Люба Александрова

Камбаната би. Женският род се прекръсти, постоя малко с душата и начена своята си работа. Мъжкият род се попита кому беше дошъл ред и се върна към ленивия следобед.
Под сянката на Мише Абата, на две маси под ъгъл, седяха четири-пет праведника. За тях невям Исус е рекъл - блажени са нищите, и техно е царството небесно. От сутрин до вечер праведниците блажени - все там. Ни имот, ни добитък, ни грижа някаква къщна… Дребна пенсийка, някоя пара за работица, свършена тук-там… Сами жени в селото дал Бог, че и повечето стари, артрозни, немощни и неповратливи. Помагай, Веле, Кръсто, Петре… помагай, Бога ти, нали ме видиш, игла не моем да уденем, та камо ли друго. Е, това другото го правеха надве-натри праведниците. Парата не се свърташе в джобовете им, като да бяха продрани. Сутрин се привдигнат, плиснат две-три шепи вода на лицето и повлекат нозе към Абата. Видя Мише, не е лошо да са цял ден, притурят, не отнемат, скова навес, та поведе асмата надлъж и нашир и тури тента. Да не слънчасват. Затвореше ли на обяд, задължително им оставяше един-два хляба, да загасят пожарищата в коремите. Кога платили, кога не, не им държеше сметка, защото притурянето идваше в повечко и от разредената ракия. Хем здравословно, хем печелившо. Кому как, няма сега да го дробиме.
Защо праведници, ще речете?! Защото, който няма и най-вече не иска да има, той и не завижда, не го тегли към многото. От тая гледна точка. От друга не ми се ще да ги гледам, защото Иисус може и да е оставил тялото си и кръвта си като хляб и вино, наши насъщни, но за ракия не съм чула. И за поеманото количество послание не е оставил. Едва ли е заръчал - смучете на воля и се не бойте, аз съм зад вазе. Води тая ракия на въже неприятности големи, дърпа колкото може. И скъса ли се въжето, писаното не е добро.
И защо блажени? Ами благо им е, благо… Не е като насила да живееш.

Блажените праведници си общуваха тясно, почти като масони. И държаха много да си споделят на чашка. Кой доколкото можеше. Едни удържаха до вечерта, други предаваха четата по-рано. Каквото имаше да си кажат, си го казваха. Че и антени на селото бяха. Първи те разбираха къде, какво, как, кога. Обсъждаха, определяха, планове раждаха… но до предложения извън почти масонското им общество не се стигаше. Поради статуквото, поради друго ли…

Спиро беше от тях. Преди години. Преди да си вземе куче. Куче, ама куче, ви казвам. Голяма овчарка, сиво-черна, около очите - бежово, около нослето и устата - снежно бяло. Очите, уж скрити, рунтаво нали е, но очи кинжал. Ще те нанижат и отнижат като едното нищо. А предани!! - не ти трябва друго, гледате се и си говорите. Думата е само добавка, често и едната е излишна… Спиро кръсти кучето Спиро. Като близнаци сме от различна порода, нека си е с мойто име, обясни той на блажените. Ама те и близнаците са с разни имена, рекоха му, що кутрето не е Ставри, Сандо, Симе, па с твойта буква… ама да се не объркаме.
Не ми давайте акъл вие мене, отсече кръстникът-стопанин. Като речете да ме викнете, нема да се объркате… яз до него, он де мене, ние се не делиме.
Значи, взе си Спиро куче, мина месец - завъди си и три козички. Кръсти и тях, Бела, Стела и Кела. Кела се случи с някаква болест по кожата, от нея и името й, все някакви кели имаше, от малка. И трите имена бяха двусрични и с втора сричка - ла. Викаше ги напевно, с удължено а-а-а накрая. Като вика едната, всичките се обаждат.
С господжата още се държаха. Преди да чукнат 70-те често бива така. Бива и по-сетне, но е по-рядко. До джинса е. Джинсовете и на двамата се случиха яки, добри и успоредни.
Господжо, нареждаше насмешливо той заран на жена си, кака Мара. Язе потеглям, и стоката - с мене. Ти - що остая за тебе… Градинка пет педи и пет кокошки. Нищо работа, та довечера баница да ме чека, чуеш ли?
Кака Мара го пустосваше, ма не са ли те вече бактън тия баници, Спиро? Жуляв си, жуляв си се пръкнал, секи ден да ги ядеш, не ти помагат…
И ако не всеки ден, то веднъж у неделята брашнеше ръцете.
Живееха на двете пенсии. Нейната - недотамна, земеделска, но Спировата - миньорска, три пъти нейната. Стигаха им. Деца нямаха. Едно се задържа до втората си година, но и то като другите две - Резус фактор отрицателен. Мнението на докторите ги стресна и повече не опитаха.
Мара стана господжа, когато дойде новото време. Айдушкото. От него Спиро май одобри само едно. Дето махнаха „другарските.” Лепна му на езика уважителното обръщение, така му лепна, че често и на козите подвикваше - ей, господжо, дека пойде тизе? не е за бръстьене това ябуче, тиц, тиц…
Тиц, моме господжо! беше любимото му. Комбинацията от двете думи го гъделичкаше, усмихваше се под мустак - минала си и ти покрай момите, дума да нема… Само лани те качва два пъти Драгановийо пръч… Ама тайна женска, се по нещо си имате вие, женските, от онова, непипнатото… Дека го криете, вие си знаете. Требе да е у циците пусти… та си си и мома…

Вчера, заранта, Спиро реши да пообиколи лесковата гора над ливадите, вдясно от Мърлев егрек. Есента още се колебаеше да се яви ли, да не се ли, ала лешниците не я чакат, трябва да са за бране вече. Може и малко раншко да им е, но мераклиите юрнат ли се… Двамата с Мара си бяха още със своите зъби, обичаха да хруснат некое и друго зърно. Беше взел малката платнена торба, лешниковата. Лешници се не берат в найлони, тая измислица човешка не им беше по вкуса, не дишаха в нея, душеха се…
Настигна по едно време селското стадо кози. Козарите му бяха трима, редуваха се. Днес беше бай Коте, благ и голям планинец, с дребно, гласовито, зло куче. Което обаче никога не влизаше в спор с кучето Спиро, а го заобикаляше, като да беше скала. Скалата го гледаше снизходително изотгоре и го чакаше да отмине.
Поздравиха се двамата козари, размениха некоя и друга дума и всеки с деня си. Спировият избърза напред.
Ей, Спиро, зачекай малко, догони го Котевия глас
Спря, зачака го.
Глей сега, дай да се спазариме. Не му е времето още, ама да ме земеш на внимание. Като се сети па кучето ти Спиро за оная, Сретковата кучка, да ми поръчаш едно кутре сетне. Мажко е по-добре. Ако е за тебе, Сретко че склони. Потребват ли пари, насреща съм.
Спиро завъртя глава.
Щем, далечна работа е, и Божа работа… ти па ми речи некой ден.

Камбаната обърка работите. Не я би клисарката, кака Цвета, току малкият й син, Велчо, щото тя се беше захванала да избие от козите малко масло, купешкото вече хич не става за ядене. Тя му заръчала едно, той разбрал друго. И стана една…

Покатериха се доста нависоко до лесковата горичка под дерето с Касното. Изворче - мъничко, едва църцореше. Водата изчезна преди десетина години, поведе се нанякъде… но понеже късно се бе появила, някъде в средата на миналия век, даде името на изворчето - Касното. По му е прилика Краткото, щото както се появи, така изчезна. Водата изчезна, горичката - не. Читава си е. Не сечаха много леска за огрев, не държеше огън, види се затова. И раждаше през година. Тая година й се бе паднала с родитба. Лешниците капеха, сипеха се сами в ръцете на Спиро. Напълни той торбичката тутакси.
Спиро, утре па че наминеме… докато не са изпопадали съвсем, рече Спиро на кучето.
Починаха двамата Спировци, похапнаха пърженица с хляб и мътеница и заслизаха надолу. Трите ла коя напред, коя назад също се заспускаха към ниското.
На много места имаше изровени дерета. И Спиро уж ги знаеше всичките, но природа е това - кога какво ще създаде, не се пъчи, не дава знаци. Пък и пътеките се бяха позагубили, обраснали, не ги утъпкваха стъпки човешки. Хората стояха долу в ниското, в удобното, в крадливото, в уплашеното. Като че сърцата им все в петите бяха слезли, а душите им на топка за ритане - по равното.
Не се усети Спиро навреме. Кога погледна, една коза няма. Кела. Спряха всички. Завика той - Кела-а-а, Кела-а-а, от което двете други - Бела и Стела се приближиха по-плътно до него. Погледна Спиро стопанинът Спиро кучето и заръча - търси, тичай наоколо, виж я дека се е заврела.
Кучето изчезна в шубраците. След малко се показа и излая - намерих я, значи. Тръгнаха отново. Стръмно, зашумено, гъсталаци и храсталаци - не се вижда къде стъпваш. Нож носеше, малък, храната да си правиш на залчета, да ти е леко за ядене… тук там си проправяше път. Напосоки стъпваха, навлязоха в букак, мрачен и влажен като джендема. Не стига, че не знаеш да стъпиш верно, че и кози с тебе, и них да гледаш, ядосваше се Спиро, подхлъзна се на една бабуна и подви крак. Подви го, подви, надве стана. Надве, и точно в коляното.
Брей, като бабичките, а съм паднал, а съм се потрошил… остарях… е, го на, показа ми се… отбележи се.
Опита да се отмести, да измъкне крака си, да го изпъне… Захапа дръжката на ножа да не вика, дърпа, опъва, прилоша му от болка… Почина, присети се, обгърна с две ръце хлъзгавата бабуна, впи нокти, поразмърда се измъкна го и… Що му трябваше, то било съвсем накрая, на ръба на нявгашна пътека. Надолу папратова стръмница, мокра и коварна. Търкаля се, търкаля се, чак до една висока бука, Бог да я поживи, спря го.
Изнемощял, ошашавен от силната болка, Спиро примря. Колко е стоял така, не помнеше. Отвори очи. Тъмнината пълзеше настойчиво между дърветата. Опипа крака си. Коляното беше станало двойно. Болеше го и гърба, все едно беше на шипове набоден.
Постоя неподвижен да събере сили. Огледа се. Спиро стоеше край него. От трите кози - ни следа. Ни следа и от двете торби - с лешниците и с храната. Вътре беше и придобивката от айдушкото време - мобилния му. Втасахме я, ни има как да се обадиш, ни има кой да те чуе.
Спиро, Спиро, повика той. Мислеше, че вика, отваряше устата си, глас не се чуваше. И тая добра… оглушал ли съм, онемел ли съм…
Кучето се приближи, зарови муцуна в лицето и започна да го ближе. Продължи по косата, по ръцете, по дрехите. Слезе надолу към коляното. Сложи главата си и замря.
Спиро, слушай, сичко знаеш ти… Слезни у селото, викай помощ…, слезни де, иди си оттука… чекам те, айде бегай…
Отваряше уста, повтаряше едно и също… Спиро, умният, верният Спиро не се помръдваше, лежеше до него с глава на коляното. Престана да го отпъжда. Ту се унасяше, ту идваше на себе си. После падна нощ и Спиро легна почти върху стопанина си. Покри го, колкото можеше, с топлата си козина.
Така си пролежаха цялата нощ. Когато болката ставаше непоносима и Спиро охкаше, кучето ближеше счупеното коляно. Сетне пак лягаше върху му. Развидели се. Падналата роса беше почти ледена. Вкочаненият, схванат Спиро размърда едва-едва дясната си ръка и погали Спиро по главата, знам защо не иска ти да ме послушаш мене, благодарим ти… Е, слънцето иде. Че се опраиме ние двата сега… нали?
В селото имаше ловна дружинка. По-точно - нейни останки. Трима. С три пушки и едно ловно куче. Откриха към обяд Спировците. Повикаха Ясен с джипа, дойде, свалиха го и право в града, в болницата.
Оправи се Спиро, проходи. Малко глух остана, от ударите по нанадолнището нещо се бе повредил слухово. Невъзвратимо, била думата на докторите.
Козите се намериха. Поскитали те, кучето, мъника на Коте ги открил в една падина с мочурище… покрай водата се въртели. Като въртоглави. Кози нали са…

Спиро, кучето, стана на голяма почит. Блажените едва ли не шапка му сваляха, надпреварваха се кой да го погали, кога се случеше двамата Спировци да седнат под асмата на Мише Абата.
Спировица направи една баница, голяма, голяма… Като една нива баница, ви казвам. Цялото село яде, яде и за друг път си остави.

Ти, който четеш, сигурно малко се объркваш с тия двама Спировци, че и Спировица. Не ми се иска още да те заплитам, ама… на, случи се. Срещна ме животът и с трети Спиро. Спиренце. Вървеше си той на каишка, малък дакел, с мораво елече и кожена каишка. Старицата беше инвалид. Самотен инвалид. От ония, които сами се грижат за себе си. В дясната ръката, с бастуна, носеше пазарска чанта. С лявата водеше Спиро. Потропваше стоманеното бастунче, подтичваше дакелчето напред-назад, сподиряше го деликатно и нежно - Спиро, Спиренце, моля те… не мога да те гоня, моля те, по-бавно. За гонене не можеше и дума да става, но самата дума гоня като че подтикваше Спиро да припка. И да подскача весело около своята стопанка.
А камбаната би за Спиро. Верно като за умряло. По погрешка. Рекла клисарката на Велчо, сина си, бий за Спиро, найде се, бий дълго, не се скъпат они… бий колко си можеш… колко те раце държат…
И Велчо бил. Пропуснал покрай ушите си „найде се”, сиреч празнично, бил. Удрял камбаната дълго, колко си могъл, както си могъл. За умрело. За „найде се”, празнично Велчо не бил?!!… Кой ти слуша чак пък толкова и отбира кое за какво е.
Е, някои отбират. Бабите и блажените праведници. Ама нали сме човеци. Хем грешни, хем крайни. Ще им дойде краят и на бабите и блажените. Тогава и да е грешно биенето, кой да ти каже…
Важно е да има кой да бие. Камбаната.