Павлина Павлова

Откъс от поемата “Към върха на света” (2004)

*

Стоим от другата страна на мрака -
все оцеляваме, все нещо чакаме,
и псуваме, но тихо, под мустак -
все друг е неудачник и простак…
Уж недоволстваме, но със усмивка.
Съдбата ни се прави на щастливка.
А истината? Ох! Но тя боли!
Пробождат ни запалени стрели.
Пощада няма, няма и да има.
Поглеждаш в тази многостенна призма
и виждаш ясно: всяка земна твар
без ропот носи своя си товар.
В подбор естествен силният остава.
Годините спирално отминават,
но онзи най-добър наследствен ген
е избор, генетично предрешен.

При хората е всичко по-различно
и вече е във степен драматично,
защото “силен” означава власт,
пари и титли, често във контраст
с физическата същност на “героя” -
разчита той на своите копои -
нарежда, заповядва с рязък тон,
живота си превръща в еталон.
А Крали Марковци го слушат чинно,
задвижвани с невидими пружини.
Природният закон е нарушен,
но от това не следва “хепи енд”…

*

Мечтаех да живея с любовта
и да ме буди сутрин радостта
сред дом, иззидан с лястовичи тухли.
Ала държавата ни е в разруха.
Не можеш истински да си щастлив,
щом целият народ край теб, гневлив
люлее улици, площади в щорм
и всичко намирисва на погром.
Ръце на просяци, ръце на гладни
чертаят тънки улични блокади.
Но господата в скъпите коли
край тях фучат, по-бързи от стрели.
Те имат къщи-замъци с огради,
които пазят верни бодигарди.
Те притежават безгранична власт
до някой - никога незнаен час,
когато тръгне яростна тълпата,
когато се развеят знамената
за справедливост и законен ред.
Народ единен - той върви напред.

*

Макар да почва всичко отначало
превзел си пак поредното стъпало.
Повярвай, друг е твоят хоризонт -
дори невидимият боен фронт
съвсем наблизо вече да минава
и белези дълбоки да оставя.
Поет ли си - във песен или в химн
ще заклеймиш пак всеки властелин.
Но ти си само част от мнозинството
и искаш да се промени живота -
и да се спрат убийствата без съд,
не може да сме все на кръстопът!

Не може нашите бащи и майки
години безпарични да се вайкат,
обречени на бавен геноцид
от политическия ни елит.
Та нали те с ръце, със ум, с надежда
строили са, каквото им нарежда
Родината, а тя е светостта,
единствена родина на света.
И ето, тази същата родина,
която те превърнаха в градина,
демонстративно им обърна гръб -
те възрастни са, могат и да мрат.
Защото с тези пенсийки мизерни
им стават денонощията черни -
на хляб и мляко карат и така
те скоро лягат в дървен саркофаг.
Сега бюджетът хем ще си отдъхне,
хем здравната реформа ще заглъхне.
Правителството ръст ще отчете,
поредни планове ще изплете.
И ще се хвали и превъзхвалява
с какъв добър подход ни управлява.
А медиите гордо ще тръбят,
че ни очаква нов и славен път.

*

Какво безумство! И каква разруха
три петилетки вече как ни люшка.
И няма лъч надежда, светлина,
че идат по-достойни времена.
Мизерията важно се разхожда,
тревогата сърцата ни пробожда,
че води с нея болести безброй,
забравени в години на “застой” -
една изчезнала туберкулоза,
паралич детски, остеопороза
и нервни болести като букет
“цъфтят” във всеки дом със диабет.
Светът класира ни на място първо
по брой умрели не от лошо гърло,
а от инфаркт, инсулт и… просто глад.
Това е равносметка, не парад.

Хей, вие, горе, господа министри,
какво ще кажете за тези цифри?
“Без коментар!”. “И аз!”. “Без коментар!”…
Въпросът май звучи като шамар.
Ала по-бързо всичко ще отмине,
когато се остави без картина,
без звук - като повреден апарат,
вместо в момент такъв да си устат.
Виж, ако изборите наближават,
тогава ролите различни стават.
И кой е в опозиция, кой - луд,
не си правете, моля, този труд.
Че всеки критикува, обещава,
ракия и кебапчета раздава.
Пред нас пореден приказен герой,
изправя ръст, крещи, готов за бой.
Вий само бюлетината пуснете
и неговото име посочете!
А после? После то не е ли ясно,
че пак ще сме поставени натясно!

*

Умора, дълго трупана умора
в капан пристяга редовите хора,
че те забравиха какво е смях,
приятелства покриха се със прах,
че от години като в зла прокоба
превърнаха се в доброволни роби
и за мизерни някакви пари
(животът с тях шега ли си скрои),
но те се трудят дълго и тревожно
и казват си: “Това не е възможно!
Ще свърши в някой много близък ден,
нещата ще се променят за мен,
за мама, татко и за мойте близки -
години дълги кой не го е искал!
Нали в живота стават чудеса
и все под тези звездни небеса?!…”

О, роби на труда! О, мои мили,
макар да сте останали без сили,
не вярвайте, че може някой друг
да свие с ярост вашия юмрук.
И отговорът не във друг се крие,
а отговорът знаете го вие!

*

Ще тръгне буреносната тълпа,
съвсем спонтанно, без конкретен план,
но с искане за хляб зарад децата,
защото безработна е жената,
защото е мизерия без край -
не се намира и пакетче чай.
Неспирно от различните посоки,
ще заприиждат хора мрачнооки
и ще заврат площадите от тях -
къде изчезна образът им плах?
И пълноводието ще прелива
по булеварди, в улиците криви.
Настъпил е моментът най-голям
съдбата да си вземе всеки сам
и между раменете на другари
черковната камбана да удари…

Така се раждат дните ни съдбовни -
от прага на самата преизподня:
напразно в изгладнелите очи
се взираш ням и всичко ти горчи.
Ти няма повече какво да губиш
и тръгваш гневен, без да се учудиш
на свойта храброст и на своя хъс
за господарите да търсиш мъст.

*

Историята вечно се повтаря
и в концентрични кръгове затваря
изстраданата мъдрост по света,
победата, възторгът, радостта,
надеждата, че лошото отмина
и ни очакват хубави години.
Завръщат се по своите места
отрудените хора на честта.
И се заемат да орат, да сеят,
да вдигат къщи, за мечти да пеят.
Миньори, металурзи в пек и студ
за благото отдават своя труд.
Това е той - човекът от народа -
за малък дом мечтае и свободно
във него да живее като цар,
макар да е с трабант, не с ягуар.

*

Когато Бог създавал е човека,
орисал го е с участта нелека
от раждането чак до свойта смърт
земята да копае като кърт,
борби да води, да понася рани,
да пада често в подлички капани
и да мечтае щастие и мир
по времето на жътва и на пир.
С мечтите му зачеват се децата
и същите мечти върху земята
вървят в наследство от баща на син -
богатства скъпоценни са. Амин!

Какво се промени през вековете?
Растат към небесата градовете.
Животът ускорява своя ход,
макар да не достига кислород,
макар убийствени озонни дупки
да разрушават крехката черупка
на атмосферата. А този пласт
ни пази от космическата паст.

Но по света ни шета лакомия.
Тя може би е страшната стихия,
която не признава нито Бог,
рисуван сред небесния чертог,
ни красота на древната природа,
ни огненото слънце в небосвода.
И чезнат с дни тропически гори,
земята под краката ни гори,
земята се превръща във пустиня,
водата на моретата от синя
добива онзи тъмен блатен цвят,
сред който всички риби ще измрат.

А бомбите - протонни, неутронни,
уж “умни”, ала бомби многотонни
разкъсват с ярост земната й твърд
и също водят сигурната смърт
на майката Земя. Една планета
сред милиарди други като цвете!
И вместо в Рай, превръщаме я в Ад.
Какъв позор! Световен маскарад!