявам постоянно! - каза той спокойно. Приближи, постави едно пакетче на масата - Това е за теб! - и се наведе да я целуне по бузата, но тя леко го отблъсна.
- Пфу-у, целият вониш на кръчма!
- Ами ти да не искаш да воня на бакпулвер…
- Престани! Взе ли парите? - прекъсна го тя.
- Свършиха! - каза той някак смирено.
- Свършиха? - сепна се жена му - Как така свършиха? На Монката жена му се обади и каза, че са ги взели!
- На Монката жена му! - въздъхна той - Монката цял живот е бил късметлия…
- Как така все за тебе свършват, бе…?
- Ей така! - сопна се той за първи път тоя ден - И аз не знам как така? Под носа ми свършиха! Няма пари! - и предусетил, че нещата отиват на преждевременна „емиграция в ранчото”, преметна сакото върху дивана и се насочи към кухнята.
Жена му го проследи с недоумяващ поглед, взе пакетчето от масата, разопакова го и отвори кутийката. Златният пръстен проблесна меко и сякаш й намигна с тюркоазеното си око. При вида на това съкровище жената се стъписа изумена. Нещо я преряза през корема - остави пръстена на масата, извади портфейла от преметнатото на дивана сако и набързо го прерови. В една от преградките имаше само няколко банкноти от по десет лири.
- Ле-ле! - изхлипа тя, изтърва портфейла и отпусна ръце.
Постоя така потресена и се тръшна на дивана. Покри с шепи лицето си и простена:
- Тоя сбъркан човек, Боже…!
После похлупи лице върху масата и заплака.
