СЛИЗАНЕ ОТ КРЪСТА
Анита Коларова споделя в книгата си „Слизане от кръста” своите прозрения за любовта, за смъртта, за изкуплението и прошката, за преходното и вечното, за изстрадването на истинските ценности, за дъжда, за есенните дървета, за угасващите циркови артисти.
Лаконично, бегло, без каквито и да е сантименталности и сърцераздирателни „сцени” тя успява да щрихира контурите на изнуряващото човека ежедневие („Перпетуум-мобиле”, „Глухи отпечатъци”, „Казино” и др.). Това е свят, в който човек мъчително търси ключа към себе си, своето място в живота въобще. Свят, в който „децата и вълчетата са гладни”
(„Модус моренди”). Свят суров и истински, където:
Животът къса с вълчи зъби
парчета
кърваво месо.
„Беззъба елегия”
Това е свят, в който миналото и бъдещето са в настоящето, макар че вече никой не разнася „през комшулука жар” („Жива пепел”). В него „Афродита е къщовница”(„ППДК”)*, Нерон се страхува от всички, а каменната Венера не може да нахрани никого - „…В гърдите на Венера няма мляко”.
Това е свят, в който Богородица пътува към своето благовестие, а Иисус е разпъван ежечасно в нечия душа на кръст. В него „образът зачева се със болка” („Акт”), макар понякога - и „съвсем практично” („Картината от вернисажа”). Свят тъжен, луд, немилостив, нежен, познат, но и непознат, внезапен.
Заченати в болката на душата, образите на Анита Коларова са някак очистени в тишината на преодоляното страдание:
Струва ли си да крещя, когато
мога и да плача
мълчаливо?
„Участ”
А след този мълчалив плач идват думите, които в образи обвайват безмълвната тъга, овладения гняв, неизречената присъда. Образи - често неочаквани (от рода на „старото копеле сър Телефон” в „Перпетуум-мобиле” или „на луната счупената вежда” в „Спасение”), но ненараняващи, незатъмняващи „прекрасната яснота” на стиха, която изящният поет Михаил Кузмин проповядваше в Петербург в началото на миналия век.
Вероятно в тази „прекрасна яснота” е отразен светът на Анита Коларова. Затова тя се бунтува, че в него „лявото е дясно. Дясното е ляво” („Кво вадис”), че самият той е преобърнат, поколебан. Но и такъв Анита не иска да го загуби. Защото това е нейният съкровен свят, който тя споделя пред нас.
А това, което поетесата открива от себе си на хората, е така изненадващо първично и красиво, че недоумяваш. В душата й проговарят неистово стихиите- сякаш награда за неизменната й вярност към Идеала. И са се появили удивителни стихове за космично разлюляната земя - диня, която „трещи” в сливането на две тела („Закуска на тревата”), за камшиците на дъжда, които „плющят” в женската утроба („Жажда”), за Слънцето, което прониква в нея, за да зачене тя пламъка („Космос”).
Нещо твърде „биографично” и същевременно вселенско като усещане за живота белязва и стихотворението „Слизане от кръста”. Лиричното преживяване сякаш е изстрадано от целия космос. И никак не е чудно, когато - по-нататък - в диалог с душата си поетесата заявява:
…ако предадеш ме,
душата на вихрушката ще хвана.
„Аз и моята душа интимно”
Вярвам, че Анита Коларова действително ще направи това.
—————————–
*”ППДК”- „Превишаване на пределно допустимите концентрации”
Анита Коларова. „Слизане от кръста”. Стихове. Изд. „Български писател” 1997 г.
