Георги Георгиев

Освободителната война 1877-1878 г. е отшумяла, но е оставила дълбоки рани в Русия. Според статистиката на главния санитарен инспектор на Балканския фронт загубите на Русия са 178 935 души: убити - 67 792, починали от рани - 21 981, поразени от болест - 45 9791, останали осакатени - 43 386. А изчезналите не влизат в тази статистика. Те са над 20 000. Раждаемостта в Русия е спаднала с 45 на сто.
Не се забравят жертвите, тегне покрусата, но не загасва споменът от отминалите боеве. Затова изниква идеята да бъде увековечена бойната слава. Тя осенила най-напред красива жена, майката на прославения генерал от плевенските редути и битката при Шипка и Шейново - Олга Николаевна Скобелева и бившия посланик на Русия в Цариград граф Николай Павлович Игнатиев, съпругата му и няколко техни съмишленици. Това са хората, чиято идея днес виждаме въплътена в храм-паметника край Шипка - една перла, която блести в полите на Балкана и вечно ще краси Долината на розите и на тракийските царе.
Така както войната за освобождение на българите става дело на руския народ, така и изграждането на пантеон на падналите в боевете стига до гражданите на Русия. Синодалният оберпрокурор граф Д.А. Толстой на 18 юли 1879 г. съобщава на руския Свети синод, че всички се призовават да дадат своята лепта за издигане на храм-паметник. Още през първите месеци са събрани 200 000 рубли, като първите хиляда са дарени от царя Освободител император Александър Николаевич.
Започва двайсетилетието на трескава работа, разочарования, откази, политически обрати и превратности. Все пак благородното дело побеждава. Стига се до 28 септември 1902 г., когато храм-паметникът край Шипка е тържествено осветен. Тогава всички поглеждат назад, за да си спомнят какъв подвиг е извършен след учредяването на Комитет за изграждане на православен храм в подножието на Балкана в Южна България за вечно поменуване. Изминали са 25 години от освобождението на България.
Известният у нас и по цял свят храм-паметник „Рождество Христово” е дело на много творци, но аз ще спомена академик арх. Антоний Томишко, автор на проекта, и професор Померанцев и още две имена - на Григорий Месоедов и българския класик Антон Митов. Не ще подминем майсторите и леярите на 17-те камбани, строителите, стотиците помагачи.
Преди години бях колега на станалия известен генерал Дмитрий Волкогонов. Трябваше да го придружавам при обиколката му из Розовата долина и през Балкана. Заедно споделяхме възхищението си от десетките църкви в руските градове Суздал и Владимир, където бях ходил преди месец. Дълго се взирах в металната паметна плоча в центъра на Владимир, родно място на Н. Г. Столетов. Неусетно колите се отбиха през с. Дунавци за Шипка. Руският генерал, професор, автор на книги по етика и философия беше посещавал Индия, Египет, арабски и европейски страни, но когато пред нас блесна с великолепието си шипченския храм-паметник, не се сдържа и каза: „Ако някой не знае значението на думата шедьовър, посочете му този храм.” Той не беше го разгледал вътре, не беше го усетил като художествено творение с иконите, стенописите, образите и багрите. Не ще забравя възхищението на госта от изяществото вътре, разностилието на иконите поради различните епохи и школи той намираше за своеобразно възвисена хармония на духа.
Живея на двеста крачки от главното стълбище на храма. Там, на първата площадка, сутрин рано се срещаме с бившия японски учител Кимитака Накакога, който пребиваваше със съпругата си в Шипка. Тази сутрин заспорихме с ръце колко са стъпалата на храма. И започнахме да се изкачваме и броим до 160. Арабите са ни дали цифрите и лесно се разбрахме. После застанахме до една от големите бели паметни плочи от южната страна на храма. Те са осем, от северната страна още толкова и вътре - 18. Камитака гледаше имената на падналите в боя офицери и ми сочеше последния ред на плочата, където са означени с цифра убитите „нижнихь чинов”. Числата бяха ясни и той повтаряше 78, 152, 840 и т.н. После заедно проследихме убитите опълченци, чиито имена са подредени по азбучен ред и общо са 451.
Хиляди и хиляди са безименните мъченици, пролели кръвта си на бойното поле. Погледнем ли нагоре, съзираме Орлово гнездо и паметника на свободата, издигнат като гранитен исполин на заветния връх Шипка. Храм-паметникът „Рождество Христово” за нас, които живеем тук, е нещо блозко, свое. Край него ние сме не само в празнични, но и в делнични дни. Слушаме тържественото биене на камбаните и сутрин, и вечер.
Всеки шипкалия има свой поглед за храма. Баба Васила например ми е разказвала как нейният баща опълченец, сражавал се на Шипка, Георги Семерджиев от Добринище възторжено се е връщал към военния парад и марша на живите опълченци прд официалните лица при освещаване на храм-паметника. А Руси, внукът, повтаряше спомена на дядо си за превозването на голямата камбана от Стара Загора. Десетки мостове по 45-километровото трасе били укрепени. Събрани били най яките десет чифта биволи, които една седмица теглили тежкия товар. Десетки мъже го прикрепяли. Вдигането на камбаната, тежаща над 11 тона, събрала мъжете от три съседни села. Голямата камбанария е 53 метра. Мили са спомените за Миша - руснака звънар, чието майсторство при биенето на камбаните догонват днешните следовници Дечко и Иван. Трогателни са спомените за отец Сергий-Николай Чернов.
Парадът на войските, маневрите през 1902 г. никога няма да се повторят. Та днес нямаме толкова войници, колкото тогава са участвали в демонстрациите. Посетителите на Шипка са 100 000.
От Русия са дошли прославени командири, водили солдатите в неравни боеве Н. Столетов, И. Драгомиров, А. Куропаткин, личният представител на руския император великия княз Николай Николаевич-младши, сам участник във войната.
Възторгът на многохилядните участници в тържествата е неописуем, но Русия се опитва да ги приглуши в рамките на възпоминанието, за да не се дразнят западни и съседни държави. А правителството на д-р Ст. Данов разчита на гаранции от Русия пред френски банки за отпускане на заем. То е подписало и тайна военна конвенция с Русия, която не съдържа никакви териториални претенции. Народната благодарност не се поддава на приглушаване. Русия беше освободила българите от петвековно чуждо господство. Достатъчно е да споменем колко шумно и тържествено търновци очакват и се готвят да посрещнат граф Игнатиев. И колко са разочаровани, че той бърза да прекоси Балкана и да пренощува на 13 септември до своята осъществена мечта - чудесния храм-паметник.
Налагало ми се е през годините да съпровождам различни гости от чужбина. Всеки от тях се впечатляваше от един или друг елемент от архитектурата и вътрешната украса на храма. Например професор Михаил Дихан се застоя пред иконостаса, изработен съвършено в ателието на арх. А.Ю. Ягн в Санкт Петербург по проекта и под ръководството на талантливия професор Померанцев. Миша се кръстеше и ми шепнеше, че негово дело е зданието на ГУМ на Червения площад в Москва, строен в края на ХІХ век. А аз го допълвах: „И храм-паметник „Александър Невски” в София.”
Съвсем друго привличаше писателя хуморист Илия Поповски от Македония. Той се застоя пред иконата на северната стена „Христос Пантократор” от ХVІІІ в. И творбата на Антон Митов „Св. Княз Борис”.
Предпочитанието на Валентин Кирязов, който и днес се труди в Одеса да излиза илюстрованото списание „Българи”, предназначено за сънародниците ни в Украйна, Русия и други страни, гледаше унесен иконата „Рождество Христово” от Света гора на Атон и стенописа в централния купол, изписан от П. Месоедов.
И днес шипченци се гордеят, че някога техните прадеди доброволно са отстъпили своя земя за построяване на храма. Те разказват подробно как е уредено това след излизането на султанско ираде през април 1883 г. Ферманът не давал ясна гаранция за собственост и неприкосновеност на храма. Затова се прибягнало до номинална продажба на земята на почтен и почитан жител на Казанлък - г-н Папазоглу. След дълги преписки чак през април 1885 г. председателят на Комитета за построяване на храма добива правото на собственост.
Всички са благодарни на Русия, която винаги е подпомагала поддържането на храма. Така стана и преди осем години. През есента и зимата балтийска строителна бригада при сурови условия извърши ремонт, реставрация и позлати кубетата, обнови храма, който посрещна своята 105-годишнина в отлично състояние.
Тази сутрин с моя японски съсед отново изкачихме стълбите, наслаждавахме се на великолепието, което излъчва този шедьовър на архитектурното и художественото творчество. Влязох вътре и сам слушах сутрешната служба на няколко свещеници. Ето това е добро, откакто храмът премина под юрисдикцията на Българската православна църква. Всеки божи ден има църковна служба. А у мен като българин нахлува непразничен спомен от стогодишнината. Тя премина без свещеници, без звън на камбани, защото някой се сърдеше, че управлението на храм-паметника е държавно. „А какво от това?”, питаха се тогава миряните. А министър Абрашев обяви в речта си, че докато е на поста си, няма да се предаде. После той си отиде и храм-паметникът „Рождество Христово” стана църковно владение. Добре е, че сега започна някакъв ремонт на сгради, които някога са били предназначени за семинария. После са приютили югославски деца след войната, болни и стари хора, силикозни миньори. Тогава десетки наши граждани намираха препитание. С вълнение си спомням, че преди години тук беше наситено с руска атмосфера, руска реч кънтеше, четиригласен хор под ръководството на Русанов звучеше величествено под купола на храма, а вън дядо Альоша разтягаше хармоника. Издухани от Октомврийската буря тук се трудеха и живееха руснаци. А когато Хитлер нахлу в тяхната земя, те забравиха горчилката и като един бяха духовно със своята родина.
Тук под високите борове бе сгушена малката къщурка на баба Варвара Фьодоровна. В нейната малка градинка имаше нещо от Русия, уютно и интимно.. Тя живееше сама в къщичка на общия църковен комплекс. Посрещаше ме със сушени плодове, сладкиш и чай. Унесена в спомени, ми говореше тихо и умно за милата си родина. После пъргаво ми показваше снимки от своята младост. Тя беше кръстница на моята съпруга.
Сега на нашата улица млад англичанин и англичанка с две малки момченца с коси като слама си купиха къща. Живеят и се трудят в България. Времена! Японски семейства пенсионери с лека походка, усмихнати и внимателни ни поздравяват с поклон по улиците и в магазините. Времена!
През лятото на 2007 г. няколко местни интелектуалци от Казанлък и Стара Загора поискаха чрез печата (в. „168 часа” и „Искра”, Казанлък) поискаха да се откажем от тридесетгодишното наименование на връх Шипка. А всички в България и света приемат името Шипка като символ на свободата. Някои вестници като „Поглед” например дадоха грешна посока но въпроса за името на върха. Дошла журналистката Андреяна Михайлова, отишла в кръчмата, както пише тя, а всъщност това е хранителен магазин, попитала този, онзи и на два подлистника в бр. 29/2007 поместила своето „разследване”. Тя дори невярно е записала името на храм-паметника, неточни са имената на събеседниците, погрешно се твърди, че на „оригиналния” връх не са се водили боеве, когато там на 23 август се разиграва кървава драма. И какво понятие - „оригинален” връх!
На 28 август 2007 г. имаше не само църковни служби, а отбелязвахме и 30-годишнината от обявяването на Шипка за град. До южното стълбище, откъдето посетителите се изкачват по 160-те стъпала, беше открит паметник на 28-те опълченци от някогашното село Шипка. Произнесох реч, военен оркестър и почетен взвод от 61-а механизирана бригада от Карлово отдадоха военни почести, ученици застанаха до войниците - почетен караул, артистът Георги Ташев изпълни „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов.
Като председател на Инициативния комитет за издигане на този нов паметен знак ще споделя какво мотивира дарителите, с чиито средства бе осъществена идеята. Всеотдайно работи полковник о.з. Пенчо Махов. Двамата изнесохме организацията, търсенето на майстори, утвърждаване на проекта, събиране на средства, издигане на паметника и тържественото му откриване. Не е изразходван нито един държавен лев, нито ни е оказвана някаква помощ. Вдъхновение за дарителите бе гордостта, че повечето от нашите опълченци са били подготвени бойци. Петима са били доброволци в Сръбско-турската война през 1975 г., а други са участници в Априлското въстание и революционните борби, трети са били войници в руската армия. Затова са разпределени в най-храбрите дружини, които след 40-дневния поход влизат в неравните боеве край село Дълбоки и Стара Загора, а след това - на връх Шипка. Петима загиват, четирима са тежко ранени. Всички се отличават с мъжество и героизъм. В знаменната дружина на прославения подполковник Павел Калитин, изпълнил своята клетва „Живота си не ще пожаля, но знамето от Самара ще опазя!” участвали шестима шипченци. Сред тях са братята Никола и Иван Духтеви. Никола пада убит. В Първа дружина на българина подполковник Константин Кисяков воюват седем шипченски опълченци; Дянко Тотев и Петко Милев загиват, а на връх Шипка на 23 август 1877 г. е ранен Иван Недялков, който умира в болница…
В акцията за събиране на средства се включиха 54 души. Сред тях 15 са офицери от запаса. Има и дарители, които не са от нашия град - като спортния деятел Любе Спасов. Ще посоча и италианеца Марко Бономи, който, щом научи, че сред 40-те чуждестранни участници в българското опълчение е имало четирима италианци, веднага стана дарител. Включи се и младото семейство англичани Пол и Софи, които живеят на нашата улица и японката Хидейо Токуно. По-големи суми дариха млади наследници на шипкалии като Валентин Михов, Димо Кръстинов, Генчо Каназирев. При изработката на постамента голямо старание и любов проявиха дългогодишният строител Дамян Орлов и майстор-каменоделецът Стефан Кавалов, който изписа върху гранита имената на 28-те опълченци.