РАЗМИСЪЛ
РАЗМИСЪЛ
Времето е в нас и ние сме във времето.
Васил Левски
Тук няма смърт - животът е живот. И истина.
Добър ли, лош ли - все едно. Живот.
В една надежда, под снега избистрена,
дори тревите чакат тържество
и в пролетта - с трогателна увереност
пак се повтарят в стрък зелен и в цвят!
Знам, времето за всичко е отмерено -
орлите - след три века също мрат…
А хората? - Къде да търсим корена?
… В мечтите галопира конник млад,
изсечен от суровата история
над вековете. В мъртвата скала!…
Не претоварвай с мъка паметта си -
самият той е отговор, ей-богу,
защо са сто и пет години къси,
а тридесет понякога - тъй много!
Не е ли само срок за изпитание
за всекиго живота отреден
и белег на достойнство тези рани
от недоволство вътре в теб? И в мен.
Годините са стълби, според силите
изкачвани в най-земния ни дял.
и този, що се побере в годините -
напразно е живял!
ЦЪРКВАТА В БАТАК
Има и такава църква. Има -
без иконостаси и амвон.
С катедралите е несравнима -
тя е вкаменил се стон!
Тя е усет. Тя е всъщност храма
на най-българския Бог.
В нея няма идолна измама.
А следите - връх са най-висок.
И светци от сводовете кротко
не поглеждат. Техните лица
са изтлели в кладите високи
от съсечени жени, деца…
Всеки в тази църква с горест идва
и си тръгва горд и пречестен,
и нашепва, без да ще, молитва
за достойнството на своя ден.
Пън зловещ. Чернилка от пожара.
Кървави петна. Жестокостта -
неусетно българина карат
с вяра да поглежда вечността.
СЛЕД ТРЕТИЯ ЩУРМ НА ПЛЕВЕН
За да предпазят освободителите от вражи изненади
през нощта - българите палят купи сено в града.
Мъглите се оттеглят. Дори дъждът разплакан
избърсва сетни сълзи по свода уморен.
Притихнала е вече победната атака
към страшните редути в изтръпналия ден.
Димът барутен още разнася полъх скръбен.
Небето тъне в мъка по своите чеда.
Неловко свечерява след жребия отсъден -
предсмъртен стон и вопли довеждат вечерта.
По склона и в дола са хиляди простряни -
ранени и убити - без поза и без строй.
Не са мечтали слава в земята на славяни,
превзели я навеки след паметния бой.
Какво ги тук доведе? Що храбростта поражда?
В очите мъртви още, редиците повел,
се носи генералът - сам устрем, зов и жажда…
Смутен ветрец опипва пак бранното поле.
А живите припряно редутите устройват.
Тъмата е коварна. Денят - превива кръст.
Те бързат. За къде ли? Ръцете неспокойни
подкрепата усещат на българската пръст.
Какво ли ги очаква? Тя, помощта, ще дойде…
Ако ли не - на тоз хълм ще паднат до един,
отбивайки с гърди атаките безбройни.
Настъпва бавно мракът като барутен дим…
В миг - пламва хоризонта! Сърцето си ли пали
измъченият роб след този кървав ад?
Купи сено горят. Не! - С радост братски длани
през времето протяга очакващият град.
В гърдите става светло. И още по е скъпа,
земята, озарена от тази светлина.
Нощта като крадец в окопите пристъпва.
Но вече не е мъртва Мъртва долина!…
