Панко Анчев

1.

В книгата „Водолей” (1967) Йордан Радичков е включил два разказа („Гераско” и „Дий, време!”), в които описва как разгневени каруцари бият немощните си коне, безсилни да измъкнат затъналите тежко натоварени каруци. Те бият жестоко и сякаш с някакво зловещо упоение безпомощните добичета. Бият ги по тези места от телата им, които най-много болят. И колкото повече ги удрят с камшиците, толкова повече се озверяват и ги измъчват. В „Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски има подобна сцена. Да биеш безпомощните коне, защото не могат да изтеглят тежко натоварената и затънала в калта каруца, за Достоевски е непростимо жестоко, зверско - все едно че биеш паднал немощен човек. Биеш, защото си по-силен, защото си господар, но и от отчаяние и безизходност.

В разказа „Гераско” побеснелият каруцар бива направо изхвърлен от разгневилия се главен герой Гераско („Друг на негово място веднага би взел лопатата от ръцете на селянина. Гераско обаче направо взе кьосето и го хвърли на пътя.”). В „Дий време” „много гладко избръснато и много розово старче” „задържа ръката му и хвърли камшика върху платформата”.

Радичков почти няма жестоки герои. Може някой от героите му да разказва за нечия жестокост, за озверял човек, но почти никога не ги описва подробно. Освен в тези два разказа. Сцените са направо страшни, изпълнени със зверска злоба. Светът на писателя е добър, бодър и жизнерадостен - дори и тогава, когато хармонията в него е нарушена. Ала очевидно нещо вече се е случило и е направило този свят различен.

Какво се е случило?

Йордан Радичков е писател не на видимото, а на онова, което е вътре в човека и което формира и определя неговия характер. Затова той описва не външните материални и социални промени, а ги показва чрез поведението на своите герои, техния начин на мислене и говорене. А също и като показва нов тип личности, какъвто преди не е показвал, понеже не го е вижда , а и типът не е съществувал. В творбите на писателя ще видим новите реалии, новия бит, облеклото, предметите, дори и новия начин на говорене. Но всичко това е само бегъл контекст, в който трябва да протекат видими и невидими действия, да се осъществят диалози и се проявят индивидуални характери. Променят се нравите и поради това едни или други типове личност стават по-активни и излизат пред другите. Литературата се изпълва с нови герои, подвластни на нови ценности. Тези герои стават или по-добри, или по-лоши. И чрез тях можем да съдим за духа на времето.

Започналите от втората половина на 60-те години на ХХ век изменения в българския свят са все по-дълбоки и трайни. Обществената система се пропуква и из пукнатините й се изливат зли сили, които влияят на човешките отношения, озлочестяват хората и пораждат социални конфликти. Уж всичко си е като преди; уж всичко върви добре и не се е променило, но радостите са по-малко, а човеците все по-често се гневят и се мразят. Сюжетният конфликт все по-често е реален социален конфликт - при това типичен за времето.

Страстите се отприщват, нарушават се установените правила, задействат се неподвижни до преди малко механизми. Най-напред изчезват ентусиазмът и вярата, че общият път е правилен и води към щастието. Трудът не е толкова радостен и става все по-тежък, неплодотворен и не носи радост и удоволствие.

2.

Първите пропуквания в колективистичното общество, които литературата веднага усети и изрази, бяха в появата на отчуждението. Личността с изненада и с ужас установи, че е сама, че никой не я забелязва в самотата й и едва ли ще се намери някой, който да се погрижи за нея и да я приобщи. Самотата бе страшен обществен проблем, защото бе изпитана в едно общество, което по същността си бе колективистично. Но то започва да се разпада и да губи от своето единство, грижовност и човещина. Отчужденият човек се отделя от обществото не само психологически, духовно и по вътрешна нагласа, но и физически. Той страни от него, макар да желае силно да се върне и заживее заедно с другите. Издига се някаква невидима преграда между личността и обществото, която не може да бъде премината, нито премахната. Не може, защото обществото я изгражда и държи непрестъпна и непреодолима.

Но докато в ранните творби на Йордан Радичков отчуждението се дължи по-скоро на лични комплекси и неспособности за общуване (напр. в новелата „Неделя”), през втората половина на 60-те и особено през 70-те години на ХХ век то става всеобщо явление и трайна характеристика на живота. И придобива ново проявление. Новите герои на Радичков не се изолират физически, нито се затварят в себе си, защото изпитват някаква неприязън или просто обществото им е чуждо и ги държи настрани от себе си. Напротив, хората се събират вкупом, влизат в общение, ала не за разбирателство и сдружаване, за да им бъде по-лесно и хармонично. Те се сблъскват един с друг, карат се, гневят се и се обиждат. Сблъсъкът ги отделя един от друг, отчуждава ги и ги смразява - макар и за кратко, понеже пак трябва да са заедно, за да започнат отново. Трудът е общ, общи са грижите, интересите, но те вместо да сприятеляват, напрягат и изпълват с подозрение и недоверие.

Светът на Радичков от това време е все още многолюден, шумен. Но някак рехав, необединен и все повече разпадащ се. Той не беше такъв в ранните му книги, понеже и самият български свят беше колективистичен, единен и хармоничен. Сега няма желание за общо дело, а когато това общо дело все пак се налага да бъде извършено, става неохотно, по нежелано и неприятно задължение, насила, а не доброволно с радост и любов - както беше преди. В книгата „Водолей” повечето разкази са на тази тема („Грозната жена”, „Ние, харпунерите”, „Двадесети век”, „Хайка” и др.). Трудът не спори. Не спорят и всичките общи начинания - все едно дали е хайка за лисици, електрифициране на селото, пътуването в дъждовната нощ, сватбата. Затова и общността е временна и бързо се разпада след завършването на делото. Разпада се веднага, светкавично и с огромно облекчение, защото е малко или много тегоба. И защото се извършва от самотни, макар и многобройни хора. Тук е парадоксът на този род отчуждение.

Общност без вътрешни връзки, получила се или случайно, или по някаква крайна, но необяснима причина, е новият свят, който изобразява Радичков и който той нарича „суматоха”. Суматохата е външно движение или по-скоро раздвижване, разместване на повърхността, на видимото. Под тази повърхност течението е спокойно; дори няма течение. Тя е шум, крясъци, удивления, обрати, но вътре в нея нищо не се случва. Суматохата е страх от промените, защита от тях, тяхна имитация, за да бъдат избягнати и предотвратени.

Суматохата е преходното състояние на обществото между състоянието му на хармоничен и единен колектив и индивидуалистичното общество. Това е периодът на разпад (Вж. моята книга „Философия на литературната история”, 2004). Този път обаче, за разлика от предишните разпадът е съпроводен с промени в цялостния начин на живот - от видимите до невидимите му страни. Установява се нова механика и нов морал, нови ценности, но нови средства. Битът става различен, а заедно с него и културата и мисленето. Когато обществото е в период на разпад, връзките на сцепление отслабват прогресивно или просто се пренастройват за предстоящото му състояние. Затова и „суматоха” е точно название на това, което става в него заради хаотичния и трудно управляем характер на случващото се.

Йордан Радичков изобразява суматохата като движение, гласове, природни бури, недоразумения - най-често като недоразумения. Тя е такава, защото още не са се очертали контурите на промените, а вече е наложително човекът да се нагажда към тях, за да бъде изхвърлен от живота и да пострада от него.

3.

Животът се променя с луда скорост. Толкова бързо става всичко, че изглежда нереално, фантастично, идващо от вселената, а не като продукт на реалността, в която героите на Радичков доскоро са съществували. Тези герои изглеждат фантастични, защото е трудно да бъдат обяснени и сравнени с нещо, което вече е било в миналото и е традиция. А човек винаги се стреми към рационално обяснение. Немощният му ум обаче стига до някаква граница и отвъд нея му е невъзможно да премине. По му е лесно да го обяви за извънземно, идващо от друга планета и ставащо с намесата на инопланетяните. Така обяснението вече придобива някаква реалистичност и се побира в обема на човешкия ум - макар да е фантастично.

Фантастичното в прозата и драматургията на Йордан Радичков е средство за показване на истински, но необясними неща. То не е „научна фантастика” и трансформация на митичното на първичния свят, който писателят изобразява.

Героите на Радичков обичат да опростяват, да свеждат обясненията и описанията до една или две черти. Но те никога не са достатъчни, за да бъде образът пълен и истината разбираема и убедителна. Възниква необходимостта от повече аргументи и атрибути, които да направят по-видим и ясен образът. Такива атрибути липсват; те са недостъпни за обикновените и наивни в своята естественост и първичност Радичкови герои. Колкото повече обаче промените се засилват и задълбочават и придобиват облика на суматоха, толкова повече героите прибягват до фантастичното. Фантастичното в този свят не се нуждае от други подробности и обяснения. Пък и макар идващо от друга далечна или близка планета, то пак принадлежи и произлиза от подобни обикновени и естествени хора, подложени на същите радикални социални изменения, на същата тази „суматоха”.

Новелата „Коженият пъпеш” е типичен пример за „фантастиката” на Йордан Радичков. Тя е по-скоро „суматоха”, стечение на обстоятелства, спомен за забелязани или незабелязани предмети, хора и животни, търсене на отговори, преодоляване или задълбочаване на недоразумения. 

Всъщност, онова, което бихме могли да наречем фантастика или поне фантастично или митологично, си е дълбоко реалистично. Просто героите прибягват до „извънземните” си обяснения и представи, когато случаят им се види необичаен за земните им представи. А той става необичаен, когато имат работа или с неочаквано добро или със застрашително зло. То е по-скоро хумористично-сатиричен похват, отношение, отколкото жанр. Различното, вече неприсъщото на новия живот се възприема и представя като дошло по невероятен начин, пренесено от други планети. Такава фантастика е цитираната новела „Коженият пъпеш”. Същото е и в разказа „Януарско яйце”. Извършващите се промени в живота наподобяват на Радичковия герой природен катаклизъм, промяна в природните закони, обратен ход на време, разрушаване на привичките. Някой трябва да го е предизвикал този катаклизъм - без причина и причинител той не би станал. Героят на Радичков винаги търси причините, за да проумее случващото се. Иначе не може да го възприеме и да се нагоди към него. Това също е суматоха.

Суматохата е суматоха за човека на колективистичното общество, на традициите и непроменяемите с векове правила на живота. Ако всичко тук се бе случило на хората от индивидуалистичното общество, то би изглеждало дори празнично, весело, красиво и удобно. Защото щеше само да потвърди традицията. Но сега се разрушава системата; историята става друга и задава нови въпроси. Необходима е нова гледна точка, от която да се оценява живота и хората, да се намират формулите, по които той да се устройва и развива. Радичков представя суматохата като весели преживелици, струпване на събития, бурно движение, което увлича и замайва. Но под видимото се утаява вече тинята на уродливото и страшното, което вероятно ще задуши доброто и  красивото. Тя обаче не е карнавал.

4.

От света на Радичков все повече изчезва красотата на спорния и задружен труд, целенасочените хора, ведрите усмивки, колективният дух, общата радост и взаимопомощта. Потъмнява дори и слънцето, което преди грееше, за да стопля душите и телата на хората и да им дава живот под небето. Помръква светът, а писателят става друг. Настъпва времето за равносметка. След „Свирепо настроение” книгата „Плява и зърно” (1972) е следващата равносметка, която българският свят от края на 60-те години н ХХ век прави чрез Йордан Радичков.

Равносметката е за това, което е изгубено в суматохата и от суматохата. Тази равносметка е осмисляне на станалото, усилие да се извлече поука, за да не се забрави изгубеното. Но не е достатъчно да огледаш отминалото, да го опишеш и прецениш; необходимо е и да поощриш отчаяния, да му отвориш очите за сегашното и бъдещето, да го научиш на знания и умения, на добродетели, които да следва и да не се отклонява от тях. Защото или няма да се избави от суматохата, или, ако се избави, отново един ден ще попадне в нея. Така се раждат Радичковите притчи.

Притчата е кратко иносказателно повествование по една тема и с един герой и една-единствена сюжетна линия - най-често малка случка. Разказът е кратък и не е необходимо строгото мотивиране на поведението и развръзката. Нито пък е задължително да се развива характер. Но е задължително да се говори просто и ясно, достъпна, нагледно,  за да вмести удобно произлизащата от това говорене поука.   

Притчите в тази книга много напомнят ранните разкази на Йордан Радичков. В тях е възстановен почти напълно света, който писателят описваше и изразяваше в творчеството си до „Свирепо настроение”. В повече случаи историите започват с „някога…”. „Някога в нашето село”, „някога стана това и това” - записано е миналото, за да напомни на сегашното какво е било и какво се е променило. Споменът оживява, а заедно с него трябва да се отворят очите на читателите. Този спомен е красив и мил, но истински; той е описан добросъвестно и достатъчно отчетливо, за да придобие събитието в него релефност и смисъл. И за да не се натрапва после заключението, което авторът внушава като нравствено правило и истина за изгубеното. Самият разказ е кратък, но природата и човекът са така описани, че придобива епичен характер и в него оживява цялото мироздание. Ето, това е притчата!

Това е притчата. Тя обикновено е нравоучителна, но е такава не само с поуката в края, а в своята пълнота и цялост. Читателят ще запомни извода, но не бива да забравя и това, което е разказано и описано. Йордан Радичков често се глуми със себе си и нарича на шега тези разкази-притчи „игра на перото”. Затова и книгите, които ги съставят, се отминават снизходително от литературната критика или се разглеждат повърхностно. А тук именно е голямата сила на писателя-художник. Тези именно разкази-притчи показват какво се е случило и се случва в обществото, колко дълбоки промени протичат, какво губи то с онова, което отживява и отминава и особено - с това, което настъпва.

Към жанра на притчите трябва да причислим и някои по-ранни разкази на Радичков, които той не случайно включва в по-късните си книги с притчи. Именно в по-късните книги те придобиват своя нов характер и зазвучават в новия контекст по друг начин. Но и преди те са носили значения, които биват чути и формулирани от писателя по-късно, когато промените са вече отчетливи и се виждат. Казвам това, за да не се разбере, че Йордан Радичков започва да пише притчи и изобразява суматохата някак изведнъж. Тънкото социално зрение му помага да види и под кората на обществената повърхност, а социалното му чувство му дава основание да оценява случващото се като заплашваща обществената хармония драма на революцията.

Търсенето и особено осъзнаването на истината е като отделянето на зърното от плявата. Тази истина е свързана с непосредствения живот на най-обикновените хора, свързан преди всичко с природата и труда. Техният труд не може да бъде спорен, ако е съпроводен с лъжа и измами, с насилие и недоверие. А новите дни правят труда им точно такъв. Това носи неудобства, трудности и нещастия, които преди не са се случвали. Изчезнала е преди всичко естествеността. Новото обърква представите, замъглява погледа, деформира ценностите. И уж всичко е все още просто и естествено, а вече се вижда колко е изкривено и все по-абсурдно. Човекът попада в една действителност, която го завърта в себе си, обезсилва го и той се принуждава да заживее според нейните правила и да се отчужди от себе си, да потъне в безсмислието на новото си ежедневие. Засега това е още наивно смешно и безобидно, но заплашва да стане тъжно и жестоко.

Плявата се увеличава все повече, а зърното намалява, стопява се. Все повече е и словесната плява, в която човек се губи и постепенно изчезва.

Новото време навлиза в българския свят като подражание. То е с претенция за висок прогрес, а всъщност е имитация на величие. Защото е елементарно в същността си. То опростява живота, елементаризира мисленето и създава фалшиви представи. Особено когато се насложи върху традиционния бит и в новата реалност се намести колективният човек. Добродушният наивен човечец, който до преди малко усилно се е трудил и изобщо не е подозирал какво идва, изведнъж се оказва в неловка ситуация. Налага му се вече да усвоява плодовете на това ново време, но му се иска бързо да изостави всичко, което е било наслоявано у него. Виждаме „криворазбраната цивилизация” в нов вариант. Желанието да си учен, знаещ, модерен европеец го прави смешен в очите на тези, които остават в „старото” и продължават да живеят като хора на труда. Простодушният човек е облечен в нови дрехи, гримиран е малко, макар гримът да е потекъл и позамърсил лицето, и сега сам себе си кара да бъде друг човек. Усилията му са огромни, непомерни за самия него, но той се старае да не отстъпва. Такъв герой Миал от „Колело”, Вихрушката от „За думите”, Гераско от „Кръстословица”, бащата от „Хармоника”. Насилването над природата е новото време и това го прави опасно и губително.

5.

Когато говорим за творчеството на Йордан Радичков от втората половина на 60-те години и от началото на 70-те, трябва непременно да отбележим неговия нов подход към т. нар. „антифашистка тема”. Темата за антифашистката съпротива и извършената през септември 1944 година революция е основна в българската литература през целия период на социализма. Тя преминава през различни трактовки - от плакатното величаене до представянето й като сложно и драматично преживяване, като труд на хора, които не винаги осъзнават какво вършат, но го вършат упорито, честно и докрай. Може да се каже, че 60-те години са преломни в това отношение. Тогава именно темата „се очовечава”. Радичков е един от първите и най-последователните в това „очовечаване”. През 1969 година той събира в една книга стари и нови разкази и новели, посветени на антифашистката съпротива. Книгата носи странното, но много красиво и показателно заглавие „Барутен буквар”.

Тази книга е важно явление в българската литература, защото показва колко здрави са традициите на реализма в изображението на социалните борби и въоръжената съпротива. Тя винаги е представяла тези борби, както и войната, като тежко усилие, като непосилен труд, но и като изпитание за нравствените качества на човека. В тях човекът винаги запазва своята човечност и нравствена сила. Това обаче никак не е лесно и не му се отдава без трудности. Революцията не е дело единствено на герои с неизчерпаема храброст, а на обикновените хора, които се страхуват и страдат, треперят за живота си, но и загиват, без дори да помислят, че вършат нещо героично. Такива са героите в „Барутен буквар”. Затова и не търсят облаги, не се изживяват като движещите сили на историята, а остават незабележими и търпеливо продължават да бъдат честни и незабележими.

„Барутен буквар” изследва човешкия страх. Всичките герои тук са поставени в принуждението да решават притиснати от две опасности - от властта, срещу която се изправяш, и от другарите ти, пред които си отговорен. И двете заплашват със смърт. Това означава, че няма избор, а само безизходица, от която все пак героят трябва да се измъкне. Иначе рискува всичко. Обикновено разказът се води от първо лице. Т. е. персонажът признава страха си и описва перипетиите, през които този страх преминава. Понякога е смешно, но в повечето случаи е много страшно. До ужас дори. Ето новото, което Йордан Радичков внася в разработката на монументалната до тогава тема. Но той знае, че именно в страха човек най-добре се проявява. Особено в този, който не може да бъде потиснат и преодолян. Да трепериш и да обезумяваш, когато си изправен пред опасността да те разкрие властта или да откажеш на борещия се с нея, никак не е геройско. Как после да разказваш за заслуги и да желаеш почести.

В такива условия е лесно да си подъл и предател. Но героите на Радичков не престъпват тънката линия, отвъд която от страх преминаваш в подлост и предателство. Линията е много тънка и незабележима и са необходими много нравствени добродетели, за да не извършиш пъкленото дело, чрез което ще можеш да получиш награда, да забогатееш дори или просто да ти се отвори някоя врата към материалното щастие. Каква е задръжката и мярката, за да не сториш това? Съзнанието, че хората, които бродят в планината и по горите, които носят въпреки забраната оръжие, не са престъпници и врагове на държавата. Те не рушат, а се борят животът да е по-добър. И още: съзнанието, че властта не е справедлива и не заслужава да бъде поддържана.

Революцията не е на барикадите и не е многолюдна. Но тя получава тихата подкрепа на тези, заради които е обявена. Това вече е политическата идея на Йордан Радичков, развита в книгата му „Барутен буквар”. Така формулирана и развита, тази политическа идея също е резултат от промените от втората половина на 60-те години. Времето дегероизира миналото, превръща в монументално представяната преди политическа борба като душевно и нравствено преживяване, като тежко изпитание и страх за кожата.

6.

Времето от втората половина на 60-те години е действителната социално-политическа революция в България. До тогава се извършва подготовката за нея, създават се социални натрупвания, проявени в промените в бита и начина на обществена организация. Но обществото като цяло и по своя същност остава колективистично. Сега то се разпада, като се пропуква нравствената му основа. Затова не е странно, че Йордан Радичков така внимателно и проникновено разработва художествено темата за революцията. И вижда в нея преди всичко страха, че тя може да му отнеме всичко. Не да му донесе, а да му отнеме! Подобно отношение не си позволява литературата на колективистичното общество, в което човекът е щедър и готов на саможертва. Докато сега той се двоуми, съмнява се, нерешителен е, понеже знае какво го очаква, ако избере да бъде с или против. Всъщност, и в двата случая ще изгуби и ще попадне в непредвидими премеждия, от които просто няма избавление. Чувството за опасно дебнещата заплаха е присъщо на такива именно времена. Животът е излязъл из релси и тепърва търси здравия път. Ще го намери, едва когато нещата се установят окончателно и човек свикне с тях.

Обръщането към антифашистката борба и социалистическата революция е опит за тяхното ново осмисляне - вече в светлината на натрупания социален опит и на извършващите се обществени изменения, на разпада на колективистичното общество. Сега именно е необходимо да се види дали усилията и физическите жертви оправдават нравствените. А още по какъв начин сегашният разпад е легитимиран и породен от тогавашните жертви. Т.е. въпросът е дали има смисъл и какъв е той.

Това вече е екзистенциален въпрос, поставян непрекъснато в творчеството на Йордан Радичков, но точно през втората половина на 60-те години той придобива особена острота и неразрешимост. Затова и авторът си позволява от време на време да се глуми, да показва своите герои по-наивни и простодушни, по-незнаещи и учудени отколкото са в действителност. Защото в действителност те са реалисти с много точен и проникновен поглед върху ставащото и го преценяват безжалостно. Сега именно жестокият реализъм е художественият метод на Йордан Радичков. Сега именно Радичков става истински реалист.

От тук насетне започва неговото зряло творчество.