ПЪРВИЯТ ПЪТ, КОГАТО ЗЪРНАХ МОРЕТО
ПЪРВИЯТ ПЪТ, КОГАТО ЗЪРНАХ МОРЕТО
Неочаквано свърши земята,
изведнъж ме обгърна небе
и ме блъсна соленият вятър.
Някой викна: - Морето!
Море!
Ах, морето, морето!…
Къде е?
Гледах: синя, отвесна стена.
… И видях как се спуска по нея
една лодка със бели платна.
ЕСЕННА РАЗХОДКА
Далечината - стоплена и близка -
срещу която моят път върви
и златото на есенните листи,
заплетено в крайпътните треви,
и наниза тополи край шосето!…
От мен отнема всичко есента,
оставя ми единствено сърцето -
спокойно да се радвам на света.
Не ме заплашва ничий поглед хладен,
в нозете ми шуми килим ръждив.
И аз вървя полека -
изненадан,
че можело така да съм щастлив.
ЗИМА
Дърветата клекнаха
като зелки в снега.
Въздухът
- мъртва птица с оскрежени криле -
увисна на клоните.
Безлюдните пътища
във нощта, осветена от вълчи зеници,
с костен звук
глухо скриптят.
И остават сред ледната пустош
семената
- сами и единствени -
да се борят със бялата смърт.
БЕЛЕЯТ СТАРЦИТЕ
Белеят старците, белеят
и се привеждат все по-ниско:
земята вече си ги иска
и те ще легнат скоро в нея.
Но само в нашите зеници
проблясва ужас и уплаха
и мислите ни като птици
се лутат без гнездо и стряха.
А те минават с мъдри крачки,
челата им високи светят:
привършено е всичко в здрача
и са прибрани плодовете.
Нощта ще дойде и след малко
те ще заспят успокоени
като децата ни, заспали
сега на техните колени.
ПРИЗРАКЪТ
- Защо е тая дива болка?
защо е тоя глас задавен?
О, спри, приятелю!
Разбиваш
врати отворени отдавна.
… Но той не може да ме чуе,
а като воин сляп в атака
върви и пътя си отгатва
по раните, дошли от мрака.
Не е тъй безобидно злото.
И победено, то остава:
душата, някога ранена,
все с призрака му се сражава.
ЖИВЕЯ ВСЕ ТАКА
Живея все така и вниквам
във себе си и във света
и неочаквано обиквам
все нови хора и неща.
Не се чудете, че подавам
ръка на своя личен враг -
макар и да ме премълчава,
за мене мисли той все пак.
Достоинството си опазих,
пред злото не склоних глава.
… И той със своите омрази
ми е помагал за това.
НОЩНА БУРЯ
Облаци тежаха над града.
Спяхме си, но като спяхме, скочихме:
черните потоци на дъжда
се самоубиваха на плочите.
Ламарина изгърмя в нощта
и изтрополяха над главите ни
кротките саксии със цветя,
в мрака и водата запокитени.
Мълния ни ослепи за миг
и дорде жумяхме под зелената
светлина, дочухме сякаш вик
от дълбочината на Вселената.
Но утихна всичко отведнъж.
Облаците накъде избягаха?
И наистина валя ли дъжд?…
Зърнахме - съседите си лягаха.
И заспахме кротко, и насън
чухме под прозорците отворени
поваленото дърво навън
как докосва сетните си корени.
