Димитър Златев

Петър Динчев на 75 години

Колкото и да се стремим да останем при лиричната младост, по неумолимите закони на диалектиката идва „времето на юбилеите”. И тогава с изненада възкликваме: „Я, Петър Динчев станал на 75години!”. А юбилеят е време за равносметка - каква диря си оставил, с какво си развълнувал читателите, споделял си техните възторзи и болки.
Някога в древна Гърция седем града спорели чий е великият Омир, певецът на „Илиада”. Макар и в по-друг мащаб, днес седем селища спорят чий е Петър Динчев: родното му село Патриарх Евтимиево ли; на Асеновград ли, където в гимназията заради първите интимни трепети е потърсил мерената реч; или на София, където Университетът му преподаде уроците за голямата литература; а пък и Смолян, където младият журналист получи първите уроци на живота; в своето право е село Върбово, откъдето е съпругата му Бойка Присадова - то напомня максимата „Откъдето е жената …”; по-назад не остава и неповторимото Широка лъка с доводите, че Върбово е само негов филиал и че за Широка лъка поетът е изпял най-вдъхновените си песни; и Чепеларе не изостава със своите претенции: семейството има тук наследствена къща, Бойка е тукашен „почетен гражданин”, следователно Петър е поне „почетен селянин”…
Дотук с приятелските закачки! Ала във всяка шега има и немалко истина. Важното е, че където и да е бил, младият тогава поет с пълни шепи е загребвал вълнения и вдъхновение от живота, очите му са били широко отворени за красотата; увлечението и вроденият талант са се превръщали в майсторлък. Така че когато се завръща в София като журналист във вестниците „Кооперативно село” и „Земя” и в списание „Читалище”, той вече носи на плещите си житейския товар и съзнание за гражданска отговорност, сиреч за своята м и с и я.
Покрай журналистиката той изпълнява доброволно и длъжността “аташе на културата” на Родопската провинция в Столицата. Пословична е неговата безкористна отзивчивост, сърдечната усмивка е неговата е м б л е м а.
Трудно е човек да обгледа многостранното му творчество - двадесетина книги от различни литературни и журналистически жанрове. Започва, а и до днес си остава преди всичко л и р и к - винаги опиянен от красотата на Тракия и на Родопа, винаги подвластен на чистата любов. Неговото патентовано откритие в българската поезия е аксиомата „НЯМА ГРЕХОВНА ЛЮБОВ!” -

Бог ли със радост така ме наказа,
Бог ли със мъка така ме дари?!
В огън изгарям, със себе си споря,
но на добро съм готов.
Чуйте ме всички, чуйте ме хора:
Няма греховна любов!

Не по-малки са неговите открития в дълбоките тайни на творчеството. Дали ще пресъздава поривите на Захари Зограф или със своите възмездия към мъдростта и хармонията на голямата поезия, дали ще пресъздава песенното магьосничество на Бойка и нейните посестрими, Петър Динчев еднакво дълбоко прониква в душата на твореца , все по-майсторски овладява брилянтното слово. Той не се блазни да се нареди до „божествените избраници”, а се стреми винаги да е стъпил здраво на земята, да е сред хората:

И широко разтворил крилете,
да се втурнеш към идния век.
Да говориш на „ти” с боговете ,
Но завинаги да си Човек.

                     /поемата „Творчество”/

Този поет има очи за красотата на простите неща, за вълненията на делниците. Поетичното майсторство е заключено в усета на точния детайл, чрез който оживява същността на нещата. Зачетете се в поемата му за Широка лъка, или в която и да е лирическа творба, за да се уверите още веднъж в умението му да улавя най-характерното от бита и душевността на героите:

Играят родопчани - всеотдайни
и прави като боровете кипри.
А слънцето - голяма каба - гайда -
горещата си музика изсипва.
В лицата радостта им не залязва.
В очите - само доброта разлята.
Това хоро забавено е празник,
Разрипал не нозете, а душата.

                / „Родопско хоро” /

В Европейския Ренесанс и в Просвещението най-популярна форма е бил сонетът, пресъздаващ интимни вълнения или метафизични разсъждения. Петър Динчев изненада съвременния читател, насищайки своите сонети със социална тематика и с моралните повели на съвременността. Не случайно в трудните години на „прехода” той вплете гражданските разочарования и гняв в творби с общо заглавие „ГОРЧИВИ СОНЕТИ”, за която книга получи годишната награда на СБП за 2002. Достатъчно говорят повечето заглавия като „Разпятие”, „Изселници”, „Улични музиканти”, „Живот назаем” и др. В „Български поети” сочи, че гордата чест е над всичко:

Затова тиха болка в очите им тежи
от мръсните неволи, от чистите лъжи.
Измъчени, оплюти, потъват е черен лес,
Понесли люти рани, те крият горда чест.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Напразно хора дребни препъват ги с мълви.
Те носят своя жребий с изправени глави.

/ Горното може да приемем и като автопортрет. /

Ведрият поглед напред и надеждата са основен вектор на поезията му дори когато оптимизмът изглежда абсурден. Егоизмът и омразата са му органически чужди. „Живей с любов!” е негов девиз:

Оглеждай с обич и бодливи рози,
за миг прекрасен прелети света.
Живей с любов в години на склероза,
но спри склерозата на любовта!
Велика обич само ще опази
Душата ти от черните омрази!

Яркото метафорично мислене е другата характерна черта на този земен поет, който се вглежда в света „с очите на стопанин, който няма да прегази клас”. Достатъчно е да се позовем на стихотворението „Бяла хубост”, където живата природа развълнувана взема участие в „сватбата” на бора с тънката ела - просълзени от умиление очи, булченски дарове, тежко родопско хоро - всичко на един замайващ фон: „Изгревът халище ярко простря!” Всичко е една повеля - „Да бъде живот!”
Малцина са българските поети , които са се пробвали в сложната форма сонетен венец, завещана ни от Ренесанса. Тук основната мелодия и идея преминават в 14-те сонета като в симфония. Накрая идва поетичния апотеоз в 15-я, наречен магистрал, изграден от първите стихове на преходните четиринадесет. Динчев не просто експериментира, а доказва завидно владеене на словото, както под ръцете на резбаря обикновеното дърво оживява в цветя и птици. Доказва го във венеца за Патриарх Евтимий и родното село, във възпева за Орфей и Родопа и в чудесната оратория за Чепеларе.
По примера на своя учител Христо Смирненски, през годините на тъй наречения „демократичен преход” Петър Динчев отива на гости на Дявола. Не на чаша абсент, а май на люта „върбовска сливова” двамата спорят за изворите на злото, безчестието, лицемерието и разбойничеството. Така се раждат свръхактуалните 44 сатири, обединени под заглавието „ДЯВОЛИАДА”. Горчилки, омерзение, безизходица изпълват автора с гняв, но чрез думите на Лукавия конкретно сочи виновниците: „Страната пада и пропада,/ това с очите си видях./ Но аз - посланикът на Ада -/ поне за туй не нося грях.”
В най-обемистата си книга „ПОДАРЕНО ВРЕМЕ” Петър Динчев се разкрива в триединната си същност на журналист, поет и анализатор на естетически ценности. В тази мозайка на културния живот у нас през втората половина на ХХ век на 560 страници представя 55-ма творци, като използва интервю, лирично посвещение, изповед и други похвати. Такава книга може да се напише не от строг и сух литературен критик, а от добронамерена душа, която има око за прекрасното и сърце за човещината. И не можем да го упрекваме за избора. Такъв е той - винаги пристрастен, емоционален, воюващ за истината, без да се ръководи от ранг и пост.
И когато в слънчевия духовен свят и бит на поета тържествува хармонията, внезапно връхлетява страшното цунами на смъртта, отнасяйки единствения му син, разрушавайки надежди и опора, бащини завети и ведри бъднини. Безкрайната болка той превръща в стихове, под заглавието „КОГАТО ДУШАТА ПЛАЧЕ”. Читателят става съпричастен на семейната трагедия , но до дъно може да я преживее само овъгленият от подобна мълния. Ала нали тъкмо болката на мидата се превръща в бисер! Това бащино ридание се родее в българската литература само с „Шеста алея” на големия поет Евстати Бурнаски, родена от подобна болка. По някаква пророческа интуиция Динчев по-рано в посвещението „Повеля” на Е. Бурнаски изрази своето неизчерпаемо жизнелюбие и поетическа мисия:

Но даже адски да е трудно,
дъха да спира суховей,
ще можеш да направиш чудо -
живей приятелю , живей!
И само честни стихове
Поетът в тебе да кове!

Това послание се превърна в мъжествена позиция и поетичен манифест на самия Петър Динчев.

Февруари 2013