Лалка Павлова

В историята на всеки град има личности, които очертават неговите духовни хоризонти, за да ги съизмерят с хоризонтите на цялата нация в хода на нейното цивилизационно развитие. Безспорно е, че представата за най-новата истoрия на Плевен в този аспект би била много по-бедна без приноса на общественика, журналиста, интелектуалеца и майстора на художествената проза - писателя Геoрги Стойков.
Всяка река си има своето начало - малкото изворче, чиитo струи се процеждат между камъни и гнила шума, за да излязат бистри и чисти пред очите на слънцето. Колкото и сантиментално да звучи за някои, и изворът на живота на човека и писателя Георги Стойков е преминал през пречистващите водоскоци на времето, за да стигне до нас с оная бистрота на светогледа, която е необходима на всеки творец, който иска читателите му да повярват на идеала, на кoйто той самият служи в продължение на десетилетия. А какво по-добро огледало на душата на твореца от неговите собствени произведения! Достатъчно е да посочим сборниците с разкази и новели “Сурови закони”, “Пътуване без фарове”, “Целуни тези ръце”, “Великият кръговрат”, “От светлина са хората”, “Химн за родния край”; на романите “Топове пред входа” и “Южни хълмове”, на повестта “Пъртини”, мемоарния сборник “Съхранени спомени” и стихосбирката “Сбогуване”, на пиесата “Поплачи, ако има защо” и сборника с новели “Гласовете, дето ни викат” и да стигнем до най-новата му книга “Горчив хляб”, за да осъзнаем /и то за кой ли път!/ че пред нас стои един истински българин, за когото България не е просто дума, а свещена земя, а Дерманци, Плевен и Вит са най-ярките звезди върху нейното небе.
Най–новата книга /но не и последна!/, на Георги Стойков носи знаковото заглавие “Горчив хляб”. То създава очакване и подготвя психологически за нещо значимо, което е белязано с огнивото на болката. Може би точно за това изненадва жанровото определение на творбите - разкази за деца. Внимателно препрочитайки 17-те разказа, включени в сборника, стигнах до извода, че въпреки че всеки от тях представя като свои герои образите на деца, внушенията, които носят творбите, са адресирани и до техните бащи и майки. Още въвеждащият разказ “Двор” ме навежда на тази мисъл, защото само от позицията на вече придобития жизнен опит могат да бъдат изведени такива оценки за детството и дома, които прозвучават почти като сентенция: “Колкото и голям да стане човек, колкото и години да живее, каквото и богатство да спечели, какъвто и пост да заема, през всичкото това време трябва да има един вик, който да го съпътства, и един двор, към който да се стреми… Тежко и горко на ония, които никога не са имали златни надежди върху въpбoвa шумка”.
От гледна точка на историческото време разказите обглеждат твърде широко времево пространство - част от сюжетите са положени в действителността преди 9-ти септември 1944 год., други - във времето на създаването на селските кооперативни стопанства, трети - във времето на демокрацията. Въпреки спецификата на всеки общественоисторически период, сблъсъкът на малкия герой разказвач с проявите на човешката жестокост винаги оставя горчив привкус в съзнанието на читателя. Наистина са сурови законите на човешкото битие в разказите “Подарък за бате”, “Сурови закони” и “Моят учител”. Те ни припомнят страшните времена, когато българи убиват българи по политически причини, но припомнянето им не е самоцелно. Още Вазов в разказа си “Тъмен герой” ни предупреждава, че “жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа” и че “тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първото дихание на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини”.
Изминали са много десетилетия, прескочили сме в друг век, но достатъчно е да разгърнем новия вестник или да гледаме вечерни¬те новини, за да се убедим, че отровата, за която говорят и Вазов, и Георги Стойков, все още е в достатъчно голяма концентрация в нашите вени и лечение за нея все още не е открито. Затова предупредителната камбана за съществуването й е необходима, а творецът е онзи звънар, който чрез творчеството си трябва да събужда съпротивителните положителни сили на хуманността. Особено впечатляваща в това отношение е новелата “Жарава”. Драматичните изживявания на малкия Ванчо са разгърнати в три части, като в хода на повествованието чрез тях са поставени важни екзистенциални проблеми от общочовешки характер: за доброто и злото, за греха и възмездието, за значението на историческата памет на нацията. Знаем, че жестокостта и насилието имат безброй лица и проявления във всички времена и ако при художественото им изображение не личи мирогледът на автора, то цялата стойност на творбата /както казва Салтиков-Счедрин/ се свежда до нула. И макар че е нелогично да се сравнява поезия с проза, разкази от типа на “Подарък за бате” и “Жарава” със съдържанието си по геомилевски от упор констатират и задават въпроса: “Отечеството е в опасност. Прекрасно! - Но що е отечество?”. А то, отечеството ни, за всички ни е едно и също и някой трябва непрекъснато да ни го припомня. Такава е голямата мисия на твореца и писателят Георги Стойков е поел своята отговорност за това.
В сборника: “Горчив хляб” прави впечатление изключителното разнообразие на композиционните решения на отделните сюжети. В едни случаи творбата започва с разгърнато описание на одухотворен пейзаж, който ни подготвя за лирическата линия на повествованието /напр. разказите “Двор” и “Очите на Пейчо”/, в други - с директно въведение в обстановката, в която ще се развива действието /разказите “Подарък за бате”, “Яребици”, “Лисиче”/, в трети - направо с диалог между героите /разказът “Целуни тези ръце”/. По-голямата част от творбите са написани в Аз - повествователна форма, която придава мемоарна сила и убедителност на представените случки и герои, а редуването на обективното повествование с ретроспекции разширява параметрите на времето, за да аргументира както постъпките, така и преживяванията на героите. В разказите “За яребици” и “Лисичето” конфликтът бащи - деца е изведен с впечатляващ със своята естественост диалог, който непринудено, без каквато и да е сянка на дидактичност откроява факта, че „дори и в годините, когато всяко добро дело за хората се заплаща с кръв”,има място за грижовна нежност и отзивчивост. Така на огрубената душевност на бащите писателят противопоставя зрелостта на хуманната позиция на младия човек, за да съхрани вярата ни в доброто.
С особена сила зазвучава старата българска мъдрост, че трудът краси човека в разказа “Целуни тези ръце”. Новите модерни времена отдавна пародираха тази жизнена позиция и припомнянето й чрез сблъсъка на две детски гледни точки - съответно на два типа възпитание и ценностна система - има своята не само художествена, но и житейска стойност. Особено когато става дума за възраст, в която се кове характерът и се оформя мирогледът на човека, каквато е детската възраст.
Сборникът с разкази “Горчив хляб” започва с описанието на двор, в който се чува шепотът на вятъра, ромонът на реката, бодрото подвикване на косовете от върховете на тополите, звукът от хлопките на уморените стада, които се завръщат в него. И завършва пак с описанието на този двор. Затворил се е един кръг на битието. Малкото момче от първия разказ вече е баща, който нощем сънува пълните с учудване и любопитство кафяви очи на своя син. И неволно си спомням финала на “Преди да се родя” на Ивайло Петров, за чийто герой животът е едно “безкрайно любопитство”. Но ако там героят разказвач все още не знае “дали ще се зъби на живота и ще му чисти циганското лице, или ще подвие опашка и ще стои мирно пред него”,то героят от разказите на Георги Стойков вече е направил своя горчив като отрова избор - да изкарва хляба си в чужда чужбина и само да си спомня за приказния Вит и бабината градина на брега, за въдицата и змията, която иска да отмъкне трите рибета от торбичката му. Там, под клоните на крушата - тамянка, старият му баща гледа кървавия залез на нестоплящото слънце и си мисли за змията, която е отвлякла не рибетата, а собствения му син.
Стойността на разказите в новата книга на писателя Георги Стойков виждам в оригиналното съчетаване на традициите в жанра на разказа - те носят социалния нерв на Елин-Пелиновата проза, Йовковия култ към доброто у човека и Вазовата преданост към българското.
Благодаря на писателя Георги Стойков, че ме нахрани с горчивия хляб на своите произведения, защото ме накара да се замисля за толкова много неща в нашия живот, които в забързаното си ежедневие не съм успяла да видя. Благородно му завиждам за силата на духа и полета на въображението, които са му позволили да ги създаде.
Да е жив и здрав и да помни, че го обичаме и очакваме с нетърпение следващите му книги. ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ !

14.04.2011 г.