Димитрина Бояджиева

Докато работеше, Евгени не живееше леко и охолно, но когато го съкратиха, животът му се вледени. Пътят стана тесен, каменист с указателен знак изхoд няма. Все пак намери се пролука. Замина за остров Тасос на работа при чичо си Костакис, далечен братовчед на майка му, собственик на перални. Парите, които му заплащаше, му вещаеха един друг, по-добър живот, без да се има предвид малките демони, които само чакат да препънат човека. Но когато се случи голям, то тогава става като в екшън. Ако прибавим и Валерия…

За пръв път Евгени видя Валерия в една късна петъчна сутрин - стъпила върху високите си сандали, стои на слънчевия тротоар, а топлият вятър чурулика в косите й. Единствената причина да не я заговори бе появилият се Петрос, съсед по яхта на чичо му Костакис. “Я са!”, махна му с ръка Петрос и отнесе с колата си Валерия..

Петрос спря пред бар “СИРТАКИ”. Валерия е готова за оглед. Коприненото боди едва придържа гърдите й. Сделката предстои. Купувачът, седнал като Буда, ги очаква да огледа зорко стоката, да прецени, колко струва златната роза, цветето на удоволствието. Ненаситни ръце, вкопчили се в нея, ще мачкат, ще бърникат, ще тъпчат, ще обладават златото на сатаната. Докато не увехне, няма да мирясат. Върху стриптизьорския пулт, помургавяла от слънцето, Валерия и този път разкопчава бодито. Будата мачка с поглед, разглежда без бинокъл продажната красота прославяща плътта, с победоносно избликващи гърди. Огледалният блясък на барплота отразява безсрамната красота. Стъпила като на Елионски хълм Валерия сякаш се моли да се избави от лукавия. И понеже е речено: “Не прелюбодействай!”, тъй разкопчана, нищо няма да излезе. На когото му е съдено да прелюбодейства и да се кае, няма на кого да се помоли. Освен, може би, на Авел или Каин. Тогава нека разбере, кой от двамата е Авел и кой Каин. Валерия рязко закопчава бодито. “Ти, какво!, приближава яростен Петрос. - Какво ти става? Да не си полудяла! - и веднага към Будата: Твоя е.” Огромният Буда гледа мълчаливо. “Вземай я!, настоява Петрос. - Екстра е.” “Колко?”, пита Будата. “Две хиляди.” Будата брои парите. Доволен Петрос ги прибира. Малка част са за Валерия, ако успее да избяга, за да я продаде Петрос на друг Буда. И пак да избяга. Как? Нейна си работа. Иначе Будата като черен змей ще я отнесе не в гори Тилилейски, не в стъклена планина, а в някое крайпътно заведение, но не да гледа морето и да си пие кафето. Колко пъти я е продавал Петрос и всеки път се е изплъзвала. Бяга през глава. Мяркат се само петите й. Пушек се вдига из подметките й по зейнали коридори, по стръмни улички, по крайбрежни пясъци, по мокрия асфалт и лунната светлина в локвите под токчетата й. Валерия работи за Петрос и бизнесът му процъфтява. Само да не се развали кантара. Едва ли. Валерия е точна до грам.

В петъчната сутрин, само след няколко часа Евгени видя Валерия да тича по нажежения вече булевард. Натъкна се на нея с колата КОСТАКИС ПРАНЕ. Натисна спирачките. Едва не я прегази. Опряла се на колата, Валерия дишаше тежко. Отнякъде изплува Петрос залегнал зад зеленото стъкло на лъскавия си автомобил. Докато се опомни Евгени, Валерия вече плуваше към спасителния бряг Петрос. Колата ревна, пусна кълбо син дим и я отнесе.

Преди да срещне Петрос, Валерия бе живяла като всички изоставени деца расли по домовете. Докато чакаше да я осиновят, бе ровила из пясъка /ако имаше кофичка, лопатките не достигаха/, играла бе с пластмасови кукли и гумени крокодили. Бе чела книжки за чудеса на далечни острови, за пирати в морската шир. Бе слушала нощните дървета навън, как се вълнуват от вятъра. Когато срещна Петрос, всичко бе останало зад оградата. По домовете са до осемнайсет. Навършила годините, озовала се сама пред съдбата, Валерия от един месец се скиташе като вещица. Щом я видя Петрос, черните му вежди се плъзнаха нагоре от възхита и я почерпи с мартини. След първото изпито мартини й поръча второ. След това тя изпи и третото и в хотелската стая се озова под Петрос, който бе платил мартинито. Като в приказките в едната нощ от хилядата, той й предложи да я отведе на остров Тасос, да осигури живота й завинаги. Ха сега де, мераци! Завинаги и един ден отгоре. Омаяна, Валерия гледаше чудните пръстени, лъснали по Петросовите ръце. И как можеш да размаеш омаяния! Освен да го оставиш да очука главата си. “Тръгваш ли? - пита Петрос. - Или ще си ходиш?”. На Валерия и през ум не й минава да си ходи. Няма къде. И на клада да я изгорят, няма какво да се дърпа. Нали е вещица. Тъй че, скрепили се с още мартини, полетяха към Тасос. Така спредени, вече година, Петросовият бизнес процъфтява.

Към края на лятото, докато Евгени миеше палубата на яхтата на чичо си Костакис, редом с нея се полюшваше Петросовата с работещ мотор - жълта, прясно боядисана, с опнати въжета към мачтата, на връх мачтата флагче със змия, на палубата - Валерия в червен бански на бял шезлонг, руса с червени устни, пийваше си от стъклена чаша.
- Я са! - викна й Евгени.
- Здравей! - отвърна Валерия засмяна.
Евгени се чудеше да вярва ли да не вярва ли на ушите си. Тя го поздрави на родния му език.
- От кой край си се отзовала чак тук? - попита зачуден Евгени.
- От подножието на Сините камъни. Чувал ли си за тях?
- Чувал съм и още как. Искаш ли да се видим?
Валерия помисли, помисли и каза:
- Искам. Само че някой друг път. Сега заминавам. Чао.
- Чао. Аз ще те чакам. Да не се отметнеш, ей!
- Няма. Дори и черната магия дето тегне над мен да ме превърне на прах, вятърът пак ще ме довее.
Моторът забоботи по-силно, яхтата в залива заскърца и бавно запори водите.

И макар, понякога съдбата да събира тези, които си принадлежат, когато се срещнаха отново, едва не се разминаха. Раздърпана, уплашена, Валерия вървеше по улицата бързо, припряно, готова да хукне с разперени ръце. Сякаш Евгени и да й викне, няма да го чуе. Само че го чу и не хукна, а спря.
- Ти ме чакаш! А аз мислех…
Няма да разказвам за неща, които те връхлитат изневиделица. Едно нещо никога не е същото, когато го преживяваш. Щом Евгени узна за тайната й професия бегачка, разбра, че изостави ли Валерия, свършено е с нея. Страхът я бе хванал като огромно ревнало чудовищ,е вирнало муцуна: дум, дум, дум, бумкаше в главата на Валерия чудовището. Свита върху леглото, подвила колене, Валерия гледа уплашено: “Петрос…” “Петрос ли? Няма страшно. Ето ти моята стаичка. Живей тук. Чичо Костакис…” . Дум, дум, дум, - бумка в главата й чудовището Петрос. Валерия се надига. “Той ще ме открие. Аз трябва”… Зад прозореца в мрака се задаваше дъжд. “Не, не си тръгвай. Може да заминем в друг град. Ще спечеля много пари и тогава…” Притаила се, Валерия не помръдна, сякаш Богородица постави ръка на челото й.
И сигурно Евгени щеше да развали магията, която тегнеше над Валерия, ако съдбата не бе предопределила живота й. Надушил сянката на Валерия, Петрос държеше свитъка на съдбата й. Все едно. Той се оказа препъникамъкът.

…Когато Петрос позвъни на вратата, денят едва започваше. Изплувала от съня към дъждовния есенен ден, Валерия не помръдна, сякаш Богородица още държеше ръка на челото й. Евгени отвори вратата и остана като гръмнат. “Я са, бе! - поздрави Петрос и съзрял Валерия върху леглото, добави: Такива като нея, дето миткат по чужбините, юрнали се в живота, трябва да се пръждосват, а не да се коткат.” “Петрос, ти май искаш да омърсиш всичко!”, препречи му пътя Евгени. “Да, беее! - чукна го по главата Петрос. - Хайде, кажи й да тръгва. Аудиенцията свърши.” “Изключено!”, замахна с ръка Евгени, но Петрос го изпревари. “Ти си бил голям мераклия, бе!” и стовари юмрук между очите му. Валерия скочи с разтуптяно сърце. Проснат на пода Евгени не помръдваше. Петрос го побутна с крак. “Мухльо. Мухльо и половина е той. А ти подвивай опашка и тръгвай! Който не зачита работодателя си заслужава камъни да ръба вместо хляб. Ясен ли съм?” Непроходим ужас обхвана Валерия. Не, в никакъв случай не трябва да попада в ръцете му. Седнала на леглото, подивяла от страх, Валерия тихо гони посоките: едната, дето обикалят стръвни мръсници, другата…

Прозорецът беше отворен. Завтечена, Валерия закачи масичката. Нещо звънна и тупна. “Ти, къде?”, тръгна Петрос към покачилата се на перваза Валерия и след миг, полетяла над препускащите към нея дървета. Петрос надникна през прозореца.
- Свършила работа. Е, аз да си вървя. Хайде, друм. Да ме няма.

Тюлът на прозореца още се люлееше.