Анастас Стоянов

ТЪРСЕТЕ БЪЛГАРСКИЯ АЛПИНИСТ

Пролог

Търсете българския алпинист,
търсете го, дори и век да мине;
в дълбока бездна или звездна вис -
не толкоз лесно българинът гине!

Търсете го по онзи вечен склон,
върху челото на Земята - там е,
направил от ръцете си пилон
за святото, за българското знаме.

Търсете българския алпинист
и не корете дивата му воля;
научен е от Бузлуджа и Вола
да се обрича винаги на риск.

Търсете го край онзи свят пилон,
не в урагана, не сред снегопада,
защото българин - по стар закон! -
от знамето си по-далеч не пада.

Епилог

Търсете българския алпинист -
ни радостта, ни болката не стихна;
в сърце носете глътка въздух чист,
ако случайно въздух не му стига.

Търсете го във оня ден и час,
в нощ слънчева и на деня във мрака -
той там е, той ни вярва, той ни чака,
надява се единствено на нас.

Търсете го в съзвездие съседно,
търсете го във своя смях и вик:
достатъчно изчезвахме безследно
във гроба на незнайния войник!

Макар високо, той не е далече,
и не тъй недостъпен е Върхът -
по-леко е изкачването вече,
защото той ни е проправил път.

РАЗСЪМВАНЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ

Какъв мъглив, какъв навъсен ден:
презпладня се, а сякаш зазорява;
най-дългото разсъмване над мен
- и във самия мен! - сега настава.

О, не: не казвам, че живяхме в мрак,
в очакване - като на пуста гара:
ний всички бяхме във самия влак
и този влак летеше с пълна пара.

Огледай пак загърбения път,
проточил се зад тебе и зад мене:
началото е някъде отвъд,
а стига ли се чак дотук с пълзене?

Затуй просветва ноемврийски злак
и весел ноемврийски дъжд ни кваси:
Ний бяхме във един и същи влак,
Ала за жалост - във различни класи.

Не обвинявам никого от нас.
Ала и никого не оправдавам.
Зарад пропуснатия шанс. И час.
Пресвята клетва. И завет забравен.

Какъв очакван и изстрадан ден:
презпладня се, а сякаш зазорява;
най-дългото разсъмване над мен
- и във самия мен! - сега настава.

СЕСТРИЧКА

Недей ме пита имам ли сестричка
и днес къде е и каква била…
Сестричката ми бе като звездичка…
Но малката звезда се разболя.

Умираше, отиваше си вече
- а беше рано, беше призори, -
умираше, а татко тихо рече,
че е далеч града
и нямаме пари.

Бе малка - люлката й бе голяма, -
не бе видяла селската река.
Тя знаеше да казва само „мама”,
на всяко нещо викаше така.

Със тази дума тя зовеше всички -
и мен, и баба - всичко на света.
Преди да склопи сините очички
тя назова така дори смъртта:

протягаше ръчичката си слаба,
разстлала мокра от потта коса -
и тръгна след смъртта, като че с баба
бе тръгнала за гъби във леса…

Тя имаше очички сини-сини.
О, как ли би раздиплила коса
сега, след седемнадесет години,
да тръгнеше за гъби във леса…

Недей ме пита имам ли сестричка.
Една сълза на миглите гори,
че щях да имам, както имат всички,
но бе далеч града
и нямахме пари.